Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Στα παλάτια της Κνωσού, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Разпознаване и начална корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Никос Казандзакис. В дворците на Кносос

Гръцка. Първо издание

ИК „Отечество“, София, 1990

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Коректор: Невена Николова

История

  1. —Добавяне

LXXXVII

Изтеглиха котвите, вдигнаха платната, поеха на север атинските кораби. Моряците и войниците пееха от радост, бяха задигнали каквото свариха от двореца — златни гравирани чаши, пръстени, гривни, скъпи дрехи, стомни с вино, храни… Каквото намериха. И сега, натоварени със заграбеното, се завръщаха в родината. И царският кораб беше пълен с плячка — щитове, копия, златни гривни, скъпи тъкани, — царят ги носеше в дар на богиня Атина.

Тезей стоеше до кормилото, а до него Федра, извърната към сушата, гледаше за последен път Крит.

— Сбогом… Сбогом… — шепнеше тя и запушваше с ръка устата си, сякаш искаше да потисне риданието, което се надигаше в гърлото й.

Русокосите жени, изправени в еднодръвките, вдигаха ръце и викаха:

— На добър час! На добър час!

И изпровождаха атинските кораби в открито море, далеч извън пристанището.

Все повече се отдалечаваше, отиваше си Крит… Сгъстиха се облаците, снишиха се, планините и полята на Крит потъмняха. От време на време далечна глуха мълния раздираше облаците и за миг небето се осветяваше, но изведнъж отново потъваше в чернотата.

Отдалечава се Крит, изчезва като сън. Отваря широко очи Федра, гледа, гледа… Не вижда вече нищо. Изчезна Крит във влажната мъгла.

И Федра нададе вик и се строполи на кърмата.

— Горката… — прошепна Тезей. — Права е…

И я погали леко по гарвановочерните коси.

Подухна лек ветрец, платната се издуха, корабите заподскачаха бързо по вълните и заприличаха с белите си платна на голямо ято чайки, които летяха, като докосваха съвсем леко с корема си морето.

Хари се изтегна на корабния нос и затвори очи. Много неща беше видял през тези дни, много радости бе изпитал и много изстрадал и сега уморен, доволен, затвори очи.

Мислеше за разрушения дворец, за гордите благородници, вързани с въжета, за изтънчените и изнежени благороднички, които сега се валяха в калта. Мислеше и за Икар и сърцето му се изпълваше с мрак.

И изведнъж си спомни думите на Тезей и сърцето му се изпълни със светлина: „Не гледай назад, гледай напред и върви!“.

— Ще гледам напред! — каза решително Хари. — Станалото — станало! Нямаме време да ридаем.

Постепенно, неусетно умората надви и Хари заспа. И видя сън.

Уж беше в Атина. Но тази Атина никак не приличаше на познатия му град, който се състоеше от пет-шест свързани помежду си села, образували едно голямо село. Беден град, сиромашки облечени хора, ниски, схлупени къщурки, малки, неугледни храмове, а и статуите на боговете бяха грубо изваяни, със слепени ръце и крака, бездушни…

И ето че му се присъни една друга Атина! Висока, много красива строга девойка го беше хванала за ръка и го водеше из широките големи улици.

— Гледай… Гледай… казваше му тя. — Гледай…

И Хари отваряше широко очи и гледаше.

Какво благородство, какво величие, какво богатство! Храмовете бяха от мрамор и по тях блестяха великолепни барелефи на богове и герои… Тук титаните се биеха с боговете, там героите помежду си, а другаде героите се бореха със зверове и ги убиваха.

Хари гледаше с възхищение барелефите и в съня си разпознаваше какво представяха.

— Ето Троянската война! — казваше той. — Боговете седят на Олимп и гледат как долу хората се бият… Ето Ахил убива Хектор… Ето Одисей плува с кораба си и минава край Сирените!…

На други барелефи различаваше новия герой, когото варварите бяха донесли — Херакъл. Облечен беше в лъвска кожа, носеше тежък боздуган и тръгваше да извърши дванадесетте си подвига…

— Каква красота! — мълвеше прехласнат Хари. — Какво изкуство!

Девойката, която го водеше за ръка, се усмихваше.

— Още нищо не си видял… Още нищо не си видял… — казваше му тя. — Ела!

— Къде отиваме?

— На Акропола!

— Знам го — каза Хари.

Девойката се засмя.

— Този, който ти знаеш, вече не съществува. Ще видиш един друг Акропол. Ела!

— Къде отиваме оттук? Не е този пътят!

— Ще минем първо през Керамик[1]! — каза девойката. — Оттам тръгва шествието.

— Какво шествие?

— Как? Не знаеш ли, че днес е най-големият празник в Атина?

— Какъв празник?

— Панатинеите[2].

— И какво става на този празник? Виждам много хора, богато облечени жени, мъже, деца бързат! Вървят с нас. Къде отиват?

— Казах ти, в Керамик. Оттам ще тръгне шествието и ще се изкачи на Акропола. Сега ще видиш.

Ускориха крачка, отпред и зад тях хората тичаха, чуваха се радостни възклицания и смехове.

Най-сетне стигнала в Керамик. Хиляден народ. Няколко старци с венци от маслинови клонки на главите вдигаха дългите си тояги и поддържаха реда в тълпата.

— Кои са тези старци?

— Това са свещенослужители, крито следят за съблюдаването на обредите. Както виждаш, те ни строяват и сега ще дадат знак да тръгнем. Виж как подреждат хората според техния сан. Начело застанаха жреците, жриците и прорицателите — за жертвоприношенията.

