Господин Свещаров
Биологичен калейдоскоп (4)

Как биха изглеждали космическите ни братя? Еволюцията на живота в Космоса вероятно се е движела по едни и същи пътища. Можело ли е преди 65 милиона години да възникнат динозавроиди на Земята?

Любителите на научната фантастика още с прочитането на заглавието на тази глава от книгата ще възстановят в спомените си писанията на най-различни автори. Писателите от по-далечните години обичаха да населяват другите светове с какви ли не фантастични и дори уродливи същества. Хърбърт Уелс си ги представяше като лишени от тела огромни глави, от които излизат няколко пипала. Други писатели даваха предимство на разумни същества, подобни на земните насекоми, а трети отдаваха своите предпочитания на влечугите. Световноизвестният полски фантаст Станислав Лем надари с разум дори безформената маса протоплазма, обвиваща цяла планета…

През последните няколко години редица специалисти се замислиха много по-сериозно над въпроса за външния вид на евентуално съществуващите космически „братя“. Някои от тях се помъчиха да отговорят на сложни въпроси, каквито са например могла ли е еволюцията да тръгне в друга посока и да надари с възможността да мислят и се трудят октоподите и прилепите? Или наистина ли разумната материя би могла да има по-различен облик от човешкия?

Много интересни отговори на тези въпроси дава Джийн Билински в книгата си „Животът във Вселената на Дарвин“. Билински не е автор-фантаст, а член на Американската академия на науките и научен редактор на реномираното списание „Форчън“. Както заявява авторът, своите виждания той е базирал съгласно основните постулати на Дарвиновата теория за развитието на живота. Нека сега се спрем малко по-подробно на основните моменти в изложението на материала в книгата и видим доколко правилни са разсъжденията му.

Новите открития на радиоастрономите потвърждават, казва Билински, нашите родствени връзки с цялата материя, разпръсната в безкрайните пространства на Вселената. Всъщност, молекулите, които изграждат земния организмов свят, са разхвърляни по всички кътчета на Космоса, подобно на семена в прясно разорана нива. Както беше вече казано в първата глава на книгата, в облаците междузвезден прах са открити молекули на водата, въглеродния окис, метана, етиловия алкохол и дори предшественици на най-просто устроените аминокиселини. Затова с право мнозина учени казват, че Вселената прилича на гигантска химическа лаборатория, в която непрекъснато се синтезират необходимите за живота молекули. И тъй като основните градивни елементи на живота са еднакви навсякъде, вероятността еволюцията на различните организми в Космоса да върви по еднакви пътища е много голяма.

Най-дълбоката родова прилика на човечеството с космическите му братовчеди започва на много дълбоко и невидимо равнище — това на атомите и молекулите. Защото добре известен факт е, че четирите главни елемента на живота — въглеродът, водородът, кислородът и азотът, са и най-разпространените елементи във Вселената, и то в приблизително еднакви пропорции. Ние много добре знаем, че въглеродните молекули са дали началото на земния живот. В най-външната си орбита въглеродният атом има четири електрона, които лесно могат да свържат още четири в електронни двойки. Благодарение на това въглеродът лесно се свързва с другите елементи и образува дълги полимерни съединения, които лежат в основата на земния живот.

Друго необходимо условие за възникване на живот върху въглеродна основа е водата. Като разтворител и универсален катализатор тя осигурява протичането на редица химически реакции, без самата тя да се променя. Затова на планети, където има въглерод, азот и вода, е много вероятно да възникне подобен на земния живот. Универсално действуващите закони на физиката определят видовете и формите на живота. Няма съмнение, че навсякъде живите същества ще трябва да се борят и приспособяват с явления като гравитацията, триенето, завихрянето и челното съпротивление. По този повод много образно изказване има английският биолог Дж. Берил: „Ако прекараме камила през иглено ухо, тя ще се превърне в конец. В конец ще се превърне и всичко друго; тази страна на еволюцията е в сила за цялата Вселена.“

Да се предполага съществуването някъде в Космоса на планета, която да има еднакви или почти същите параметри на Земята, т.е. да има нейната големина, скорост на въртене около оста, разстояние на звездата и пр. е много малко вероятно. Оттук произлиза и малката вероятност да съществува точно еволюционно копие на човека. Няма съмнение, че планета с други, различни от земните физични параметри ще има не само друг облик, но и различни форми на живота. Ако планетата е по-малка от Земята, гравитацията й естествено ще бъде по-слаба и развилите се там организми ще имат по-фини и по-удължени форми. На такава планета дърветата биха могли да достигат спокойно 150 метра височина, а подобни на жирафи животни биха могли да имат два пъти по-дълга шия например. Обратно, на планета с по-голяма гравитация организмите биха били по-тумбести, със здрави и силни крака и шии. Живеещите там човекоподобни същества ще тежат над 300 килограма и ще имат големи сърца и слонска структура на костите.

