Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Στα παλάτια της Κνωσού, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отгръцки
- Георги Куфов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и начална корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Никос Казандзакис. В дворците на Кносос
Гръцка. Първо издание
ИК „Отечество“, София, 1990
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Коректор: Невена Николова
История
- —Добавяне
LI
— Господарке! Господарке!
Ариадна още спеше. Наближаваше вече краят на зимата, дните ставаха по-големи, бадемите бяха цъфнали и въздухът благоухаеше. Напролет сънят е много сладък и царкинята още спеше.
Крино се надвеси връз нея.
— Господарке! Господарке! — произнесе тя отново, като сниши сега глас.
Но царкинята, изглежда, сънуваше, защото по цялото й лице се бе разляла мила усмивка.
Косите й бяха разпилени върху бялата възглавница, челото й блестеше под бледата светлина, която влизаше през затворения прозорец.
Царкинята сънуваше, че пътува, че е застанала на носа на бърз кораб като горгона и вятърът развява косите й, а морето се пени и се разтваря в широка бразда пред нея, за да премине.
Нищо друго не сънуваше — море, кораб, свеж вятър. И лицето й сияеше, сякаш наистина го облъхваше морският вятър.
Крино държеше в ръка малък папирусов свитък, докосна леко господарката си по рамото.
Царкинята изведнъж се сепна, отвори очи, видя Крино и се усмихна.
— Ах — въздъхна тя, — прекъсна ми съня… Уж пътувах…
Крино се засмя.
— Кой знае, господарке… Сънят може да стане действителност… Чети! — каза й тя и й подаде писмото.
— От Хари ли е? — възкликна Ариадна.
— Не е само от Хари, не е само от Хари — отвърна девойката и се усмихна.
Ариадна разгъна папируса и започна да чете:
„Аз, Хари,
син на Аристид ковача,
пиша на сестричката си Крино.
Крино, Крино, сестричке моя, откъде да захвана и какво по-напред да ти кажа? Всичко ми се струва като сън. И най-напред ще ти кажа нещо, най-важното: намерих баща ни! А вече как го открих, това ще ти кажа, като се видим, защото, струва ми се, Крино, че скоро ще се видим.
После още едно важно нещо: открих и красивия младеж, който дойде през лятото в двореца, помниш го. Беше прекрасен, висок с кестеняви къдрави коси и имаше бенка на бузата си. И веднъж привечер го доведох при царкинята, за да го види…“.
Ариадна спря да чете, изглеждаше много развълнувана. Гласът й секна.
— Крино — каза тя, — донеси ми чаша вода. Не знам какво ми стана, та гласът ми спадна… Изглежда, че съм настинала…
Крино изтича, наля вода в една златна чаша, господарката й пийна малко, посъвзе се.
— Чети, чети по-нататък — каза й Крино, — ще видиш…
Царкинята се наведе отново връз папируса, зачете:
„И знаеш ли, Крино, кой беше този красив чужденец? Хайде отгатни! Синът, единственият син на атинския цар!“.
Крино се засмя.
— Горкият Хари — каза тя, — мисли, че ние не знаем това…
Ала Ариадна беше изцяло погълната от писмото. Продължи да чете:
„Просто не мога да ти кажа колко е добър, колко е справедлив! Обзел ме е обаче един страх и този страх нараства с наближаването на пролетта. Царският син Тезей — така се казва — иска да дойде в Крит заедно със седемте младежи… Треперя, като си помисля за това. Ами ако Минотавърът го изяде?“
Писмото падна от ръцете на Ариадна.
— Какво ти е, господарке? — попита я разтревожено Крино.
— Нищо… нищо…
— Не се безпокой, царят на Атина няма да позволи синът му да се изложи на опасност.
— Ама ако той иска? Ако самият той иска? — възкликна царкинята с треперещи устни.
— Кой да иска, Тезей ли?
— Да.
— Но защо? Защо?
— За да избави родината си от тази страшна робия. За да спаси младежите и девойките, дето ги изпращат всяка година, за да ги разкъса Минотавърът.
— Ами че много е опасно да се пребори с този звяр!
— Тъкмо затова иска да се пребори с него! — отвърна Ариадна. — Не разбираш ли това? Ето това ще рече герой: да виждаш опасността и все пак да се хвърляш безстрашно срещу нея! Трябва да му пиша — промълви тя и скочи от леглото си, — трябва да му пиша…
Закрачи неспокойно напред-назад из стаята си. Задушаваше се.
— Отвори прозореца! — каза тя на Крино.
Крино отвори прозореца, слънцето влезе в стаята. Ариадна се приближи, погледна навън.
Небето беше синьо, нямаше нито едно облаче. Първите лястовички бяха вече дошли и се стрелкаха из въздуха, като чуруликаха радостно. Долу в градината няколко дървета бяха разцъфтели.
— Ах! — въздъхна царкинята. — Дойде пролетта!
Помисли си, че след няколко дни на хоризонта щеше да се появи зловещия кораб с черни платна, който докарваше седемте младежи и седемте девойки — храна за Минотавъра.
„Ами ако и Тезей дойде с тях? Боже мой!“
Царкинята въздъхна отново.
— Затвори прозореца! — каза тя. — Не искам да гледам пролетта!
Крино затвори прозореца и се сви в ъгъла. Не смееше вече да проговори, гледаше как господарката й крачеше умислена напред, назад.
