Брандън Сандърсън
Легион (5)

5.

Поисках пет места първа класа. Това не допадна много на началниците на Моника, някои от които не одобряваха участието ми. Запознах се с един от тях, г-н Девънпорт. Той миришеше на тютюн за лула, а Айви изкритикува липсата му на вкус в избора на обувки. Предпочетох така, вместо да го питам дали може да използваме служебния им самолет.

И така, сега пътувахме в първа класа. Аз разглеждах дебела книга на табличката пред мен, а Джей Си се хвалеше на Тобиас за оръжията, които бил успял да вкара на борда. Айви седеше до прозореца, а седалката до нея беше празна. Моника седеше до мен и се взираше в празната седалка.

— Значи, Айви седи до прозореца?

— Да — казах и прелистих още една страница.

— А Тобиас и моряка са зад нас?

— Джей Си е тюлен. Би те застрелял заради тази грешка.

— А другата седалка?

— Празна е.

Тя зачака обяснение, но аз не й го дадох.

— Какво ще правите с устройството? — попитах. — Ако приемем, че то съществува, а още не съм убеден в това.

— То има стотици приложения. В полицията, шпионажа, акуратното установяване на исторически факти, наблюдаване на развитието на Земята с научна цел…

— Унищожаване на древни религии.

Тя повдигна вежди.

— Вие вярващ човек ли сте, г-н Лийдс?

— Част от мен е вярваща — това си беше чистата истина.

— Нека предположим, че християнството е измама. Или, да речем, движение започнато от добронамерени хора, което се е разраснало повече от очакваното. Няма ли да е добре да можем да покажем това на света?

— Това не е спор, в който съм готов да навляза. Нужен ви е Тобиас. Той е философ. Но ми се струва, че сега спи.

— Всъщност, Стивън, съм силно заинтригуван от разговора ви. Между другото, Стан следи пътя ни. Каза, че може би ни очаква турбуленция.

— В момента гледаш нещо — каза Моника.

— Гледам Тобиас. Той иска да продължи разговора.

— Може ли да говоря с него?

— Предполагам, можете чрез мен. Но ви предупреждавам, не обръщайте внимание на нищо, което казва за Стан.

— Кой е Стан?

— Астронавт, когото Тобиас чува и за когото се предполага, че обикаля Земята в сателит. Като цяло е безобиден. Дава ни прогнози за времето и такива работи.

— Разбирам — каза тя. — Стан още някой от специалните ви приятели ли е?

— Не. Той не е истински.

— Мислех, че никой от тях не съществува?

— Така е. Те са мои халюцинации. Но Стан е специален. Само Тобиас може да го чуе. Тобиас е шизофреник.

Тя примигна изненадано.

— Твоята халюцинация…

— Да?

— Халюцинацията ти си има халюцинации?

— Да.

Тя се облегна назад с разтревожено изражение.

— Всички имат своите проблеми — казах. — Айви има трипофобия^[1], макар че като цяло се владее. Само не я приближавай с кошер на оси. Армандо е мегаломан. Адолайн има обсесивно-компулсивно разстройство.

— Ако обичаш, Стивън — прекъсна ме Тобиас, — кажи й, че смятам Разон за много смел човек.

Повторих думите му.

— Защо? — попита Моника.

— Много е трудно за човек да бъде едновременно учен и вярващ. Науката приема само истината, която може да бъде доказана. А вярата определя, че истината е ядрото, което няма как да бъде доказано. Разон е смел заради това, което прави. Въпреки откритието му, едно от двете неща, на които държи, ще бъде отхвърлено.

— Може би е фанатик — отвърна Моника, — който сляпо търси потвърждение, че през цялото време е бил прав.

— Възможно е, но истинският фанатик не търси потвърждение. Потвърждението идва от Господ. Не, виждам нещо друго тук. Човек, който иска да обедини науката и вярата. И може би първият човек в човешката история, който е открил начин да приложи науката към истините на религията. Смятам това за благородно.

Тобиас се облегна назад. Прелистих последните страници на книгата, а Моника мълчеше замислено. Приключих с книгата и я прибрах в джоба на седалката пред мен. Някой дръпна завесата и влезе от икономичната класа в първа класа.

— Здравейте — дочух дружелюбен женски глас откъм пътеката. — Забелязах, че има доста свободни места и реших да проверя дали няма да позволите да седна тук.