Хари чу конски тропот и се извърна. Чудно красиви младежи, яхнали стройни обучени коне, се приближаваха.

— Това са нашите млади благородници! — каза девойката. — А тези, които яздят отпред, са началниците им — хипархите!

Зад тях следваше цяло множество пеши войници с щитове и копия, водени от командирите си и пълководците с високи бронзови шлемове.

— Всички тези тук атиняни ли са? — попита Хари с въздишка.

— Всички… всички… Погледни по-назад!

Сега се приближаваха на колесници мъже с венци от лаврови и маслинови клонки на главите.

— Тези пък кои са?

— Вчера и завчера имахме състезания. Певците декламираха поеми, музикантите се съревноваваха на флейта и китара. Други си премерваха силите на бягане, на диск, на копие. И накрая тези се надпреварваха с колесници и победителите сега идат с венци на главите.

Ала Хари вече не обръщаше внимание на увенчаните мъже. Зад тях в дъното на улицата се появиха девойки, които пристъпваха, понесли, едни на главите си кошници, а други на раменете си стомни. А накрая няколко девойки носеха вдигнали високо ръце една мачта, на която се развяваше като корабно платно ефирен, красиво извезан воал.

— Това е свещеният воал на богинята Атина… — прошепна девойката на ухото на Хари.

— Свещеният воал ли?

— Извезват го най-благородните атински девици и го поднасят на богиня Атина, като обгръщат с него статуята й.

И най-накрая идеха жертвените животни, воловете и овцете, които щяха да бъдат принесени в чест на богиня Атина.

— А сега ще тръгнем! — каза девойката. — Ела с мен, влез в строя. Бързо! Погледни! Свещенослужителите вдигнаха тоягите си, дадоха знак.

Тръгнаха. Минаха през агората, отправиха се към Акропола. Жреците пееха с мелодичен глас химни в чест на богинята закрилница Атина.

Изкачваха се бавно, полека и когато стигнаха горе на Акропола и застанаха пред мраморния храм на Атина Партенона, Хари нададе силен вик. Толкова силен, че за малко не се събуди.

Никога не би могъл да си представи във въображението такъв прекрасен храм. Несравним по красота. Дорийски колони, фасади, фронтони — всичко беше великолепно. Хари, вдигнал глава, не можеше да се нагледа. Пред него на източния фронтон мраморни барелефи представяха раждането на Атина. Зевс седеше величествен, а Хефест беше разцепил със златна секира челото на великия бог и от главата му бе изскочила в пълно въоръжение Атина.

— Няма по-красив храм на света… — промълви Хари.

— Знам това — отвърна с усмивка девойката.

Девиците свалиха воала от мачтата, хванаха го и с бавна стъпка изкачиха стъпалата, влязоха в светилището, сиреч в същинския храм, където се възправяше с копие и щит и с висок шлем статуята на богинята Атина. Наведоха се и положиха в нозете й свещения богато извезан воал. Огромна статуя от слонова кост и злато, а в ръката си Атина държеше Нике[3].

Хари се беше прехласнал от възхищение. Неочаквано една ръка се положи на рамото му. Извърна се — девойката му подаваше голяма чаша с вино.

— Толкова голяма чаша! — възкликна Хари.

— Това са прекрасните чаши, наречени „панатинейски“. Днес се пие в такива чаши. Докато ти се възхищаваше на храма, воловете и овцете бяха заклани, жертвоприношенията пред Атина се извършиха и месото бе раздадено на народа. Погледни!

Хари се извърна и видя, че хората се бяха разположили на земята и ядяха и пиеха. Мнозина бяха започнали и да танцуват.

— Изпий виното! — каза девойката. — Празнувай и ти с нас!

Хари пийна малко от виното.

— Всичкото! Всичкото! Не оставяй нито капка!

— Ще се напия!

— Не се бой, няма да се напиеш. Очите на ума ти ще се отворят.

Хари изпразни цялата панатинейска чаша.

И изведнъж сякаш очите му се отвориха, сякаш умът му се просвети. Погледна девойката право в очите. Стори му се, че някакво сияние се излъчваше от цялото й прекрасно, строго лице.

— Коя си ти? — попита я той. — Изглеждаш ми на богиня!

— Не съм богиня!

— Обикновена жена ли си, дъщеря на човек ли си?

— Не съм.

— Какво тогава?

— Аз съм муза. Една от деветте музи. Клио. Музата на историята.

Постави ръка върху клепачите на Хари.

— Събуди се! — прошепна му тя тихо.

Хари се сепна и се събуди. Съмваше се вече. Морето беше почнало да се белее и да блещука. Насреща, на кърмата, видя Тезей, който стоеше на кормилото и го гледаше усмихнато.

— Хари — извика му той, — какъв сън сънува? Изглежда, че е бил хубав, защото се усмихваше блажено в съня си.

— Хубав, хубав, царю! — отвърна Хари развълнувано. — Хубав и благоприятен!

Наведе се, намокри ръката си в морето и освежи клепачите си, изпълнен с радост.

Бележки

[1] Грънчарският квартал на Атина. Част от него се намирала извън градските стени, където бивали погребвани падналите във войните атиняни. — Б.пр.

[2] Празник в чест на богинята Атина, учреден от Ерихтоний под наименованието „Атинеи“ и преобразуван от Тезей в „Панатинеи“. Чествуван бил на 28 хекатомбеон на третата година на всяка олимпиада. Олимпиадата е периодът от четири години между Олимпийските игри. — Б.пр.

[3] Богиня на победата у гърците. — Б.пр.