Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (26)

XXVI

— Крино!… Крино!…

Нощ, всички в двореца бяха заспали, духаше силен вятър и клоните на дърветата се блъскаха. Едно куче лаеше някъде далеч, една кукумявка подхвръкваше от маслина на маслина и жалният й крясък се носеше в мрака:

— Ху-ху! Ху-ху!

Едно момче, надвесено през ръба на един сух кладенец на края на двореца, подвикваше тихо, за да не го чуят други наоколо.

— Крино!… Крино!… Спиш ли?

Момчето се взираше в дъното на кладенеца. Мрак. Не виждаше нищо. Тесен, кръгъл сух кладенец, дълбок около седем разтега. Наоколо имаше и други кладенци — това бяха затворите на двореца.

Момчето отново поде, вече отчаяно:

— Крино!… Крино!…

И тогава от дълбините на кладенеца се чу слаб глас:

— Кой е?

— Аз, Крино… Аз…

— Кой?

— Икар!

— Какво става с Хари? — запита с тревога гласът.

— Лежи в постелята си. Сега идвам оттам. През цялата вечер бях при него.

— Боли ли го?

Икар се поколеба.

— Да, малко го боли… — отвърна той най-сетне.

— Изранен ли е?

— Да, насинен е малко…

Икар не искаше да каже цялата истина, за да не уплаши Крино. Приятелят му изпитваше страшни болки и цялото му тяло беше в рани — двамата стражи го бяха били безмилостно.

— Признай! Признай! — викаха му те.

— Казах цялата истина! — отвръщаше Хари и стискаше зъби, за да не вика от болка.

Изяде сто удара с бич и едва тогава стражите го зарязаха в несвяст на пода. Тогава Икар изтича при него, взе го на ръце и го положи на постелята му. Намаза го с олио, седна до възглавето му и дълги часове го утешава. И сега, когато най-сетне Хари се унесе в сън, Икар го остави сам. Изтича в стаята си, взе едно вързопче, което беше приготвил отпреди, и забърза към затвора на Крино.

— Крино — отново извика той. — Крино, яла ли си нещо?

— Не — отвърна от дълбините на земята гласът.

— Гладна ли си?

— Не.

— Жадна ли си?

Гласът не отвърна веднага. Изминаха няколко секунди.

— Да — отговори тогава изнемощяло гласът.

— Почакай, Крино… Вдигни ръце… Спускам ти едно вързопче. В него има хляб, маслини, две-три зрели смокини, които откъснах днес, и стомничка с вода.

След като изрече това, Икар спусна вързопчето, като размотаваше бавно връвта.

— Хвана ли го?

— Да, благодаря, Икаре. Върви си сега, за да не те видят…

— Отивам при Хари… Ще остана през цялата нощ при него. Лека нощ…

— Лека нощ, Икаре, мили приятелю… Благодаря!

— Лека нощ, Крино.

— Почакай, почакай, не си тръгвай още, Икаре.

— Искаш ли нещо? Кажи.

— Какво прави царкинята? Виждал ли си я?

— Видях я привечер, отиваше при баща си. Застанах отвън, чух викове. Царкинята плачеше.

— Плачеше ли? — възкликна гласът от дълбините на земята. — Плачеше ли?

— Да… А пък царят й крещеше.

— Нещо друго?

— Нищо.

— Върви си сега, върви си, за да не те видят.

— Утре вечер ще дойда пак… Лека нощ, Крино!

— Лека нощ! Лека нощ!

 

 

Кладенецът отново се изпълни с тишина. Икар се промъкна в двореца, спусна се по една стълба, влезе в мизерното подземие, където лежеше приятелят му. В стаята гореше малък глинен светилник. Икар влезе тихо, за да не го събуди. Но очите на Хари бяха отворени.

— Къде беше, Икаре? — запита го той.

— Отидох при Крино.

— Какво ти каза? Страхува ли се там долу?

— Не. Попита за теб. Казах й, че си добре. Боли ли те още, Хари?

— Да, малко. Но няма значение. Върви да спиш и ти.

— Тук ще спя, Хари. Ще ти бъда дружина. Хари протегна ръка.

— Дай ми ръката си — каза той. Икар му подаде ръка. Хари я стисна развълнувано.

— Благодаря, Икаре — промълви той. — Ти си истински приятел.

Икар полегна в един ъгъл.

— Спи, Хари — каза той. — Спи…

Хари затвори очи. Но след малко отново ги отвори.

— Икаре… — произнесе той.

— Искаш ли нещо?

— Не, не искам нищо. Исках само да ти кажа…

— Какво?

— Че няма по-голямо щастие на света от това…

— От кое?

— Да имаш един истински приятел…

— Спи, Хари, спи… Не се уморявай…

Хари отново затвори очи… След малко Икар чу, че диша спокойно — беше заспал.

Затвори и той очи и заспа.