Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Στα παλάτια της Κνωσού, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Разпознаване и начална корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Никос Казандзакис. В дворците на Кносос

Гръцка. Първо издание

ИК „Отечество“, София, 1990

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Коректор: Невена Николова

История

  1. —Добавяне

XXII

Двамата наши приятели, Хари и Икар, доста време обикаляха из кривите улички на двореца и слушаха разговорите на велможите, които се бяха върнали заедно с царя.

Онези от благородниците, които бяха останали в двореца, разпитваха с любопитство щастливците, избрани от царя за свитата му.

И първи Малис хвана за ръка своя приятел главния ловец.

— Кажи, скъпи събрате — обърна се той към него, — влезе ли и ти в свещената пещера?

Около тях се насъбраха мнозина, за да чуят.

— Да отидем и ние! — предложи Хари.

— Да отидем — отвърна Икар, — но внимавай да не ни види Малис. Този дивак никак не ми харесва.

Приближиха се предпазливо. Слънцето беше вече залязло, благородниците насядаха на ниски патари[1] в един малък двор източно от двореца. Вечерният ветрец повяваше и носеше долу от брега на реката и от отсрещните планини дъх на олеандри и мащерка.

Главният ловец избърса потта си и започна горделиво да разказва.

— Само трима велможи, както знаете, могат да придружават царя, когато влезе в свещената пещера, за да измоли благословията на Великата Богиня. Един от тези трима е главният ловец. Бяхме стигнали пред входа на пещерата привечер и чакахме — царят и тримата му придружители. Всички гледахме на изток и когато иззад планината се показа пълната луна, наведохме се, вдигнахме царя и влязохме в свещената пещера.

Главният ловец замълча за малко, избърса отново потта си и попита, като погледна Малис:

— Разбира се, навярно си ходил там, скъпи началнико на стражата, и познаваш пещерата?

— Познавам я — отвърна Малис. — Огромна е, подземна, влизаш, ходиш с часове и не стигаш края й. Сталактити, същински скали, висят над главата ти, сталагмити, същински скали, се издигат от земята и понякога се сливат и образуват грамадни колони. А камъните долу са залети с вода.

— Как ми се иска да отида там! — прошепна Хари.

— Мълчи! — промълви Икар, погълнат от разказа. — Мълчи да чуем!

— И тъй, запалихме борини — продължи главния ловец, — защото в пещерата цари дълбок мрак и има опасност при всяка крачка да се подхлъзнеш, да паднеш в някоя яма и да се пребиеш. Пристъпяхме полека, предпазливо, като държахме царя под мишниците. Аз вървях най-отпред със запалени борини.

— И после? — попита един млад благородник, който слушаше със зяпнала уста. — И после? Защо спираш?

— Сърцето ми още трепери, момчета! — каза главният ловец и постави ръка на сърцето си. — Както вървяхме, изведнъж се разнесе страшен рев… Цялата пещера ревеше. Спрях се с вдигната борина. Главният сънотълкувател, който беше с нас, поклати глава. „Върви — каза ми той. — Това е богът Бик. Не се бой.“ Какво да сторя? Срам ме беше да покажа, че съм се уплашил, тръгнах отново напред. Но се разнесе нов рев, още по-силен, сякаш Бикът беше сега по-наблизо. „Стигнахме“ — казах аз и спрях. „Още! Още! — извика сънотълкувателят. — Върви!“ Минавахме между сталагмитите, газехме във водата, царят мълчеше.

— Сякаш слушам приказка — прошепна Икар на приятеля си. — Баба ми ми е разправяла много такива приказки.

— Да, да — отвърна Хари, — но мълчи сега да чуем…

Икар се засмя тихо, пренебрежително.

— Бабини деветини са това… — пошушна той.

Но главният ловец беше млъкнал. Дочул беше, че някои си шушукат и се смеят зад него, и се извърна.

— Кой се смее? — изрече той сърдито и стана.

Двете момчета се свиха зад гърба на един дебел царски готвач.

Малис скочи прав. Погледът му веднага зърна двамата ни приятели.

— Ей тези там! — извика той. — Ето ги!

И се спусна да ги сграбчи.

Но двете момчета отново му се изплъзнаха и изчезнаха в тъмните коридори.

— Евтино се отървахме пак! — каза Икар, като се спря задъхан.

— И все пак, искаше ми се да чуя какво е станало! — изрече със съжаление Хари.

— Затова ли се притесняваш? — възкликна със смях Икар. — Аз ще ти кажа, баща ми ми разказа всичко, когато веднъж и той придружи царя в пещерата. По онова време царят обичаше баща ми, защото му трябваше, за да му построи лабиринта… Ала сега…

— Разкажи тогава, Икаре — помоли го Хари. — Много ми се иска да го чуя!

— И така, започваме приказката — имало едно време… — изрече Икар и прихна да се смее. — Този бик, дето реве, не е никакъв бог, както разправя главният ловец, а истински бик, държат го вързан в пещерата пред една голяма вдлъбнатина в скалата. Позлатили са му рогата и са закрепили между тях една изправена двойна секира. А вътре във вдлъбнатината седи с кръстосани крака старата жрица, знаеш я…

— Да, да, с белите коси! — каза Хари. — Веднъж я видях през един голям празник как се строполи върху плочите на двора и от устата й заизлиза пяна…

— Тъкмо тя! Тъкмо тя! Облечена е като Великата Богиня. Носи дълга надиплена пола, държи житни класове и макове, а гърдите й са голи. А в косата й са се преплели две змии.

— И после? И после? — попита Хари.

— И после царят се приближава към нея и й извиква: „Велика Богиньо, Майко на хората, на животните и растенията, благослови ме! Дай ми сила да продължа да управлявам Крит!“. Старицата разтваря шепите си и царят ги напълва със злато. „Искаш ли още?“ — пита я царят. „Искам!“ — отвръща тя. И царят отново й напълва шепите. А после й казва: „Насити ли се?“ — „Наситих се!“ — отговаря тя. „Тогава благослови ме!“ И тогава старицата полага ръцете си върху главата на царя и му казва: „Благословията на Великата Богиня връз теб! Вземи нова сила и управлявай Крит!“. Това е всичко. И царят набира, разправят, нова сила, качва се на каляската си с четирите бели бика и се връща в двореца.

— И видя ли го, че не говори! — каза Хари. — Сякаш се бои да не загуби силата си!

— През целия ден не трябва да продума нищо. Вглъбява се, мълчи и мисли. Но от утре, тежко ни и горко!

Бележки

[1] Вид седалки, обикновено изградени край стените. — Б.пр.