Брандън Сандърсън
Легион (2)

2.

— Ясно е, че е фалшива — изказа мнението си Айви. — Не разбирам защо и двамата сте се замислили толкова.

Двамата с Тобиас крачехме из коридора на имението. Бяха изминали два дни, а още не можех да изкарам снимката от ума си. Носех я в джоба си.

— Най-логично е да е фалшификат, Стивън.

— Според Армандо е истинска — отвърнах аз.

— Армандо е пълна откачалка — каза Айви. — Днес носеше сив костюм.

— Така е — казах и отново бръкнах в джоба си.

Не би било трудно да се фалшифицира снимка. Как го правят в наши дни? На практика всеки софтуерен редактор на снимки може да създаде реалистични фалшификати.

Армандо я бе прекарал през разни модерни програми, за да провери нивата и разни други неща, които звучаха прекалено технически за мен, но признаваше, че това не означава нищо. Някой талантлив човек би могъл да заблуди тестовете.

Защо тогава мислех толкова за снимката?

— Това ми изглежда сякаш някой се опитва да докаже нещо. Има много дървета по-стари от Самотния кипарис, но малко са на толкова отличителни места. Целта на тази снимка е да бъде призната за невъзможна, поне от хората, познаващи историята.

— Значи е още по-вероятно да е фалшива, не мислите ли? — попита Айви.

— Може би.

Тръгнах в обратната посока, а аспектите ми замлъкнаха. Най-накрая чух как долу се затръшна врата. Побързах да сляза.

— Господарю — Уилсън изкачваше стълбите.

— Уилсън, пристигна ли пощата?

Той спря. В ръцете си носеше подноса. Меган, една от чистачките — реална, разбира се — мина забързано покрай нас с лице сведено към пода.

— Скоро ще напусне — Айви кимна с глава към нея. — Трябва да опиташ да се държиш по-малко странно.

— Ще ми е трудно, докато сте наоколо — отговорих й аз, докато преглеждах пощата. — Ето! Още един плик, подобен на първия.

Разкъсах го нетърпеливо и извадих още една снимка.

Тази беше по-неясна. На нея имаше мъж, стоящ над леген за измиване с кърпа на врата. Всичко около него изглеждаше старомодно. И тази снимка беше черно-бяла.

Подадох я на Тобиас. Той я взе и започна да я проучва внимателно.

— Е? — попита Айви.

— Струва ми се познат — казах аз. — Имам чувството, че трябва да знам кой е.

— Джордж Вашингтон — отвърна Тобиас. — Изглежда се бръсне рано сутринта. Изненадан съм, че го прави сам.

— Той е бил войник — казах и взех снимката обратно. — Вероятно е бил свикнал да върши всичко сам.

Прокарах пръсти по снимката. Първите дагеротипи — ранните фотографии — са били направени след 1830 година. Преди това никой не е могъл да създаде подобен постоянен образ.

— Съвсем ясно е, че тази е фалшификат — каза Айви. — Снимка на Джордж Вашингтон? Да не трябва да приемем, че някой се е върнал назад във времето и единственото, което се е сетил да стори, е да снима Джордж Вашингтон в банята? Играят си с нас, Стийв.

— Може би — признах аз.

— Изключително много прилича на него — каза Тобиас.

— Само дето нямаме негови снимки — заяде се Айви. — Няма как да го докажем. Нужно е само някой да наеме актьор, който прилича на Вашингтон и ето ви снимка. Дори не трябва да я обработват.

— Да видим какво мисли Армандо — предложих и обърнах снимката. На гърба й имаше телефонен номер. — Но първо някой да извика Одри.