Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (59)

LIX

На другия ден царят седеше на трона си, а около него, навели глава — старейшините. Печал и тревога бяха изписани по лицата им.

През последните дни бяха пристигнали кораби от далечни морета и бяха донесли неприятни новини. И сега царят и съветът му седяха и мислеха какво да направят.

— Царю — каза един старейшина, — царството ни е в опасност. Нашите прадеди построиха край всички морски заливи градове и ги нарекоха Миноя в чест на царете им. Досега тези градове ни бяха верни, събираха произведенията от своята област и ни ги изпращаха и приемаха нашите произведения и ги продаваха. Така забогатявахме.

Царят поклати глава.

— Да, да… — промълви той. — Така забогатявахме…

— А сега — продължи старейшината — същите тези градове се бунтуват. Миноите по егейските острови и на изток чак до Палестина, а на запад чак до Сицилия и Иберийския полуостров, нашите верни колонии сега вдигат глава. Не искат, казват, да бъдат повече роби, да купуват и да продават за наша сметка. Искат вече да въртят своя търговия. Ами тогава какво ще стане с нас?

Един старейшина, слабо, ниско старче, бедно облечено, се изправи.

— Време е — каза той — да зарежем големствата! Нашите роби в чужбина се пробудиха, отвориха им се очите, построиха си и те кораби, въоръжиха и те своя войска, станаха силни. Как ще можем вече да ги държим под нашето иго? Да вземем някакво решение и да зарежем големствата!

— Ами как ще живеем? — обади се един охранен съветник, собственик на много кораби и хиляди роби, които теглеха веслата и му донасяха най-скъпите стоки от всички краища на света. — Как ще живеем? — извика той отново. — Как ще живеем?

— Ще се приберем на нашия остров — отговори слабото старче. — Достатъчно е голям и може да се изхранва сам. Ще садим дървета, ще обработваме нивите, ще ловим риба. Ще станем стопани. И да зарежем, ще кажа пак, големствата!

— Крит не може да поддържа живота си сам! — отвърна богатият търговец с многото кораби. — Нямаме много от необходимите ни неща, донасяме ги от чужди страни. Медта донасяме от Кипър, слоновата кост от страната на черните, скъпите плодове и маймуните от Египет, кехлибара от мразовитите страни на севера, калая чак от далечните британски острови, които през цялата година са обгърнати в мъгла.

Старчето го прекъсна. Повиши ядосано глас:

— Можем да живеем — извика то — и без скъпи плодове, и без маймуни!

Но тогава царят удари с жезъла си по плочите.

— Не викайте! — каза той.

Съветниците се стаиха, настана тишина. Тогава царят заговори:

— Поканих ви, за да узная мнението ви — каза той. — От това, което чух, разбрах, че има две мнения: или да се вдигнем с войска и кораби и да принудим колониите ни да се подчинят, или да ги оставим да се освободят и да се оттеглим на острова ни и да живеем както можем.

— Да се оттеглим, да мирясаме! — извикаха половината старейшини.

— Да изпратим кораби с войски и да им строшим главите! — извикаха останалите.

Тогава първият старейшина стана.

— Царю — каза той, — разпределени сме на две. Кажи и ти мнението си и ще стане тъй, както ти решиш.

Царят го изгледа ядосано.

— Ти си първият старейшина — каза той. — Изслушах всички. Само твоя милост не отваря уста. Защо? Какво таиш в ума си? Длъжен си да го кажеш!

Първият старейшина поклати глава.

— И да го кажа — отвърна той, — никой няма да ме послуша. Защото, ако кажа това, което мисля, всички ще се вдигнат да ме пребият.

— Говори свободно — каза царят, — няма да позволя на никого да те докосне! Ти винаги си бил най-мъдрият ми съветник, затова говори и сега и ни просвети.

— Царю — каза старейшината, — заклеваш ли се, че каквото и да кажа, ти самият няма да се ядосаш и няма да вдигнеш жезъла си да ме удариш?

— Заклевам ти се! — отвърнал царят и положи дясната си ръка върху златните лилии на царския си жезъл.

Първият старейшина стана.

— Царю — каза той, — и едното, и другото мнение ми се струват неправилни. Ако се оттеглим на острова си, няма да можем да просъществуваме, ако обявим война, няма да можем да победим. Има само едно разрешение.

— Казвай! — заповяда царят.

Старецът се поколеба.

— Казвай! — отново заповяда царят.

— Щом ми заповядваш, царю, ще говоря. Има само едно спасение: да се помирим с атиняните. Крит и Атина да станат едно царство. В преклонна възраст си, царю, и нямаш син престолонаследник. Какво ще стане, когато умреш? Ала ако се помирим и се обединим с атиняните, тогава ще може да те наследи един чудесен младеж, справедлив, силен, умен.

— Кой? Кой? — завикаха всички с пяна на уста.

— Тезей!

— Тезей ли! — извика царят и челюстта му затрепери.

— Тезей! Той ще тръгне на война и ще победи. Той ще върне на изпадналото ни царство някогашната му слава и големи богатства!

— Един чужденец! — възкликна презрително царят. — Един чужденец да седне на моя престол!

— Направи го свой зет! — отвърна му старейшината. — Направи го свой зет! Дай му за жена някоя от дъщерите си.

— Никога! — изкрещя старият цар. — Утре ще го хвърля на Минотавъра да го изяде!

— Цар си, стори каквото щеш! Но поиска мнението ми и ти го казах. Царството ни е в опасност. И не съм ти казал още най-голямата опасност, царю, русите варвари дорийците се струпват на север и се спускат насам! Завзеха Тракия, навлязоха в Македония, нахлуха в полята на Тесалия, идат все по̀ на юг, завладяват островите, наближават и нашия остров. Ако утре се появят и тук с хиляди кораби, с безкрайна войска, какво ще правим? Кой цар ще стане и ще позове народа, и ще застане начело, и ще ги прогони?

— Мълчи! — извика царят, който не можеше да сдържи повече гнева си. — Ти си предател!

Първият старейшина поклати глава.

— Единствен аз виждам истината. Ако не стане това, което предлагам, загубени сме!

— Стига! — извика царят и стана.

Обърна се към първия старейшина.

— Ако не се бях заклел — каза му той, като клатеше заканително пръст, — ако не се бях заклел, щях да те изгоня от царството си!

— Аз сам ще отида в изгнание — отговори първият старейшина. — Ще взема децата и внуците си и ще отида да живея в друга страна. Тук наближава гибел!

— Злокобна птица, кукумявка! — извика старият цар и вдигна жезъла си. — Сега се правиш и на пророк! Ще вземеш да ми кажеш, че ще изгорят и моя дворец, че ще го превърнат в пепелище, нали!

— Човешкият ум понякога може и да пророкува. Да, царю, ще дойде ден, когато и твоят дворец ще се превърне в пепелище! И то скоро!

— Махай се! Не искам да те виждам повече!

— Отивам си! Още утре ще се кача на корабите си с децата и внуците си и ще замина. Сбогом, царю, пък дано един ден да изляза лъжец! Но боя се, че това, което казах, ще стане!