Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Στα παλάτια της Κνωσού, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отгръцки
- Георги Куфов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и начална корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Никос Казандзакис. В дворците на Кносос
Гръцка. Първо издание
ИК „Отечество“, София, 1990
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Коректор: Невена Николова
История
- —Добавяне
LXIX
Тезей стоеше неподвижно сред кораба и гледаше с насълзени очи морето в далечината. Крино и Хари, паднали в нозете му плачеха.
Бяха му разказали всичко и сега мълчаха. Трепереха и чакаха князът да заговори. Можеше да ги убие, да ги хвърли в морето, задето бяха оставили господарката си да се качи на чуждия кораб.
Чакаха, разтреперани, решението на Тезей.
Но той гледаше далеч в морето и нощта, която се спускаше над вълните.
— Княже… — промълви Хари.
Тезей се сепна. Беше забравил, че в нозете му се бяха свлекли и плачеха Крино и Хари. Наведе се, хвана ги за ръцете.
— Станете! — каза им той.
Двамата се изправиха, като се олюляваха и сведоха очи.
— Навярно е бил новият бог… — промълви Тезей. — Новият бог Дионис… Да бъде волята му!
Обърна се към другарите си.
— Вятърът постихна — каза той. — Пригответе се, тръгваме!
Младежите радостно се спуснаха да вдигнат котвата, да развържат въжетата, да се приготвят.
Тезей побутна леко Хари и Крино по рамото.
— Не плачете — каза им той с мек глас. — Не сте виновни вие. Не можехте да се противопоставите. По това, което ми описахте, разбрах, че е бил бог Дионис. Така обикаля по островите ни с лозови листа, с розови платна на кораба си и с един леопард.
И след като каза това, Тезей се отправи към кърмата. Хвана здраво кормилото.
Сърцето му беше изпълнено с мъка. Без да ще, очите му се наливаха със сълзи. Но чистият морски въздух го обвея, духът му укрепна, надмогна мъката.
„Трябва да свърша много неща — мислеше си той, — вожд на народа съм, нося отговорност… Старият цар на Крит сигурно е побеснял, навярно се готви да дойде и да опустоши родината ми… Няма да му позволя! Ще отида да се подготвя и аз…“
— Вземете греблата! — извика той на другарите си. — Бързам!
Сети се за баща си, за стария Егей. Как ли го чака с разтуптяно сърце! „Навярно вече се е отчаял и си мисли, че звярът ме е изял! Откъде да знае!“
И наистина старият цар на Атина не можеше вече да спи, не можеше да яде — тревожеше се за сина си.
— Сигурно звярът го е изял!… — мълвеше той и горещи сълзи се стичаха по съсухрените му бузи.
Слизаше на брега, беше открил една висока скала, врязана навътре в морето. Качваше се на нея и се взираше в далечината.
Кога най-сетне ще се появи върху вълните корабът? И как ще се появи — с бели платна или с черния цвят на смъртта?
— Атина — мълвеше старият цар. — Атина, помогни да се завърне синът ми жив и здрав и ти обещавам да ти построя горе на Акропола най-красивия храм на света, целият от мрамор!
Такива обети даваше старият Егей и се взираше в морето. Съветниците и старейшините виждаха как чезне и вехне с всеки изминал ден.
— Изпрати кораби — казаха му те веднъж — да видят дали си идва!
Изпрати кораби, но всички се върнаха.
— Видяхме много кораби в морето — казваха капитаните. — Приближавахме се към тях, викахме — не беше корабът на сина ти!
Предната вечер беше пристигнал един кораб и моряците казаха на стария Егей:
— Видяхме един тримачтов кораб със златна горгона на носа. Приближихме се, извикахме:
— Виждали ли сте кораба на Тезей? Виждали ли сте кораба на Тезей?
Една жена излезе на носа на кораба, имаше руси коси.
— Кой Тезей? — попита тя и се засмя.
Старият цар сведе глава.
— Сигурно звярът го е изял… — промълви той и се разплака.
Пое отново към морето, стигна до скалата, изкачи се с пъшкане.
— Няма да стана — каза той, — няма да стана оттук, ако не се появи корабът на сина ми! Нощес видях сън, бездруго днес ще си дойде!
Седна старият цар, извърна се на юг, загледа.
Часовете минаваха, слънцето се изкачи на небето, дойде пладне. Морето се разстилаше пусто, развълнувано, страшно.
Старецът се умори, въздъхна, затвори очи. И след малко заспа.
И както си спеше, някакъв глас му зашепна съвсем тихо в съня му: „Отвори очи, погледни! Отвори очи, погледни!“.
Старият Егей се сепна. Слънцето вече клонеше на заник, Химет се беше обагрил в приятен розов цвят.
Царят се взря на юг.
— Атина! — извика той. — Атина, какво виждам? Помощ!
Погледна отново. Един кораб, корабът на сина му — позна го! — се приближаваше. Старият цар пребледня, на мачтата беше вдигнато черно платно!
Егей се изправи, залитна.
— Убиха детето ми! — извика той. — Убиха детето ми!
Пристъпи крачка, застана на ръба на скалата. Дълбоко долу под краката му морето ревеше и се блъскаше в канарите.
— Не искам да живея повече! — извика покъртително старецът. — Тезей, слизам в Хадес[1] да те видя!
И се хвърли в морето с главата надолу.
Корабът тъкмо минаваше край скалата. Тезей беше забелязал още отдалеч някакъв човек, който се движеше горе на скалата.
— Сигурно е баща ми — каза той, — баща ми е и ме чака!
И извика:
— Татко! Татко!
Но вятърът и бученето на морето заглушиха гласа му.
Тезей видя как старецът пристъпи, как застана на края на скалата и извика. Напрегна слух Тезей, но не можа да чуе нищо.
— Какво извика? — промълви разтревожено Тезей. — Дали ме е видял? Какво каза? Ще му извикам!
Но преди да свари да извика, видя как старият му баща разпери ръце и се хвърли от скалата.
— Татко! — извика Тезей и сълзи замъглиха очите му. Задушаваше се.
Вдигна глава, за да си поеме въздух.
И тогава нададе отчаян вик — видя черните платна. В радостта си, в бързината си беше забравил да вдигне бели платна на кораба си…