Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (41)

XLI

Мина седмица, мина втора. Дъждовете бяха вече почнали, небето беше непрекъснато покрито с облаци. Студен вятър духаше.

В двореца робините седяха с кръстосани нозе върху рогозките около господарките си и везеха пролетните дрехи. Пъстроцветни облекла, върху които извезваха рози, лилии и сини лястовици. Други робини приготовляваха благоухания и мехлеми, трети варяха градински чай и джоджен и ги носеха на господарките си да се сгреят.

Ариадна беше запалила голям бронзов манган в стаята си, седеше с разпуснати коси на дивана и гледаше разжарените въглени. Мислите й бяха далеч, далеч отвъд морето…

А Крино в нозете й везеше. Извезваше бели стройни лилии върху тънко синьо платно. Но и нейните мисли бяха далеч, много далеч. Отвъд морето.

„Забави се да пише Хари, забави се… — мислеше си тя. — Какво ли е станало с него?“

По едно време царкинята се извърна, погледна любимата си робиня.

— За какво мислиш, Крино? — запита я тя.

— За брат си, господарке. За баща си… — отвърна девойката.

— Не се тревожи… Сигурно е добре… Скоро ще получиш писмо.

— Забави се… забави се… — промълви Крино и се наведе отново връз везбата си.

От съседната стая долетя гласът на Федра, която пееше една весела, игрива песен и плътният й глас изпълваше въздуха със сладост.

— Сестра ми е щастлива — каза Ариадна. — Не се тревожи за нищо, красива е, весела, спи спокойно.

— И ти трябва да бъдеш щастлива, господарке — каза Крино. Царкиня си, красива, добра, нищо не ти липсва…

— Да, нищо… нищо… — промълви Ариадна, като поклати русокосата си глава.

И след малко добави, като се смееше саркастично.

— Само едно ми липсва… само едно…

— Какво?

— Щастие!

Крино се примъкна по рогозките, прегърна нозете на господарката си.

— Искаш нещо, което нямаш ли? — попита я тя.

— Искам да замина, да пътувам, да дишам свободно! — извика царкинята и едва не избухна в плач. — Ето какво искам! Тук, в този огромен дворец се задушавам!

Отново замълча.

— Крино — каза Ариадна след малко, — донеси плочата ми за писане, онази от слонова кост, донеси ми малкия калем и червеното мастило.

Крино стана, отвори едно тайно чекмедже в стената, порови в него, намери това, което господарката й поиска.

— Заповядай, господарке… — каза й тя. — Ще пишеш ли?

— Да.

Царкинята се присви върху дивана и започна бавно-бавно да пише… Пишеше, триеше, отново пишеше… Понякога въздъхваше…

От време на време Крино вдигаше големите си очи и я поглеждаше.

„Какво ли пише? — питаше се тя. — Винаги така прави, когато е притеснена. Взема плочата от слонова кост и пише… Какво ли пише?“

Но царкинята не обръщаше внимание на робинята си. Свита върху дивана, тя пишеше една тъжна песен. Песен, в която се говореше за море и пътешествия… И за червени корабни платна, които се издуват и се отдалечават, отдалечават, и не се завръщат вече…

Пълна тишина. Чуваше се само лекото поскърцване на калема върху плочата. И от време на време някоя въздишка на царкинята.

Неочаквано сред тази тишина на вратата се почука. Крино изтича да отвори. Ариадна вдигна глава.

— Кой е? — попита Крино, преди да отвори.

— Аз! — отвърна радостен глас.

— Икар ли? — попита отново девойката.

— Да.

— Отвори! — заповяда царкинята.

Крино отвори вратата и Икар влезе. Беше радостен.

— Царкиньо — каза той, — прощавай, но се налагаше.

— Какво се е случило, Икаре? — попита царкинята.

— Току-що получих писмо от Хари!

— От Хари! — извика Крино и сърцето й заби силно.

— Да, да.

— И какво пише? Добри новини ли?

— Добри! Добри! — отвърна възторжено Икар.

— Разправяй, Икаре! — каза Ариадна. — Къде е писмото?

Тя също бързаше да чуе какво пише, защото беше вече сигурна, че ковачът, бащата на Хари, беше заминал с красивия чужденец, царския син от Атина.