Новодошлата беше приятна жена в края на 20-те. Имаше тъмна по индийски кожа и тъмночервена точка на челото. Дрехите й бяха от преплетени червен и жълт цвят, а по рамото й се спускаше индийско подобие на шал. Не помня как се наричаше то.

— Какво става? — попита Джей Си. — Ей, Ахмед, нали не мислиш да взривиш самолета?

— Казвам се Калиани — отвърна жената, — и със сигурност не възнамерявам да взривявам нищо.

— Жалко — каза Джей Си, облегна се назад и затвори очи — или поне се престори, защото с едното око тайно наблюдаваше Калиани.

— Защо изобщо го търпим — попита Айви, докато се протягаше след дрямката си.

— Не спираш да кимаш — намеси се Моника. — Имам чувството, че пропускам целия разговор.

— Така е — казах. — Моника, запознай се с Калиани. Тя е нов аспект, заради който ни беше нужно празното място.

Калиани подаде ръка към Моника с голяма усмивка на лицето си.

— Тя не може да те види — казах й.

— Вярно — Калиани вдигна ръце пред лицето си. — Ужасно съжалявам, г-н Стийв. Всичко това е ново за мен.

— Всичко е наред. Моника, Калиани ще бъде наш преводач в Израел.

— Аз съм лингвист — Калиани се поклони.

— Преводач… — Моника погледна книгата, която бях прибрал — речник на иврит. — Току-що си научил иврит?

— Не. Гледах страниците достатъчно, за да призова аспект, който владее езика. Мен изобщо не ме бива с езиците — прозях се и се зачудих дали има време да науча Калиани и на арабски.

— Докажи го — поиска Моника.

Повдигнах вежда.

— Моля те, трябва да видя.

Обърнах се към Калиани:

— Как се казва: „Бих искал да практикувам да говоря на иврит. Би ли ми говорила на своя език?“

— „Бих искал да практикувам да говоря на иврит“ е доста неудобно за произнасяне. Може би е по-добре: „Бих искал да подобря знанията си по иврит“.

— Става.

— Ani rotzeh leshapher et ha’ivrit sheli — произнесе Калиани.

— Дявол да го вземе, това ще ми изкълчи езика.

— Какъв език! — обади се Айви.

— Не е толкова трудно, г-н Стийв. Опитайте. Ani rotzeh leshapher et ha’ivrit sheli.

— Any rote zeele shaper hap… er hav… — казах.

— Господи, това беше… ужасно. Може би трябва да повтаряте дума по дума.

— Звучи добре — махнах на една стюардеса. Същата, която бе казала инструкциите на иврит. Тя ни се усмихна.

— Кажете?

— Ами… — запънах се.

— Ani — произнесе Калиани търпеливо.

— Ani — повторих.

— Rotzeh.

— Rotzeh…

Беше нужно известно време, но стюардесата ме разбра. Дори похвали познанията ми по езика. За щастие да преведа нейните думи на английски беше много по-лесно — Калиани ми превеждаше в движение.

— Акцентът ви е ужасен, г-н Стийв — каза Калиани, когато стюардесата се отдалечи. — Срам ме е.

— Ще поработим върху това. Благодаря ти.

Калиани се усмихна и ме прегърна. След това се опита да прегърне Моника, която не забеляза. Накрая индийката седна до Айви и двете започнаха да си говорят по женски. Отдъхнах си. Животът ми винаги е по-лесен, когато халюцинациите ми се разбират.

— Ти вече си знаел иврит — обвини ме Моника. — Знаел си го преди да се качиш на самолета, а през последните няколко часа само си го опреснил.

— Щом искаш, вярвай в това.

— Не е възможно — продължи да настоява тя. — Човек не може да научи нов език за часове.

Не си направих труда да я поправям, че не съм го научил. Ако го знаех, акцентът ми нямаше да е толкова ужасен, та да се налага Калиани да ми диктува дума по дума.

— Намираме се на самолет и издирваме апарат, който прави снимки на миналото. Защо ти е трудно да повярваш, че току-що съм научил иврит?

— Добре, да се престорим, че е така. Но щом си способен да учиш толкова бързо, защо досега не си изучил всички езици и предмети?

— В къщата ми няма достатъчно стаи за целта. Истината, Моника е, че не искам нищо от това. С радост бих го загърбил, за да водя по-прост живот. Понякога мисля, че повечето от тях ще ме накарат да полудея.

— Значи… не сте луд?

