Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Στα παλάτια της Κνωσού, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отгръцки
- Георги Куфов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и начална корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Никос Казандзакис. В дворците на Кносос
Гръцка. Първо издание
ИК „Отечество“, София, 1990
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Коректор: Невена Николова
История
- —Добавяне
XXXI
Такава голяма радост цареше в Атина! А отвъд, в Крит, гроздето узряваше, навлязоха берачите в лозята, започна гроздоберът. Робите на критския цар носеха с кошове гроздето в големите линове на двореца, а полуголи мъже го мачкаха и пееха, ширата течеше в съдовете, оттам робите я взимаха и пълнеха големите шарени делви. Целият дворец миришеше на шира.
Хари и Икар често отиваха при линовете и се любуваха на грубоватите яки мъже, които мачкаха гроздето, сякаш играеха хоро, и пееха като пияни.
— Пили са вино и са се напили, нали? — попита веднъж Хари.
— Не — отвърна Икар, — миризмата ги напива. Погледни ги какво правят! Чувал съм, че варварите си имат отделен бог за лозята и виното.
— Дионис! — обади се Хари. — Така ми казаха, че се наричал. Наричат го и Амбел, и Бак и на празниците му се напиват, намазват се с винена утайка, увиват се в овчи кожи и танцуват…
Хари замълча, изведнъж по лицето му се разля печал.
— Клета Крино — промълви той, — тази година няма да видиш как мачкат гроздето… Колко обичаше всяка година да зяпа хората, дето мачкат гроздето, или да се разхожда из лозята и да гледа как го берат… А сега…
— Не се тревожи, Хари — каза Икар, — ще видиш, че скоро ще бъде освободена. Царкинята постоянно мисли за нея и ще намери начин…
— Дано, дано да не прекара вътре в кладенеца зимата. Защото, погледни, небето започва вече да се покрива с облаци…
И наистина небето беше започнало да се забулва. С всеки изминал ден вятърът ставаше все по-хладен, дните — по-къси, листата на дърветата пожълтяваха и започваха да капят.
— Дойде вече и есента! — промълви Хари. — Как минава времето! Вече два месеца, откакто баща ми замина, и все още нямаме никаква вест какво е станало с него. Два месеца вече Крино е затворена в кладенеца, гледа горе небето и въздиша. О, Велика Богиньо, не виждаш ли колко несправедливо страда тя? Защо не протягаш ръце да й помогнеш?
Един ден се чуха далечни гръмотевици. Небето стана съвсем черно, облаците се снишиха над земята и привечер се разрази силна буря.
— Първите дъждове! Първите дъждове! — викаха слугите и тичаха бързо в двореца, вир-вода мокри от дъжда. По склоновете на отсрещната планина започнаха да се стичат цели порои, а реката прииждаше и се спускаше с рев към морето.
Валя през цялата нощ и Хари не можа да мигне.
„Как ще може Крино да издържи на студа и на дъжда! — мислеше си той. — Утре трябва да падна в краката на царкинята и да я помоля да се застъпи пред баща си. Струва ми се, че добрата ни Ариадна забрави любимата си робиня…“
Ала царкинята никак не беше забравила Крино. Току отиваше при баща си и го молеше. Но той беше сърдит и не искаше и да чуе.
— Ще я държа там на дъното на кладенеца — казваше той, — докато корабите ми не се завърнат и докато не ми доведат с вързани ръце и крака баща й!
Но къде ти да докарат целия свързан ковача царските кораби! Току пристигаше някой от корабите, които старият цар беше изпратил, и капитанът отиваше в двореца, падаше в нозете на царя и викаше:
— Прости ми, господарю, кръстосах всички морета, но не го намерих!
И царят побесняваше, риташе капитана и го изгонваше.
— Махай се! Махай се! — крещеше му той.
И пращаше друг. Но напразно!
Един ден пристигна и капитан Цекурас, също с празни ръце. Засрамен, със сведена глава, и той се представи на царя.
— И тъй? — изкрещя царят и челюстта му затрепери. — И тъй, намери ли го?
— Не, царю! — промълви клетият капитан.
— Къде и къде отиде? Казвай!
— Най-напред в Милос, царю, пребродих целия остров — нищо! Научих, че двама чужденци наскоро били пристигнали в Наксос, тръгнах бързо за там, търсих, търсих — нищо! Оттам отскочих до Парос, до Андрос, слязох на Евбея, поех край бреговете на Тесалия, стигнах чак до Халкидика… Нищо! Нищо!
— Неспособнико! Глупако! — извика царят и се разпени от ярост. — Махай се да не те гледам!
— Милост, царю! Сторих каквото можах. Ден и нощ предано се стараех да изпълня заповедта ти. Нищо! Никъде не го намерих! Милост!
— Махай се, че да не заповядам да ти отсекат главата!
Горкият капитан Цекурас се спусна бързо по стълбите, отправи се тичешком към пристанището и се скри в трюма на кораба си.
— Евтино се отървах! — прошепна той треперещ.