— Откъде пише? — попита припряно тя.

— От Атина! — отвърна Икар.

Ариадна се изчерви от радост.

— Дай ми писмото, дай ми писмото да го прочета! — каза тя.

Икар измъкна от пазвата си малък папирусов свитък, разгъна го и го подаде на царкинята.

— Отвори прозореца, за да виждам! — каза Ариадна.

Крино изтича и отвори прозореца. Дъждът беше вече престанал, няколко бледи слънчеви лъча влязоха в стаята и паднаха върху русите коси на царкинята. Крино коленичи до нозете на господарката си, жадно заслуша.

„Хари, син на ковача Аристид,

поздравява Икар,

син на великия майстор Дедал,

поздравява и сестра си Крино.

И най-първо ви казвам, че съм добре. А сега ще ви разкажа с малко думи моята история.

Когато тръгнахме от Крит и излязохме в открито море, приближих се до капитана и му казах:

— Капитане, къде отиваме?

Капитанът е добър човек и беше благоразположен към мен.

— В Атина — отвърна ми той.

— Ами какво ще правим в Атина? — попитах го аз.

Капитанът поклати глава.

— Не мога да ти кажа — отговори ми той. — Това е царска тайна.

Изглежда разбра, че се притесних, защото ми каза:

— Не се тревожи, дете мое. Нямам никаква заповед да ти сторя зло.

— Но какво ще правим в Атина? — отново го запитах аз.

— Ами на, ще останем там няколко дни, ще я разгледаме. Разбира се, не е някакъв прочут град като нашия Кносос, но, изглежда, че има голямо бъдеще. Не обичаш ли пътешествията?

— О, да, много! — отговорих аз и се изтегнах умислен на корабния нос.

Пътуването беше прекрасно, морето — спокойно, минахме край много острови, спряхме в Милос с чудесното му пристанище и малките бели къщурки. Там имаше много критяни, които ни посрещнаха много радушно, а след това отново поехме на север.

Сутринта на третия ден видяхме голяма суша. Навлязохме в едно малко пристанище с редки къщурки, като колиби.

— Тук ще хвърлим котва — каза капитанът.

Слязохме на сушата — капитанът и аз. Моряците останаха на кораба.

— Хари — каза ми капитанът, — градът е малко далеч, на два часа път пеш.

— Още по-добре — отвърнах аз, — да походя, да се поразтъпча, че се схванах.

— Да вървим тогава.

Капитанът взе една малка кутия и я завърза здраво на пояса си.

— Ако я загубя — каза ми той, — загубен съм!

По-късно научих какво имаше в тази кутия.

Вървяхме бързо, беше малко студено, беше валяло и пътят — много разкалян. Минахме край лозя и маслинови градини, и ниви, които селяните оряха. Говорех им, но те не разбираха езика ни.

Най-сетне стигнахме. Колко бях копнял да дойда в истинската си родина Атина! Но сега, когато бях вече тук, не изпитвах никаква радост. Не познавам никого тук, никой не ме познава, градът е беден, не е град, а събрани много села наедно, а пък дворецът е като голяма селска къща.

Отидохме в къщата на един приятел на капитана.

— Тук ще се настаним — каза ми капитанът. — Ще излизаш само с мен, никога сам. Такава е заповедта! Даваш ли ми думата си?

— Да — отвърнах аз.

— Доволен ли си, че пристигнахме?

Не отвърнах нищо. Но сърцето ми се сви.

«И тук съм значи роб» — казах си аз.

Капитанът взе кутията и излезе.

— Чакай ме — каза той на тръгване, — няма да се забавя.

Останах в къщата заедно със стопаните й — една старица, която постоянно мърмореше, и един кротък старец, който седеше до огнището и гледаше доволен огъня. Не обръщаше никакво внимание на жена си.

По едно време се извърна и ми каза:

— Сега ще си дойде внукът ми от двореца, да ти бъде дружина. Работи там като готвач.

Старицата каза сърдито нещо, но аз бях малко изморен, опрях глава на коленете си и скоро се унесох в сън.

