Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (47)

XLVII

Застанал прав сред стаята си Тезей чакаше. Беше много развълнуван.

„Знам кой ми е изпратил това писмо… — казваше си той. — Знам!“

И в съзнанието му се появяваше русокосата царкиня и той отново живо си спомняше онази незабравима привечер, когато я видя в двореца и когато тя му се усмихна и му каза: „Тезей, вземи този пръстен и ако изпаднеш в опасност, не ме забравяй!“.

„Тя ми е изпратила писмото, тя!“ — повтаряше си Тезей и чакаше.

Дали стражите ще заварят Хари сам в къщата? Ще успеят ли да го отведат, преди капитанът да се върне? Предпочиташе да го отвлече така, тайно, та капитанът да не се развика.

„Не сме още готови за война — мислеше си той. — Не е дошло още време да се скараме с критския цар…“

Вратата се отвори, появи се началникът на стражата с радостно лице.

— Доведоха ли го? — извика Тезей.

— Тук е и чака — отговори началникът на охраната.

— Веднага да дойде!

Офицерът се извърна назад и направи знак.

— Върви си — каза му Тезей, — остави ни сами.

В този миг Хари се показа на прага. Тезей протегна ръце към него. Хари помисли, че сънува. Отвори уста, но не можа да изрече нищо.

— Аз съм — каза му князът. — Аз съм, Хари. Не ме ли позна?

— Ти! Ти! — успя най-сетне да изрече Хари. — Ти престолонаследник на Атина?

— Цял-целеничък! — отвърна Тезей и прегърна малкия си приятел.

— Каква радост! Какво щастие! — промълви Хари, който не можеше да сдържи вълнението си.

— И още по-голямо щастие те очаква, Хари. Ела с мен!

Хвана го за ръка, минаха по един коридор, стигнаха до една тъмна стълба, слязоха по нея. Хари смътно различаваше около себе си стражи, които, щом видела княза, скачаха и заставаха мирно, различаваше и бронзови оръжия, окачени по стените, доспехи, мечове и копия.

— Къде отиваме? — попита той тихо.

— Сега ще видиш… Сега ще видиш… — отвърна князът.

Изведнъж се разнесоха удари — сякаш ковяха желязо. И в дъното се видя разпалено огнище.

Пристъпиха още няколко крачки, приближиха се до огъня. Някакъв човек стоеше пред огъня и току вдигаше и стоварваше чука си върху наковалнята.

Князът и Хари се спряха на прага на работилницата. Човекът, който работеше, беше с гръб към тях и не ги виждаше. Помощникът му, негър, движеше меха и раздухваше огъня.

— Бързо! Бързо! — чу се гласът на майстора.

Хари се стресна. Чий беше този глас? Сърцето му заби силно. И тогава князът пристъпи крачка, застана пред Хари, за да го прикрие и каза:

— Ей, майсторе, извърни се най-сетне и ни погледни!

Ковачът се извърна, позна княза, избърса ръце в престилката си и се отправи към него, за да го поздрави.

— Добре си ни дошъл, княже!

— Не дойдох сам — каза тогава Тезей, — водя още някого със себе си.

Но ковачът не свари да попита кого — Хари беше вече познал баща си и се хвърли в прегръдките му.

— Татко! Татко! — извика той.

Ковачът сграбчи сина си и го притисна в крепките си обятия.

— Дете мое! — извика той. — Ти! Как дойде тук? Как ме намери?

— Ей, арапино! — извика князът на помощника. — Зарежи духалото, върви си. Днес няма повече работа!

Извърна се към бащата и момчето.

— Да отидем в стаята ми — каза им той. — Наредих да ни приготвят богата вечеря. Там ще хапнем и ще пийнем и ще си приказваме.

Изкачиха се по стълбата, князът вървеше отпред, а зад него — ковачът, който беше вдигнал високо в прегръдките си обичния си син.

Докато тримата ядяха и пиеха в двореца, капитанът се завръщаше умислен в къщата на Димос.

„Няма значение — казваше си той, — утре ще се видя с княза и ще уредя всичко както трябва. Планът ми е чудесен. Ще ги хвана като мишки в капана!“

Стигна до къщата, отвори вратата, извика:

— Хари!

Никой.

— Хари! — извика той отново.

Показа се старецът.

— Къде е Хари? — попита капитанът, който беше почнал да се безпокои.

— Нали изпрати хора да го вземат оттук?

— Аз ли?

— Ами че кой? Не си ли изпратил двама войници от двореца?

— Двама войници от двореца?

Нещастният капитан се тръшна изнемощял на едно столче.

— Откраднаха ми го! Откраднаха ми го! — извика той. — Загубен съм!

Стана, изтича в двореца. Стражите го спряха.

— Утре! Утре! — извикаха му те. Князът заповяда днес никой да не го безпокои!

— Наложително е! — викаше капитанът.

— Утре! Утре!

Началникът на стражата се появи. Позна капитана.

— Какво има? — извика му той. — Какво искаш?

— Откраднаха ми детето, което беше с мен. Дошли са войници от двореца и са ми го откраднали. Справедливост!

— Ще проверя — каза офицерът. — Не викай!

— Протестирам! Протестирам от името на царя на Крит!

— Царят на Крит е далеч! — каза подигравателно офицерът. — А царят на Атина е близо, внимавай да не те чуе, защото тогава тежко ти и горко!

— Скъпо ще платите за това, което ми сторихте! — упорствуваше капитанът.

Офицерът се обърна към двама войници.

— Отведете го на кораба му — каза им той. — И да си върви! Дайте нареждане да не го пуснат да стъпи повече на брега!

— Ще се върна в Крит и ще доложа за всички вас на великия ни цар!

Началникът на стражата се засмя.

— Няма да посмееш да се върнеш в Крит, нещастнико! — каза му той. — Няма да посмееш, защото знаеш какво те очаква. Смърт!

Капитанът сведе глава. Офицерът беше прав. Не, няма да се върне повече в Крит. Ще отиде далеч, на някой бряг, за да се спаси.

Войниците хванаха капитана за мишниците.

— Да вървим! — казаха му те.

— На добър път! — извика началникът на охраната. — Изигра си играта — загуби! Търпение!