Няма никакъв смисъл да напрягаме прекомерно фантазията си, за да покажем как е протекла еволюцията на организмовия свят на другите планети. Достатъчно с да направим един макар и бегъл преглед на еволюцията на земните организми. На изолираните и отдалечени на хиляди километри един от друг континенти, чиито природни условия са коренно различни, еволюцията е създала например три вида вълци — два двуутробни и един плацентов. Прародителите на тези животни са били далечни роднини. Или да вземем за пример два представителя на водния организмов свят — ихтиозавъра и делфина. Двете същества са отдалечени едно от друго във времето на десетки милиони години, но това не е попречило на еволюцията да ги „извае“ по един и същ „калъп“: и двата вида първоначално са били сухоземни животни, които вторично са преминали да живеят във водата, поради което е възникнала и приликата им по външен вид. Примери от подобно естество има много и ние тук няма да ги изброяваме повече. Но от тях можем да направим заключението, че при наличието на почти еднакви условия за живот еволюцията върви по твърде сходни пътища и създава подобни един на друг организми, които могат и да нямат никакви родствени връзки помежду си. Това ни навежда на мисълта, че на планети със сходни на земните условия за живот и при наличието на същите „суровини“ би трябвало да се развият организми, които да имат известна прилика със земните същества.

Тук му е мястото дебело да подчертаем, че в никакъв случай не би трябвало да очакваме съществуването на абсолютни двойници на земния организмов свят по другите планети. Палеонтолозите са напълно прави, като твърдят, че еволюцията е неповторим и необратим процес. Няма съмнение, че ако по някакъв начин се наложеше развитието на земния организмов свят да започне още веднъж от самото си начало, то нито човекът, нито другите животни и растения не биха развили точно сегашните си форми. Нашето съществувание днес е резултат на твърде много случайности и непредсказуеми събития — климатични промени, радиационни „изненади“, земни катаклизми, мутационни процеси и дори ако щете — сдобиването на някои риби през палеозоя с бели дробове, когато започнали да се задушават от липсата на въздух в ставащите все по-плитки лагуни и езера.

В този ред на мисли съвсем логично е да се допусне, че може би човекът не е бил единственият кандидат за разумно същество на Земята. Ако геологическите и климатичните условия не бяха се променили в днешната посока, възможно е облагодетелствувани да се окажели летящите, а не сухоземните организмови форми. При други фактори на средата не е било изключено естественият отбор да се спре на прилепите например, които също са потомци на същия най-първи мишевиден организъм, дал началото на класа на бозайниците през далечната Мезозойска ера. Колкото и странно да звучи, ако палеозойските риби бяха останали да живеят само във водни басейни, то на сушата сигурно биха излезли да живеят ракообразни и може би мекотели. Ако Земята беше останала планета без континенти, т.е. цялата й повърхност да беше заета от вода, то няма съмнение, че в тази среда най-голямо развитие щяха да получат мекотелите и някои представители на бодлокожите (например морските звезди). На такава планета съвсем сигурно не биха се развили представители на гръбначните животни, тъй като гръбначните (костните) риби са се развили в сладководните басейни. Разбира се, нямаше да има и помен от морски бозайници като китове и делфини, тъй като те вторично са преминали към воден начин на живот. При такива условия за съществуване е нормално да се допусне, че лидиращо положение като разумно същество ще заеме октоподът — не случайно зоолозите го причисляват към съществата с високо развит интелект. При други условия възможно е било да възникнат претенденти за разумни същества сред представителите на птиците, влечугите или някои други бозайници. Изказват се дори мнения, че ако не трябва да се съревновават така силно с други групи животни, насекомите също могат да се превърнат за други планети в техни разумни господари.

