Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (9)

IX

Тезей се извърна към пътя за пристанището.

„Ще походя малко — каза си той, — ще отида да подишам морски въздух, та да ми олекне! Много неща видяха очите ми днес, много неща чуха ушите ми, трябва да остана малко сам и да взема решение.“

И като си каза това, пое на север и навлезе в широкия път, който водеше към пристанището.

— И аз ще дойда с теб! — чу се един плътен глас зад него.

Тезей се извърна рязко. Един около четиридесетгодишен мъж му подаваше ръка и се усмихваше.

— Кой си ти? — попита го раздразнено Тезей.

— Аз съм бащата на малкия ти приятел.

— На малкия ми приятел ли? На кого?

— На Хари.

Изражението на Тезей се смекчи. И все пак му се искаше да бъде сам.

— Прощавай — каза той, — но искам да бъда сам. Трябвам ли ти нещо?

Мъжът сниши глас.

— Исках да поговоря с теб — отвърна той.

— Как се казваш?

— Аристид.

Тезей се сепна.

— Аристид ли? Ами че това име не е критско!

— Не съм критянин — отвърна мъжът и се приближи.

— Откъде си?

— Атинянин съм.

Тезей изведнъж се сети.

— А, да — каза той, — извинявай, бях забравил това. Вярно, синът ти ми беше казал… Ела с мен.

Повървяха известно време мълчаливо. Тезей гледаше как двете сенки крачат заедно по обления от лунна светлина път. Усмихна се.

„Двама атиняни — помисли си той доволен, — двама сънародници вървят заедно из това прославено критско царство, което е покорило родината ни…“

Лицето му изведнъж помръкна.

„Докога? — каза си той. — Докога?“

— И твоя милост си чужденец — обади се най-сетне Аристид. — Синът ми много ми е говорил за благородството ти. Все за теб приказва… Направил си му голямо впечатление… „Като царски син е… — ми каза, — като царски син…“

Помълча за миг, след това погледна решително младежа.

— Да не би да си наистина царски син? — запита го той с разтреперан от вълнение глас.

Тезей не отговори. Хиляди мисли го измъчваха.

„Ами ако е шпионин — разсъждаваше той, — когото са изпратили, за да ме накара да се изтърва? Тези хора тук са много хитри… Големи и вещи търговци са и умеят да измамват хората. Трябва да си опичам ума.“

— Защо питаш? — отвърна най-сетне той. — И аз съм човек като теб.

— Роб ли си и ти? — възкликна огорчено Аристид.

— Не! Свободен! — отговори гордо младежът.

— Ами тогава защо казваш, че си като мен?

И след малко добави:

— Тук всички сме роби.

— Защо не си заминеш?

— Не ме пускат.

— Защо?

— Защото научих техниката за обработка на желязото и мога да правя оръжия… И сега се боят да ме пуснат, за да не би да отида в някое друго царство и да ги науча на тази нова страшна техника.

Тезей го погледна.

„Ще го взема със себе си… Ще го взема със себе си… — помисли си той. — Да ни научи и нас на техниката за обработка на желязото… Да си направим и ние страшни оръжия, да обявим война, да се освободим от Крит…“

— Какво ме гледаш? — попита мъжът.

— Да вървим бързо на пристанището — каза Тезей. — Да не говорим по пътя.

Ускориха крачка. Нощният ветрец донасяше мириса на ожънатите ниви отвъд оградите, лозите извисяваха стъблата си, отрупани с неузрели още гроздове. Една кукумявка кацна на една маслина и целият клон се разлюля.

— Чудесна вечер — каза Тезей и пое дълбоко уханния въздух.

В далечината проблесна морето. Спокойно като мляко. Пристанищните фенери светеха. Морският бриз повяваше и изпълваше ноздрите на двамата мъже със солен мирис.

— Чудесно море — промълви Аристид, — чудесно море за пътуване.

Тезей сниши глас.

— Ако сега намериш на пристанището някой кораб, ще заминеш ли?

Мъжът въздъхна.

— Никой не смее да ме вземе на кораба си — отвърна той.

— Защо?

— Страх ги е от царя. Дори накрай света да отиде капитанът, който ще ме вземе, царят ще го открие и ще го убие.

Бяха вече стигнали на пристанището. Под лунната светлина проблеснаха с наклонен нос, целите в пъстроцветни украшения, множество кораби. Нощните стражи с копие на рамо крачеха напред-назад по кея и пазеха. Една кръчма беше още отворена, в нея седяха моряци, пиеха и пееха тихо.

— Да пием по едно вино — предложи Аристид.

— По-добре да отидем на края на пристанището и да седнем там — отвърна младежът. — Не обичам кръчмите.

Отидоха на края на вълнолома. Седнаха на една скала.

— Тук е по-добре — каза Тезей. — Никой няма да ни чуе. Говори!

— Какво да ти кажа?

— Разкажи ми за желязото. Много съм слушал за него, но за първи път виждам майстор, който може да го обработва. Можеш ли да правиш железни ножове?

— Мога. И големи мечове, и остриета за копия, и върхове за стрели. Войската, която ще бъде въоръжена с моите оръжия, никога не ще може да бъде победена.

Тезей сведе замислено глава. Да говори ли? Да не говори ли? Ами ако този човек е шпионин?

Вдигна отново глава, погледна събеседника си. Лицето му беше добре осветено от луната. Изглеждаше честно, изпълнено с искреност. А в очите му имаше неизразима печал.

Тезей се реши. Огледа се. Никой!

— Ще дойдеш ли с мен? — произнесе той с глас, който едва се чуваше.

— Да избягаме ли? — възкликна високо мъжът.

— Не викай! — промълви Тезей и му запуши устата. — Защо викаш?

Аристид взе ръката на младежа, наведе се и я целуна.

— Да избягаме ли? — прошепна той много тихо. — Ще ме вземеш ли със себе си? Ще ме вземеш ли?

— Не се ли боиш за децата си? — попита го Тезей. — За Хари? За Крино?

— Не — отвърна атинянинът. — Те са под закрилата на Ариадна. Никой не ще посмее да ги закачи. И двете са на нейна служба. Никой няма да ги пипне!

— Имаш ли жена?

— Нямам, умря. Свободен съм, вземи ме.

— Знаеш ли къде ще те отведа?

— Далеч от Крит. Това ми стига. Не питам. Вземи ме със себе си.

Говореше и трепереше от копнеж. Все тъй държеше ръката на младежа и я притискаше към гърдите си.

— Недей така — каза младежът. — Ще ни видят.

Двама нощни стражи минаха, поспряха се. Изгледаха двамата мъже, които седяха на скалата, наостриха уши да чуят.

Аристид ги беше видял и каза високо на събеседника си:

— Нашият цар — да е жив и здрав дълги години! — ще се завърне утре с добром от пещерата на Великата Богиня… Дано Богинята откъсва от моите дни и да ги превръща за него в години…

Стражите чуха, успокоиха се. Върнаха се обратно, като все тъй носеха копията си на рамо.

— Добри хора са — казаха те. — Предани на нашия цар.

Младежът се усмихна.

— Умен си — каза той на другаря си. — И хитър…

— Нуждата ме прави такъв — отвърна Аристид. — Като си роб…