Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Στα παλάτια της Κνωσού, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отгръцки
- Георги Куфов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и начална корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Никос Казандзакис. В дворците на Кносос
Гръцка. Първо издание
ИК „Отечество“, София, 1990
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Коректор: Невена Николова
История
- —Добавяне
XXXII
Когато заваляха първите дъждове, царкиня Ариадна стана рано-рано, взе със себе си една робиня, която носеше голям вързоп и една кошница. Запъти се бързо към кладенеца, където беше затворена Крино. Наведе се през ръба на кладенеца и извика:
— Крино!
Долу, дълбоко в земята, Крино позна гласа на господарката си.
— Царкиньо — отвърна тя, — заповядай!
— Как прекара нощта, Крино? Валеше. Не можах да мигна, защото те мислех!
— Не ме мисли, господарке моя! — отговори Крино. — Спи. Добре прекарах нощта.
Така разправяше, ала дъждът беше проникнал в кладенеца и клетата Крино беше цялата подгизнала.
— Не ти ли е студено? — попита царкинята.
— Не, царкиньо, тук дълбоко в земята е топло, по-топло, отколкото горе. Не бери грижа!
— Дъждът не проникна ли?
— Да, малко.
— Ето, вземи тези вълнени дрехи, за да се покриваш с тях… Протегни ръце, хвърлям ги!
Взе от ръцете на робинята вързопа, разтвори го. Хвърли една топла връхна дреха и едно голямо червено одеяло.
— Загърни се добре, Крино! — извика й тя. — Завий се добре, за да не настинеш!
— Какво прави Хари? — запита Крино. — Не дойде снощи.
— Видях го вчера с неговия приятел Икар — отвърна царкинята. — Добре е, не се безпокой, Крино!
Замълча. Надвесена през ръба на кладенеца, Ариадна се мъчеше да различи лицето на Крино.
— Бледа си малко, Крино — каза й тя.
— Защото не виждам слънце… Няма нищо, господарке!
— Смелост, Крино, смелост! Скоро ще те освободя!
Крино не отговори. От толкова време й повтаряше все това господарката й, че девойката бе загубила всяка надежда! Но днес царкинята го изрече със съвсем различен тон. Решителен, сякаш този път беше сигурна.
— Не вярваш ли? — попита тя Крино, като видя, че девойката мълчеше.
— Щом го казваш, вярвам, господарке! — отвърна затворницата.
— Скоро ще те освободя! — повтори отново убедително царкинята. — Имам свой план… Снощи не можах да мигна и непрекъснато си мислех за това. И измислих! Скоро ще те измъкна отново горе на земята и пак ще седиш в краката ми и ще везеш…
— Дано, царкиньо, нищо друго не искам.
Царкинята взе от ръцете на робинята кошницата и я спусна внимателно в кладенеца с едно въженце.
— Разтвори отново ръцете си! — извика царкинята радостно. — Донесох ти и разни неща за ядене, а също така грозде и смокини!
— Благодаря! Благодаря! — долетя отдолу изпод земята гласът на изгладнялата девойка.
— Довиждане, Крино, отивам си! Утре ще дойда пак!
— Остани със здраве, царкиньо, остани със здраве!
Полека-лека есента напредваше… Полската работа привърши, делвите на двореца бяха пълни с жито, вино, олио, мед.
— Наближават големите празници — говореха си придворните дами и приготвяха новите си дрехи.
Ден и нощ робините везеха новите фусти… Със сръчните си пръсти те извезваха с ленени конци върху скъпите тъкани лилии и делфини, и златни житни класове, и големи октоподи…
— Кога ще започнат борбите с бикове, кога? — все току питаха нетърпеливо те.
Биковете пасяха по ливадите и лъскавите им тела блестяха под слънчевите лъчи… Робите приготвяха голямата арена, където щяха да се съревновават и да си играят с гордите силни животни изкусните бикоборци, мъже и жени.
Пастирите всеки ден отвеждаха биковете долу на реката и ги къпеха. Едни им лъскаха рогата, а други им боядисваха копитата с червена боя.
Икар и Хари гледаха всички тези радостни приготовления, но сърцата им бяха тъжни.
— Как можем да се радваме — казваха те, — след като Крино е затворена!
Но царкинята се усмихваше.
„Наближава денят, когато ще освободя Крино — мислеше си тя. — Имам си план…“
Корабите, които царят беше изпратил, се завръщаха празни. Никъде, никъде не можеха да открият двамата бегълци. Едни от корабите бяха стигнали до Кипър, други хвърлиха котва в Египет, а някои стигнаха чак до далечната Сицилия. Нищо! Нищо!
Царят смръщваше вежди, но не продумваше нищо.
Един ден пристигна и последният кораб. Капитанът слезе на сушата, отиде в двореца.
— Царю честити — каза той, — дай ми позволение да говоря!
— Говори!
— Струва ми се, че открих кой е чужденецът.
— Доведе ли го? — извика старият цар и скочи прав.
— Не, не можах… — промълви капитанът и вдигна умолително ръце!
— Свали ръцете си! Не ме докосвай! Кой е?
Капитанът сниши глас.
— Синът на стария Егей…
— На царя на Атина?
— Да…
Царят удари гневно с жезъла си по плочите. Два гълъба, които бяха кацнали на една двойна секира, се изплашиха и литнаха.
— Откъде знаеш това? Сигурен ли си?
— Не съм сигурен… Но ми се струва, че е така… Подозирам, че…
— Говори ясно! Не предъвквай думите си!
— Съгласно твоята заповед потеглих към Атика. Слязох на брега, отидох в Атина… Някакво село, бедно, никакво… Къде е нашето царство!
— Зарежи излишните приказки! Говори с малко думи и без заобиколки!
— Атиняните чествуваха голямата си богиня Атина. Старият цар беше болен и затова в храма дойде синът му Тезей.
— На колко години е?
— Около двайсетгодишен. Красив, силен, с кестеняви коси, с бенка на бузата.
— Той е! — възкликна старият цар. — Такъв ми го описа и Малис… С кестеняви коси, с бенка на бузата… Продължавай!
— Такъв ми го описаха и на мен и щом го видях, си казах: „Този е!“. Престорих се, че уж нищо не знам, и попитах безразлично: „Кой е този младеж? Тезей ли е? Струва ми се, че съм го виждал някъде… На един остров преди няколко седмици…“. А един човек ми отвърна: „Царският син беше на пътешествие… Сега наскоро се завърна…“.
— Той е, той е! — извика отново царят. — Аа! Няма да ми избяга! Ами ковачът? Попита ли и за ковача?
— Попитах.
— Е, и какво?
Капитанът сведе глава.
— Не можах да науча нищо — каза той с плах глас. — Питах, разпитвах, никой не го беше виждал…
— Стига! Ела довечера! Трябваш ми!
Капитанът се поклони.
— Дръж в готовност кораба си! Ще заминеш отново още тази вечер!
— На заповедите ти, царю!