Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (75)

LXXV

Сред тези военни приготовления забравихме Крино. Ала царят Тезей не я забрави. Още през първия ден я повика.

— Крино — каза й той, — имам ти доверие. Вземи ключовете от женското отделение. Ти ще даваш нареждания на всички жени, които работят в двореца, на тъкачките, на готвачките. На онези, дето въртят ръчните мелници и мелят житото, на всички… Не си вече робиня — освобождавам те!

Крино целуна ръка на царя.

— Благодаря, царю… — изрече тя и една сълза заблестя на ресниците й.

— Защо плачеш, Крино? — попита я Тезей.

Крино мълчеше с наведена глава.

Тежка сянка на печал премина по лицето на Тезей.

— И аз мисля за нея… — каза той с глух глас. — И аз мисля за господарката ти, за Ариадна. Но се старая да понеса това. Станалото — станало! Какво можем да сторим на смъртта? Кажи си, че е умряла!

Хвана Крино за ръката.

— Да вървим в гинекея — каза той. — Там, където работят робините.

Минаха по коридорите, изкачиха се и слязоха по стълби. Колко малък, беден, селски беше този дворец, ако го съпоставеше човек с прочутия Кнососки дворец!

Стигнаха там, където работеха робините — едни в по-горните катове, други — долу в избите.

— Робини — казваше на всички Тезей, — от днес нататък ще се подчинявате на тази девойка. Тя ще държи ключовете, тя ще отваря, тя ще затваря, тя ще заповядва!

Робините приветствуваха радостно Крино. Досега имаха една старица, зла и мърморка, която ги тормозеше. В очите на Крино те прочетоха доброта и нежност.

От този ден за робините настъпиха щастливи дни. Хранеха се по-добре, работеха с по-голямо усърдие, ако имаха някаква жалба, Крино ги изслушваше внимателно и се отнасяше винаги справедливо с тях.

И Крино беше доволна, доколкото можеше да бъде. Защото мисълта за любимата й царкиня никога не излизаше от ума й…

„Ах, ако беше тук — казваше си тя — господарка и царица, какво щастие! Не бих могла тогава да пожелая нищо повече! Край мен щяха да бъдат и баща ми, и брат ми, какво друго бях пожелала?“

Понякога се сещаше за най-близкия приятел на брат си Икар.

„Ще дойде и той някой ден — казваше си тя. — Баща му е голям майстор. Колкото и да изглежда като приказка, ала съм сигурна, че той ще изработи крила и ще полети. И някоя сутрин ще ги видим и двамата, баща и син, да идат през морето като две големи чайки… И ще кацнат на покрива на двореца.“

Крино се усмихваше, като си мислеше, че някога хората ще си направят крила и ще летят. Какво щеше да бъде тогава! Нямаше да има нужда човек да ходи и да се препъва в камъните, нито да се качва на кораби и да се излага на опасност в морето. Ще се качва на покрива на къщата си, ще разперва крила и ще лети над облаците.

Така й минаваше времето и сърцето на Крино намираше някаква малка утеха в това.

Веднъж Хари влезе в стаята й със сияещо лице.

— Някаква добра новина ли ми носиш, Хари? — каза Крино и изтича към брат си.

— Да — отвърна радостно Хари. — Отгатни!

— Някаква вест за царкинята ни ли? — запита тя с разтуптяно сърце.

Хари поклати глава.

— Не — отвърна той, — не, Крино… Друго!

Мислите на Крино литнаха веднага към Икар.

— Писмо от Икар! — извика тя.

— Отгатна!

Разгъна писмото. Подаде го на Крино.

— Чети! — каза й той.

Крино взе писмото, написано с подострен и разцепен калем от тръстика върху парче обработена кожа. Зачете:

„Икар, син на Дедал,

пише на скъпите си приятели

Хари и Крино.

Здравейте, приятели! Имам да ви предам голяма вест: крилата са готови! Съвършени са! През нощта, когато в двореца всички заспят, ние излизаме скришом, закрепваме крилата на раменете си и правим опити. Летим спокойно, уверено от хълм на хълм като две нощни птици.

«Да избягаме!» — казвам на баща си, но той ми отвръща:

«Не бързай, трябва първо да се упражниш добре, да се научиш, и едва след това ще избягаме!»

Веднъж се издигнах много високо и баща ми се изплаши. Литна и той и ме настигна.

«Слизай! — извика ми той сърдито. — Ако се издигнеш толкова високо денем, когато има слънце, то ще разтопи восъка, с който са залепени крилата, и ще паднеш да се пребиеш!»

Обещах му, че отсега нататък ще го слушам, и тогава той ми даде дума, че скоро ще избягаме. Кой знае, може би когато ще четете това писмо, ние ще летим над морето и ще дойдем да кацнем на покрива на двореца ви!

Така че — добра среща! Взирайте се понякога в небето откъм юг. И ако видите две огромни птици да се приближават, не се плашете — ще бъдем ние!“.

Крино прочете бързо-бързо писмото. Когато го завърши, без да ще, вдигна очи и погледна небето.

— Гледаш да не би да идат ли? — попита я със смях Хари.

— Знам ли и аз! — отвърна Крино. — Кой може да знае какво е способен да измисли човешкият ум?

— Това, струва ми се, надвишава човешките сили… — каза недоверчиво Хари.

— Ще видим… — промълви Крино — ще видим…