Колко време съм спал, не знам. Но изведнъж ме събуди един весел глас:

— Ей, критянче! — извика ми някой. — Събуди се, че ще ядем!

Вдигнах глава и видях един около двайсетгодишен младеж с яки мишници, с черни мустаци и брада и големи снежнобели зъби, който ме побутваше по рамото.

— Това е внукът ми Димос — каза старецът.

Станах и вежливо го поздравих.

— Зарежи учтивостите — каза ми със смях Димос, — седни да ядем. Донесох от двореца едно гърне свинско със зеленчуци — да ядеш, та и пръстите си да оближеш чак!

— Ами капитанът? — попитах аз. — Няма ли да го почакаме?

— Той ще яде в двореца с офицерите — отвърна Димос. — Кой като него! Ще си пийне и повечко вино, от онова, дето ние тук го правим и му слагаме борова смола.

— Кога ще дойде капитанът? — попитах, защото исках да поизляза и да видя и аз Атина.

— Не знам — отвърна Димос с пълна уста.

— Видя ли се с него?

— Ами че как да не съм се видял? Тъкмо носех на царя подноса с утринната му закуска, отварям вратата и кого да видя? Моят скъп приятел капитан Тилисос! В този миг той отвори една кутия, която държеше в ръце, и подаде на стария ни цар Егей един диск с някакви странни знаци по него. «Заповядай — каза, — о, царю на Атина, писмо от великия цар на Крит!» Тогава старият ни цар се изправи и го пое.

«Значи това писмо е било вътре в кутията! — казах си аз. Писмо на царя на Крит до царя на Атина! Бездруго ще пише и за мен. Ала какво ли пише? Ах, ако можех да узная!»

— Яж, яж! — извика ми изведнъж Димос. — Къде ти е умът?

И ми напълни дървената паница с ядене.

— Ами царският син — попита старецът, — там ли беше?

— Не — отвърна Димос, — отиде на лов.

И се засмя.

— На лов ли? — възкликна дядото и поклати глава. — Какъв лов?

— Ами на — отвърна Димос, — научи, че пак слезли разбойници от Парнет, взе си копието и хукна да ги гони.

— Сам ли?

— Не, ти казвам, с копието си!

— И не взе ли със себе си войска? — попитах и аз.

— Войска ли? — възкликна Димос и се засмя. — Войска ли? Няма нужда той от никого! Когато научи, че някой лъв се е появил в горите на Химет или че разбойници пак са налетели по селата и крадат добитък — взема си копието, препасва си меча и отива. И вечерта се връща с убития звяр или с две-три разбойнически глави в торбата си.

— Великата ни богиня Атина да го пази! — промълви старецът.

Като се наядохме, примъкнахме се до огъня и дядото започна да ни пече в пепелта нахут.

— Трябва да се върна в двореца — каза Димос, — за да приготвя вечерното ядене.

Обърна се към мен.

— Ела с мен — предложи ми той. Един човек заминава тази вечер за Крит, ако искаш да му поръчаш нещо…

— Не мога — отвърнах, — капитанът ми каза, че трябва да излизам само с него.

— Защо?

— Не знам.

— Добре — каза Димос, — сигурно има причина.

— Само една молба имам към теб.

— Кажи.

— Искам да дам едно писмо на този капитан да го предаде на сестра ми.

— Добре, приготви го, ще му го дам, когато се върна. Той ще замине в полунощ.

Димос излезе. Останах сам със старците. Но те бързо заспаха край огъня. «Някой заминава тази нощ за Крит — казах си аз. — Бързо да напиша писмо до Икар и скъпата ми сестричка Крино!»

Извадих от пояса си принадлежностите си за писане, които носех, и ви написах това дълго писмо. Още не знам защо ме доведоха тук и колко време ще остана. Но ви пиша веднага, за да знаете, че съм добре, и да не се притеснявате.

Щом науча нещо повече, ще ви пиша отново.

Изпращам ти много поздрави, скъпи ми приятелю Икаре. Изпращам ти много поздрави, скъпа ми сестричке Крино. И ви моля да кажете на добрата ни царкиня Ариадна, че целувам почтително царските й нозе. Добра среща! Добра среща!

Аз, Хари, написах, син на Аристид ковача.“