— Крино — каза най-сетне царкинята, — къде е Икар?
— Навярно работи при баща си.
— Върви да го повикаш!
Крино изхвърча като стрела. Царкинята стоеше неподвижно, скръстила ръце върху голата си гръд.
Изведнъж зърна малката статуетка на богинята в нишата на стената. Сърцето й заби радостно.
— Велика Богиньо — промълви тя, — не го пускай да дойде! А ако дойде, помогни ми да го спася!
Вратата се отвори, влезе Крино, а след нея и Икар.
— На твоите заповеди, царкиньо! — каза младежът и се поклони.
— Икаре — каза царкинята, — иди веднага на пристанището и попитай дали има кораб, който се готви да замине на север. И веднага се върни да ми кажеш.
— На север ли? — възкликна Икар. — Кой север по-точно, царкиньо?
Ариадна се поколеба, сякаш не искаше да разкрие тайната си. Но накрая произнесе с тих глас:
— Към Атина.
Икар тръгна тичешком.
— Мислиш ли, че ще сваря, Крино? — попита Ариадна робинята си. — Мислиш ли, че ще сваря?
— За да направиш какво, господарке?
— Да му пиша… Да му пиша да не идва.
И без да дочака отговора на Крино, Ариадна седна на едно ниско столче и започна да пише.
— Застани на вратата! — нареди тя на Крино. — И не пускай никого да влезе тук!
Преданата робиня застана на вратата. Наблюдаваше коридора надясно и наляво. Робините влизаха и излизаха от съседните стаи и носеха утринната закуска на господарките си. Федра, загърната в снежнобяла мъхеста роба, излизаше от банята. Мина пред Крино.
— Събуди ли се господарката ти? — попита я тя.
— Събуди се, царкиньо!
— Какво прави?
— Облича се.
— Кажи й, че след малко ще дойда да я видя — каза Федра и влезе в стаята си.
— Колко е красива, колко е красива! — прошепна Крино. — Моята господарка не е толкова красива… Но е по-добра!
Минаха десетина минути. Крино, застанала пред вратата, наблюдаваше. Изведнъж съседната врата се отвори, Федра излезе.
Крино се втурна в стаята.
— Господарке — извика тя. — Федра!
Ариадна скочи, отвори едно чекмедже, скри бързо писмото, взе огледалото и се престори, че оправя косата си.
Федра влезе, беше весела.
— Сънливке! — извика й тя. — Още ли не си се облякла? А пък аз ти нося важни новини…
— Какви новини? — попита равнодушно Ариадна.
Новините на Федра никак не я интересуваха. Навярно щеше да й разправи пак за някой нов тоалет, който си беше ушила, или за някой нов модел шапка, който беше измислила.
— Пролетта дойде! — каза тържествено Федра.
— Знам — отвърна Ариадна. — Това ли е новината ти? Че е дошла пролетта ли?
— Но заедно с пролетта знаеш ли и кои идват?
— Лястовиците… — отговори Ариадна, която нетърпеливо чакаше сестра й да си отиде, за да довърши писмото си.
— Да, четиринадесетте лястовички! — каза Федра и се засмя. — Знаеш ли кои са те?
Ариадна погледна сестра си.
— Знам — каза тя. — Дивашки обичай, които ни позори!
Федра се засмя.
— Но не съм ти казала още най-важното! — изрече тя. — То е тайна. Научих го снощи от баща ни. Имаше настроение, победил беше пак сънотълкувателя на шах и беше доволен. И ми каза значи, че тази година кой, мислиш, ще бъде един от седемте младежи?
Сърцето на Ариадна замря. Тя се извърна, погледна сестра си.
— Кой? — попита тя. — Кой?
— Самият син на царя на Атина!
Ариадна се опря на леглото си. Беше станала восъчнобледа.
— Какво ти е? — попита я Федра и я обгърна през кръста. — Трепериш.
— Нищо… нищо… — промълви Ариадна. — За миг ми се зави свят… Така ми става всяка пролет.
Крино взе розова вода, накваси ръцете и слепоочията на господарката си.
— Да не би да си сънувала нещо лошо? — попита Федра.
— Не… не…
— Да не би някой да те е урочасал? Ще ти изпратя нашия врач да ти побае.
— Не… не… Нищо ми няма — каза Ариадна, взе отново огледалото и се престори, че се реше.
— Аз си тръгвам — каза Федра. — Чакам шивачката си… Със здраве, сестричке моя!
Целуна Ариадна и бързо си тръгна.
Ариадна захвърли огледалото, извърна се към Крино.
— Видя ли? — извика тя. — Видя ли? Иде, за да го изяде Минотавърът!
— Иде, за да се пребори с Минотавъра… — отговори Крино.
— Досега никой, влязъл веднъж в Лабиринта, не е успял да излезе жив оттам!
Крино коленичи, обгърна нозете на царкинята.
— Господарке — промълви тя, — помогни му!
— Как?
— Не знам. Помогни му!
Ариадна поклати глава.
— Как да му помогна? Как да му помогна? — повтаряше отчаяно тя.
На вратата се почука съвсем леко. Крино изтича, пред нея стоеше запъхтян от тичане Икар.
Ариадна пристъпи към младежа.
— И тъй, какво? — запита го тя.
— Царкиньо — отвърна младежът, — царкиньо, корабът с черните платна се появи!