Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (24)

XXIV

Малис преглътна на сухо. Дойде трудният миг. Как да го каже, та гневът на царя да не се стовари върху него? Коленете му трепереха.

— Защо не говориш? — извика царят. — Току отваряш и затваряш уста, но глас не чувам. Навярно имаш да ми кажеш нещо ужасно?

— Да, царю.

— Какво? Говори! Не мога повече да чакам!

— В деня, когато ти замина, тук пристигна един чужденец…

— Един чужденец ли? Какъв чужденец?

— Един младеж, около двайсетгодишен. С кестеняви коси, много красив и висок, строен като кипарис. А на едната си буза имаше голяма бенка…

— За какво ми ги разправяш всички тези неща? — прекъсна го царят раздразнено. — Какво ме интересуват външните му белези?

— Може да ни послужат някога, царю, затова ти ги споменавам. Този младеж.

— Пак ти се заплита езикът!… Говори ясно!

— Този младеж изглеждаше от много знатен произход. Когато дойде тук, стражите го спряха на входа на двореца. „Какво искаш?“ — попитаха го те. „Искам да видя царя!“ — отвърна им гордо той. „Царят отсъствува!“ — каза му един от стражите. „Ще го почакам!“ — отговори младежът и прекрачи прага. Щом влезе в двореца, аз тръгнах подир него. И крачка дори не можеше да направи, без да го следя скришом, за да видя какво прави, с кого ще говори, какво ще каже. Обикаляше, обикаляше три дни мълчаливо. Разглеждаше двореца, кулите, коридорите, рисунките, вратите. С часове стоеше пред работилниците и наблюдаваше какво правят майсторите и работниците. Но не казваше нищо, не пипаше нищо. На втория ден слезе в града, влезе в работилницата на майстор Тирсис и му поръча един дълъг меч със златни гвоздеи на дръжката и с гравюри по него… Накрая не изтраях и намерих повод да се заям с него. Стори ми се опасен, трябваше да бъде убит… Бях го притиснал вече на двора, вдигнах меча си… когато от царския прозорец се разнесе един глас…

— Какъв глас? — възкликна разтревожен царят. — Какъв глас? Какво каза?

— „Недей! Не го докосвай!“ — ето какво каза. Изплаших се и пъхнах меча в ножницата.

Царят скочи прав.

— Кой беше този, дето извика? Кой се осмели да го защити?

Малис сниши глас:

— Царкинята Ариадна… — прошепна той.

Царят се тръшна на престола си. Прехапа устни, помълча няколко секунди. Но бързо успя да овладее гнева си и гласът му сега прозвуча тих, съскащ като змия.

— И после? И после? — изсъска и погледна Малис право в очите.

Малис не можа да издържи страшния поглед и сведе глава.

— После… — промълви той, — едно момче се приближи до него и му каза нещо. Младежът, който беше седнал и се бе опрял на олтара в големия двор, стана. Момчето вървеше отпред, а той го следваше. Влязоха в двореца, стигнаха при стълбата към женското отделение, изкачиха се.

Сега царят беше слязъл от престола си, сграбчи Малис за мишницата.

— И после? — изкрещя му той. — Устните ти треперят.

— По едно време го загубих — замънка Малис, целият разтреперан. — Загубих го… Стори ми се, че е слязъл през другата стълба отзад на двора. Изтичах. Огледах големия двор — никой! Претърсих коридорите, складовете, работилниците… Нищо! Отново слязох на двора. И изведнъж една страшна мисъл прониза ума ми: да не би да се е качил в стаята на царкиня Ариадна?

— Аа! Аа! — изръмжа царят и се хвана за главата.

— Изтичах веднага в стаята на царкинята…

— Отвори ли вратата? Влезе ли?

— Намерих някакъв повод, влязох.

— И после?

— Никой! Царкинята седеше сама и се приготовляваше за празника…

Царят се опря на стената, от очите му изскачаха мълнии. И изведнъж се обърна към Малис:

— Кое беше това дете, дето го заговорило? Знаеш ли го?

— Знам го, царю! Син е на нашия ковач, казва се Хари! Сестра му Крино е любимата робиня на царкиня Ариадна.

— То сигурно знае! — извика царят. — Доведи ми го тук!

Малис се извърна, за да тръгне.

— Чакай! — извика му царят. — По-напред трябва да ми доведеш тук, и то веднага, чужденеца!

Студена пот обля челото на Малис.

— Какво стоиш? Върви бързо! Доведи ми го тук!

— Невъзможно е… — прошепна нещастният началник на охраната.

— Невъзможно ли? На мен, всемогъщият властелин на Крит, дръзваш да изречеш такава дума? Няма нищо невъзможно за мен!

— Невъзможно е, царю — измънка отново клетият Малис и падна в нозете на царя.

— Защо?

— Защото замина.

— Замина ли?!

— Изчезна, царю. Беше на свещенодействието, наблюдавах го, не откъсвах очи от него. Но неочаквано през нощта сред тълпата изчезна: Изпратих хора навсякъде, в градовете, в селата, на пристанището — нищо! Изчезна… изчезна!

— Тъпак такъв! — извика царят и вдигна ръка. — Махай се да не те гледам!

— Царю — промълви Малис, като коленичи, — има още нещо…

— Още нещо ли? Три дни ме нямаше и какви ли не беди сполетяха този дворец! Какво друго? Защо не говориш?

— То е най-страшното, царю… Ковачът…

Царят скочи уплашен. Сграбчи Малис за рамото.

— Стани! — извика му той. — Погледни ме в очите! И си мери добре думите… Какво ковачът?

— Ковачът… изчезна… и той също…

— С него ли?

Гласът на царя беше суров, отчаян.

— С него ли? — извика отново той.

— Не знам… не знам, царю…

Царят не можа да се сдържа повече. Обхвана го същински бяс. Оглеждаше стаята, сякаш искаше да намери нещо, някакво оръжие, някое копие, някой меч, и да удари с него глупавия началник на охраната. Крачеше напред-назад като звяр. Изведнъж грабна един от бронзовите светилници, които висяха на голяма поставка досами престола, и го запрати така, както гореше, с все олиото, право в лицето на Малис.

Малис не посмя да се помръдне. Не наведе глава, не вдигна ръка, за да избегне удара. Бронзовият светилник се стовари право в лицето му, олиото потече по бузите, по шията му, плъзна се по гърдите и стигна чак до краката му, а от челото му над веждите бликна кръв.

— Глупак такъв! Глупак такъв! — крещеше царят с пяна на уста. — Оставил си ги да се изплъзнат от ръцете ти, глупако! Ами сега?

— Каквото заповядаш, царю — промълви Малис, докато бършеше олиото от лицето си.

— Махай се да не те гледам! — изръмжа царят. — Изпрати стражи да обкръжат двореца, та никой да не може да се измъкне! Може да се крият още тук, в някое подземие… Чу ли?

— Чувам, царю!

— Върви! А утре ще дам нарежданията си!

— Целувам ти краката, царю честити… — прошепна треперещ Малис и падна в нозете на царя, но той вдигна крак и го ритна в главата.

— Пръждосвай се оттук! — изкрещя му той. — Ще те накажа! Утре ще си видим сметките. Върви!

Изпоцапан с олио, изранен, унизен, свирепият началник на дворцовата охрана се затътри заднишком към вратата, отвори я, погледна наляво и надясно в коридора — никой! Излезе бързо навън и пое покрай стената. Но от очите му изскачаха искри в мрака.