— Мили Боже, не — погледнах я. — Не вярваш в това.

— Виждате хора, които не съществуват, г-н Лийдс. Трудно е човек да приеме този факт.

— Въпреки това водя хубав живот. Кажете, защо смятате мен за луд, а човек, който не може да се задържи на работа, изневерява на жена си и не успява да си сдържи нервите — за нормален?

— Е, може би не съвсем…

— Повечето от „нормалните“ хора не могат да се контролират. Психичното им състояние — стреса и ядовете — им пречи да бъдат щастливи. Според мен, в сравнение с тях, аз съм изключително стабилен. Макар да признавам, че ми се иска да ме оставят на мира. Не искам да бъда специален за никого.

— От това се появява всичко това, нали? — попита Моника. — Халюцинациите?

— Сега за психолог ли се имате? Да не сте прочела книга по въпроса, докато летим? Къде е новият ви аспект, за да й стисна ръката?

Моника не захапа.

— Създавате тези заблуди, за да прехвърлите проблемите си към тях. Умът ви, който смятате за бреме. Вашата отговорност — те трябва да ви влачат и принуждават да помагате на хората. Това, г-н Лийдс, ви позволява да се преструвате на нормален. Но всъщност, точно тук се крие истинската заблуда.

Изведнъж ми се прииска полетът да приключи по-бързо.

— Никога не съм чувал тази теория — обади се Тобиас изотзад. — Може би тя разбира нещо, Стивън. Трябва да го каже на Айви…

— Не — отрязах го. — Достатъчно задълба в ума ми.

Обърнах се. В очите на Моника видях погледа, който има всеки „нормален“ човек, когато си има работа с мен. Погледът на човек, на когото се налага да носи нестабилна шашка динамит с готварски ръкавици. Този поглед наранява повече от самата болест.

— Кажи ми нещо — смених темата аз. — Как така оставихте Разон да се измъкне?

— Не, че не бяхме взели всички възможни мерки — започна Моника сухо. — Устройството беше прибрано на сигурно място, но все пак нямаше как да го държим далеч от ръцете на човека, на когото сме платили, за да го създаде.

— Има нещо повече. Не се обиждай, но ти си от кофти корпоративния тип хора. Айви и Джей Си разбраха отдавна, че не си инженер. Или си някакво дребно началство в компанията, което се занимава с неприятните задачи, или отговаряш за сигурността и задачата ти пак е същата.

— От кое точно не трябваше да се обиждам? — попита тя хладно.

— Как така Разон е имал достъп до всички прототипи? — продължих. — Със сигурност сте копирали дизайна без неговото знание. Няма как да не сте изпратили версии на устройството в други лаборатории, за да могат да ги разглобят и да пресъздадат проекта. Някак си ми е трудно да повярвам, че се е добрал до всички и ги е унищожил.

Известно време Моника потропваше с пръсти по облегалката.

— Никой от тях не работеше — призна накрая.

— Точно ли копирахте проекта?

— Да, но не се получи. Попитахме Разон, но той каза, че има бъгове. Винаги имаше готово извинение, а и неговите прототипи даваха проблеми. Това е област в науката, с която никой не се е занимавал. Ние бяхме пионерите. Очакваше се да има проблеми.

— Силни думи, в които не вярваш.

— Той правеше нещо на апаратите. Някак ги караше да спрат да функционират, когато него го няма. Той можеше да накара прототипите да работят. Ако сменяхме някой с наше копие през нощта, той го оправяше. След това пак ги разменяхме и апарата отказваше да работи за нас.

— Други хора можеха ли да ги използват в негово присъствие?

Тя кимна.

— Да. Дори ги използваха известно време, след като него го нямаше. С времето всеки прототип се разваляше и му го носехме, за да го оправи.

— Трябва да разберете, г-н Лийдс, имахме само няколко месеца, през които някоя от камерите изобщо работеше. За повечето време, прекарано от него в „Азари“, мнозина го смятаха за мошеник.

— Но не и вие, предполагам.

Тя не отговори нищо.

— Без него с кариерата ви е свършено. Вие сте го финансирала. Фаворизирала сте го. И когато най-сетне се е получило…

— Той ме предаде — прошепна Моника.

Погледът й не беше никак приятен. Хрумна ми, че ако открием г-н Разон, може би ще е по-добре да го оставя на Джей Си. Той просто би го застрелял, а Моника искаше да го одере жив.