А сега нека опрем погледа си малко повече върху птиците. Нима те не са били евентуалните претенденти за първенствуващ животински вид върху Земята? Когато по все още необясними за нас причини в края на Юрата започнали да изчезват властвуващите по целия свят гигантски влечуги, именно птиците станали преобладаващите същества. По същото време бозайниците едва започвали еволюционното си развитие. С течение на времето обаче птиците започнали все повече да се хранят със семена и плодове, а по-късно се появили видове с едри и здрави човки, позволяващи им да улавят и ядат риби, влечуги и дори малки бозайници. По този начин голяма част от птиците престанали да бъдат господари на въздуха и скоро попаднали на силната конкуренция на хищните бозайници, които на сушата не оставили никакъв шанс на представителите от пернатия свят. Ако еволюцията беше тръгнала в малко по-друга посока, птиците са щели да останат единствени господари на Земята.

Напоследък твърде много се обсъжда и въпросът, възможно ли е било нашата цивилизация да се развие от динозавроиди. Споровете се зародиха във връзка с еволюцията на разума във Вселената и се въртят около едно гигантско „ако“: кой щеше да владее Земята, ако преди около 65 милиона години не бяха станали събития от геологичен (а може би дори и космически) характер, довели до гибелта на праисторическите влечуги. Много специалисти и лаици отговарят твърдо: днес човешките същества нямаше да бъдат господари на света, а само някакви незначителни животни. Но кои животни щяха да имат господствуващо положение?

На този въпрос твърде интересен отговор дава канадският палеонтолог Дейл Ръсел. Плод на негови 10 годишни проучвания е предложеният от него модел на „произхождащ от динозавър примат“, който разгневи твърде много учени и предизвика буря от негодувание сред тях. Ръсел обаче е сигурен в изследванията си и твърди, че „динозаврите днес щяха да бъдат на мястото на човека“. Ето как са щели да изглеждат те, ако нищо не би попречило на еволюцията им: „не много високи, кожа в гущерско зелен цвят, мозък около 1100 грама, без зъби, но с «дъвчещи» челюсти от вида на костенурковите, огромни изпъкнали очи с вертикална зеница, без уши, с къса шия, без опашка, с широки рамене, със стави, подобни по форма и големина на човешките, с по три пръста на ръцете и краката. Нямаше да имат и млечни жлези, малките щяха да се хранят с храна, сдъвкана от родителите.“

Според Ръсел динозавроидите щели да бъдат топлокръвни, защото за разлика от влечугите са принудени да извършват много движения. Не би могло да се твърди, че щяха да имат говор, но със сигурност щели да имат високо развита сигнална система и да издават звуци, подобни на птиче цвъртене. На въпроса, каква е щяла да бъде семейната и социалната им организация, Ръсел отговаря: „По-полека, да не фантазираме! Никой не знае, какво щяха да правят на Земята и какъв тип социална организация щяха да си създадат. Едно обаче е сигурно — равнището на интелигентност от 0,3 за динозаврите днес щеше да е 7,1, като се има предвид и разликата от няколко милиона години в повече или по-малко (равнището на човешката интелигентност е 7,5).“

Но какво все пак е дало основание на Ръсел да дойде до интересната идея за „динозавърната цивилизация“? През 1972 година той бил на разкопки в канадската област Алберта. Жената на един земевладелец го завела до брега на местната река, където видяла „купчина страни кости“. Там ученият открива един череп, който много го озадачава — не бил на никой от познатите досега динозаври и освен това бил много по-малък. Ръсел и сътрудниците му продължили да копаят и тъй както прочутият антрополог Ричард Лики и съпругата му успяха да намерят в Африка най-важните части от скелета на прочутата прабаба на човечеството Люси, така и там канадските палеонтолози намерили известна част от костите на древното влечуго. Скоро те разбрали, че това са останки от рядък стеникозавър.

Най-голямо внимание при своите по-късни изследвания Ръсел и сътрудниците му отделили върху черепа на стеникозавъра, за да могат да определят степента на притежаваната от него интелигентност. Черепните кости, които разкриват най-добре така наречения „коефициент на енцефализация“, или степента на нарастване и развитие на мозъка, говорели за интелигентност, доста по-голяма от тази на най-високо развитите динозаври. Черепната кутия е съдържала мозък, равностоен на мозъка на най-древните прародители на човека. Стеникозавърът е имал несъществуващо при другите динозаври преимущество да притежава развит, служещ за хващане палец и стереоскопично зрение. По този начин той е имал възможност да се проявява поне толкова, колкото и най-далечните предшествуващи човека маймуни.

