Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (23)

XXIII

Беше вече нощ. По коридорите на двореца слугите пълнеха с олио многораменните каменни светилници и ги палеха, робите се изкачваха от избите и носеха върху големи подноси вечерята на благородниците. Всички прозорци бяха осветени, навред кънтяха викове и смехове, а върху кулите на двореца се чуваше как нощните стражи надаваха в нощта обичайния си повик:

— Стражи, бдете! Стражи, бдете!

Нашите двама приятели, Икар и Хари, вървяха мълчаливо из коридорите. Бяха неспокойни, но се сдържаха и не продумваха нищо. Добре знаеха, че сега, след завръщането си, царят ще повика веднага началника на дворцовата стража Малис, за да му докладва какво е станало в двореца, докато е отсъствувал. И по този начин ще научи всичко. И тогава кой би могъл да възпре гнева му?

Наближаваха царските покои и затова запристъпеха на пръсти. Но изведнъж се спряха изплашени — от дъното на коридора срещу тях се бе появил един офицер. Под пламъка на светилниците те различиха две червени пера, които се поклащаха сърдито на главата му. Очите му проблеснаха за миг.

Двете деца се прилепиха към стената. Зачакаха. Офицерът се приближи, сандалите му поскърцваха върху плочите, вървеше бързо, с широки крачки. Мина край нашите двама приятели, не ги забеляза, продължи. Спря се пред царските покои. Пое си дълбоко дъх, избърса потта си.

Виждаше се, че е много разтревожен. Протегна ръка да отвори вратата, но я дръпна назад. Покашля се, пооправи двете червени пера на главата си, притегна колана си. И сякаш придоби смелост, протегна решително ръка, отвори вратата и влезе.

Вратата се затвори и отново в коридора се възцари тишина. Двете момчета се отделиха от стената. Хари се присегна и стисна треперещ ръката на приятеля си.

— Малис! — прошепна той.

Малис внимателно запристъпя из голямото ярко осветено помещение. В дъното царят седеше на високия си престол. Изглеждаше уморен и бе затворил очи, сякаш спеше. Две големи бронзови кадилници горяха пред него и цялото просторно, потънало в позлата помещение благоухаеше.

„Уморих се! — мислеше си старият цар. — Цялата тази игра ме уморява. Да се катеря по планините, да се влача вътре в пещерата, да разговарям с онази хитра старица, дето, колкото и злато да й дадеш, не се насища, а после отново да се връщам в двореца сред тази лятна жега… Но какво да правя? Народът трябва да се залъгва, че уж разговарям с боговете… И по този начин се подчинява…“

Чу, че вратата се отвори и приближават стъпки, отвори очи. Малис стоеше пред него с вдигнати ръце и го поздравяваше.

Царят му направи знак да свали ръцете си.

— Малис — каза му той, — началнико на дворцовата ми стража, слушам те!

— Царю честити, бъди дълги години жив и здрав! — започна Малис с риторичен тон. — Владетелю на морето, Великата Богиня отново препълни тялото и душата ти със сила! Целият дворец, от най-малкия роб до най-големия благородник, те поздравява и ти казва „Добре дошъл!“.

Но царят го прекъсна отегчен.

— Многото приказки, излишните думи не ми харесват! — каза той строго. — Знаеш това. Зарежи ги тогава и разправяй. Три дни отсъствувам от двореца, теб оставих да наблюдаваш тук всичко, да слушаш всичко и да ми докладваш подробно за всяко нещо, едно по едно. И тъй, говори! Какво е станало в двореца откакто го напуснах досега?

— Царю честити — започна Малис, — извършени бяха вършитбата и отвяването, харманите ти преляха от жито и ечемик и слугите ги пренесоха в хамбарите ти, в големите делви. Аз лично запечатах делвите с твоя голям царски печат.

— При пълен ред ли стана всичко? Нямаш ли нещо по-особено да ми докладваш?

— Имам — отвърна колебливо Малис.

— Казвай, слушам!

— По едно време, царю, народът вдигна глава…

— Аа! — изръмжа царят. — Какво? Какво? Вдигна глава ли?

— Не даваше да му вземат житото. Викаше: „Гладни сме, имаме деца, и ние искаме да ядем!“. И още и това викаше: „Ние работим, ние орем, сеем и жънем! Житото и ечемикът са наши!“. Викаше и още…

— Мълчи! Какво безсрамие! Какво безсрамие!… — извика царят.

И стисна силно дръжките от слонова кост на престола. От устата му излизаше пяна.

— Какво безсрамие! Къде се е чуло и видяло такова нещо? Народът няма никакво, никакво, никакво право!

Малис мълчеше със сведена глава. Царят се извърна към него.

— Казвай, началнико на стражата! — извика той. — И какво направи тогава ти?

— Изпратих войници с копия, царю, и ги вкарах в ред.

— Добре си сторил! Трябваше да убиеш неколцина. Уби ли?

— Не, царю, никой не оказа повече съпротива.

— Трябваше да убиеш за назидание. Друг път не забравяй това! Слушаш ли?

— Слушам, царю!

— Ами взе ли им всичкото жито?

— Всичкото, царю!

— Така трябва. Цялата земя е моя, целият урожай е мой, целият народ е мой роб! Той трябва да работи, а аз ще му давам каквото искам и колкото си искам! Такъв е законът. Такъв съм го заварил от славните ми прадеди и такъв ще го запазя. Друго нещо? Имаш ли нещо друго да ми доложиш?