Сега вече е ясно, че стеникозавърът не е успял да напредне в своята еволюция. При катастрофата в края на Юрата изчезнали повече от половината живи същества на Земята и най-вече тези, които тежали над 25–30 килограма. Антропологът Лепонт-Майерс от Лос Анжелис, който е привърженик на хипотезата на Ръсел, казва, че страшната хекатомба е завършила в полза на бозайниците. „И именно от тази гледна точка се питам, казва той, дали не трябва да се обърне по-сериозно внимание на хипотезата на Ръсел. Тоест, ако нищо не се беше случило, днес щяха ли да господствуват не познатите на всички ни динозаври, а динозавроидите. Един факт обаче е безспорен — човекът със сигурност нямаше да бъде това, което е днес.“

Както вече споменахме, хипотезата на Ръсел намери веднага свои яростни противници. „Никой не може да твърди със сигурност, казват те, как би се развил мозъкът на стеникозавъра. И как може да сме сигурни, че този динозавроид е щял да достигне степен на интелигентност от 7,1?“

Ръсел и Сегин — човекът, който му помагал при реконструкцията на динозавроида, разбрали, че прекалено избързали със съобщението си, и побързаха да смекчат категоричните си заключения. Те изработиха един модел от стъклен памук на своя „хуманоид“, който е изложен в Националния музей по естествена история в Отава. Моделът всъщност се е оформил като едно малко „чудовище“, което лесно може да смути въображението и съня на всеки обикновен човек. Създателите му определят, че стеникозавърът е живял в тропическите области и се е хранел с плодове и дребни гущерчета.

Независимо от факта, че хипотезата на Ръсел беше приета „на нож“ от много специалисти, тя не се е видяла толкова безинтересна за НАСА. Тази организация е възложила на Ръсел да изготви специален доклад за стеникозавъра с оглед на бъдещите космически изследвания. Мотивите са следните: Ръсел твърди, че натрупаните досега от науката данни показват постоянното нарастване на коефициента на енцефализация на даден вид, при условие че не са му пречили някакви резки промени. Нима, пита той, слоновете, маймуните и папагалите не са по-интелигентни, отколкото преди 10 милиона години? Постепенното нарастване на интелигентността е свързано с необходимостта да се живее и оцелява, казва Ръсел. Този процес продължава и днес — неволята учи, както е в пословицата.

Тези изказвания на Ръсел антропологът Оуен Лъвджой нарече абсурдни. „Интелигентността не се увеличава с времето. Нищо не ни гарантира, че динозавроидът би написал «Ромео и Жулиета» или че днес би могъл да си служи с компютър. Да не забравяме, казва той, че стеникозаврите принадлежат към група влечуги, чиято интелигентност никак не се е развила. Гущерите и змиите са си все на началната точка. Не е така с бозайниците, които също имат някои гущери сред предците си. Въпросът е — защо? Аз твърдя, че развитието на човека е резултат не от редки, а от уникални съвпадения в природата — нещо, което не може да се повтори. Пък и струва ли си трудът да търсим на по-далечни планети някакви динозавроиди, които да ни посрещнат с ръмжене? Може би не.“ Последното изречение явно е свързано с твърдението, че Ръсел подготвя терена за откриването на евентуално съществуваща цивилизация от динозавроиди.

Искаме да съобщим за едни доста интересни изследвания, извършени с помощта на електронноизчислителна машина. Било е извършено моделиране на еволюцията върху земния живот. В един от вариантите, „разиграван“ при определени условия за доминиращ представител в животинския свят, машината е посочила енергично влечуго с висока интелигентност, което се движи на задните си крайници и притежава добре развити „ръце“. При моделиране на по-нататъшната еволюция на това същество потомците му били описани като средно големи изправени влечуги, покрити с козина, вместо с люспи…

А сега нека отново се върнем на книгата на Дж. Билински. Тя е богато илюстрирана и там можем да открием какви ли не животни, представляващи несбъднати варианти на еволюцията сред земния организмов свят, или пък предполагаеми представители от „космическата менажерия“. От страниците на книгата ни гледат двуутробни разумни човекоподобни същества със значително по-големи глави от нашите. Обяснението е много просто — главата не трябва да преминава през тесните родови канали, поради което черепната кутия може да бъде с по-голям обем. На друга рисунка са изобразени прилепоподобни същества, развили по-организирани мозъци, от трета — излезли на преден план в еволюцията птици с човекоподобен вид, развили крилата си в ръце или крака с пръсти и т.н. Нарисувани са и предполагаеми космически същества, господствуващи на планети с плътна атмосфера. Те приличат на огромни медузи с гигантски пипала, които се носят като бойни кораби и господствуват над планетата. Извънземните зоологически градини са населени още с дългопръсти прилепи и дългошиести бозайници, които биха живели на планети със слабо притегляне, риби с „реактивни двигатели“ за придвижване, октоподи с телескопични очи и т.н. Много интересно изглеждат като двукраки същества делфини, които са се върнали на сушата и с добре развития си мозък претендират за господство сред другите същества.

Книгата на Билински получи вече няколко критични отзива. Според тях авторът е допуснал в изложението някои грешки. Например, не е вярно твърдението, че великият английски естествоизпитател Чарлз Дарвин е формулирал „основен закон на еволюцията“ за неизбежното развитие на живота от низша към висша степен. Според Дарвин прогресивното развитие на даден организъм е само един от пътищата за приспособяване към околната среда, без да е нито задължителен, нито основен. Поради тази причина на Земята съществуват микроорганизми и бозайници, низши водорасли и висши растения и сред тях често връх вземат не най-прогресивните.

Сериозна грешка е допуснал Билински и при описване причините, накарали далечните прадеди на човека да се изправят и тръгнат на два крака. Този процес не е бил предизвикан само от слизането на предхоминидите от дърветата и настъплението на саваните. Та ние всички добре знаем, че всички маймуни, които са слезли от дърветата и са преминали към земен начин на живот, са останали четирикраки. А далечните прадеди на човека са се превърнали в двукраки същества едва тогава, когато се наложило да освободят предните си крайници за оръдията на труда.

Критиците на Билински признават, че разсъжденията на автора имат смисъл само за планети, подобни на нашата — с кислородно-азотна атмосфера и с огромни количества вода. Ако съществуват все пак някъде формите на разумния живот би трябвало да бъдат безкрайно разнообразни и не можем да очакваме, че ще бъдат точни наши копия. Освен това нямаме никакви основания да отричаме предварително съществуването на някакви форми на живот върху планети с океан от течен метан и с водородна атмосфера например. Възможно е те да бъдат даже толкова своеобразни, че на първо време при запознаването (или по-скоро при откриването им) дори да не ги сметнем за живи. Възможен е и друг вариант на извънземен живот. Представете си планета, населена с бозайници-хуманоиди. Но те живеят на планета, в атмосферата на която има твърде малко кислород, или пък тамошната органична материя не може бурно да се свързва с кислорода и силно да гори. Тези същества няма да могат да използват огъня така, както правим ние, т.е. те няма да развият металургия, върху която ние сме базирали нашата цивилизация. Не би трябвало с лека ръка да причислим подобни същества към диваците, защото тяхната цивилизация би могла да бъде нетехнологична, а екологична, да е тръгнала по пътя на сливане с природата, а не да води борба с нея. Нима днешното земно човечество не осъзна вече ролята на екологията за опазването и възпроизводството на околната жизнена среда, за чист въздух, вода и земя?

Зародилият се на Земята живот притежава извънредно голяма пластичност. В което и кътче на планетата да надникнете, винаги ще откриете присъствието на организмови форми. Живот има сред вечните ледове на полюсите и в горещия ад на пустините, в океанските дълбини, където съществува чудовищно голямо налягане, и в стратосферата, сред извънредно разредените слоеве на атмосферата; живот кипи дори и в най-невероятни на пръв поглед среди — в охладителните води на атомните електроцентрали, в разредени разтвори на сярна киселина, в термални извори с температура над 80°С и къде ли още не. Ето защо не трябва да подценяваме планети, на които условията за живот ни се струват направо абсурдни.