Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Στα παλάτια της Κνωσού, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отгръцки
- Георги Куфов, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и начална корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Никос Казандзакис. В дворците на Кносос
Гръцка. Първо издание
ИК „Отечество“, София, 1990
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Коректор: Невена Николова
История
- —Добавяне
XXII
Двамата наши приятели, Хари и Икар, доста време обикаляха из кривите улички на двореца и слушаха разговорите на велможите, които се бяха върнали заедно с царя.
Онези от благородниците, които бяха останали в двореца, разпитваха с любопитство щастливците, избрани от царя за свитата му.
И първи Малис хвана за ръка своя приятел главния ловец.
— Кажи, скъпи събрате — обърна се той към него, — влезе ли и ти в свещената пещера?
Около тях се насъбраха мнозина, за да чуят.
— Да отидем и ние! — предложи Хари.
— Да отидем — отвърна Икар, — но внимавай да не ни види Малис. Този дивак никак не ми харесва.
Приближиха се предпазливо. Слънцето беше вече залязло, благородниците насядаха на ниски патари[1] в един малък двор източно от двореца. Вечерният ветрец повяваше и носеше долу от брега на реката и от отсрещните планини дъх на олеандри и мащерка.
Главният ловец избърса потта си и започна горделиво да разказва.
— Само трима велможи, както знаете, могат да придружават царя, когато влезе в свещената пещера, за да измоли благословията на Великата Богиня. Един от тези трима е главният ловец. Бяхме стигнали пред входа на пещерата привечер и чакахме — царят и тримата му придружители. Всички гледахме на изток и когато иззад планината се показа пълната луна, наведохме се, вдигнахме царя и влязохме в свещената пещера.
Главният ловец замълча за малко, избърса отново потта си и попита, като погледна Малис:
— Разбира се, навярно си ходил там, скъпи началнико на стражата, и познаваш пещерата?
— Познавам я — отвърна Малис. — Огромна е, подземна, влизаш, ходиш с часове и не стигаш края й. Сталактити, същински скали, висят над главата ти, сталагмити, същински скали, се издигат от земята и понякога се сливат и образуват грамадни колони. А камъните долу са залети с вода.
— Как ми се иска да отида там! — прошепна Хари.
— Мълчи! — промълви Икар, погълнат от разказа. — Мълчи да чуем!
— И тъй, запалихме борини — продължи главния ловец, — защото в пещерата цари дълбок мрак и има опасност при всяка крачка да се подхлъзнеш, да паднеш в някоя яма и да се пребиеш. Пристъпяхме полека, предпазливо, като държахме царя под мишниците. Аз вървях най-отпред със запалени борини.
— И после? — попита един млад благородник, който слушаше със зяпнала уста. — И после? Защо спираш?
— Сърцето ми още трепери, момчета! — каза главният ловец и постави ръка на сърцето си. — Както вървяхме, изведнъж се разнесе страшен рев… Цялата пещера ревеше. Спрях се с вдигната борина. Главният сънотълкувател, който беше с нас, поклати глава. „Върви — каза ми той. — Това е богът Бик. Не се бой.“ Какво да сторя? Срам ме беше да покажа, че съм се уплашил, тръгнах отново напред. Но се разнесе нов рев, още по-силен, сякаш Бикът беше сега по-наблизо. „Стигнахме“ — казах аз и спрях. „Още! Още! — извика сънотълкувателят. — Върви!“ Минавахме между сталагмитите, газехме във водата, царят мълчеше.
— Сякаш слушам приказка — прошепна Икар на приятеля си. — Баба ми ми е разправяла много такива приказки.
— Да, да — отвърна Хари, — но мълчи сега да чуем…
Икар се засмя тихо, пренебрежително.
— Бабини деветини са това… — пошушна той.
Но главният ловец беше млъкнал. Дочул беше, че някои си шушукат и се смеят зад него, и се извърна.
— Кой се смее? — изрече той сърдито и стана.
Двете момчета се свиха зад гърба на един дебел царски готвач.
Малис скочи прав. Погледът му веднага зърна двамата ни приятели.
— Ей тези там! — извика той. — Ето ги!
И се спусна да ги сграбчи.
Но двете момчета отново му се изплъзнаха и изчезнаха в тъмните коридори.
— Евтино се отървахме пак! — каза Икар, като се спря задъхан.
— И все пак, искаше ми се да чуя какво е станало! — изрече със съжаление Хари.
— Затова ли се притесняваш? — възкликна със смях Икар. — Аз ще ти кажа, баща ми ми разказа всичко, когато веднъж и той придружи царя в пещерата. По онова време царят обичаше баща ми, защото му трябваше, за да му построи лабиринта… Ала сега…
— Разкажи тогава, Икаре — помоли го Хари. — Много ми се иска да го чуя!
— И така, започваме приказката — имало едно време… — изрече Икар и прихна да се смее. — Този бик, дето реве, не е никакъв бог, както разправя главният ловец, а истински бик, държат го вързан в пещерата пред една голяма вдлъбнатина в скалата. Позлатили са му рогата и са закрепили между тях една изправена двойна секира. А вътре във вдлъбнатината седи с кръстосани крака старата жрица, знаеш я…
— Да, да, с белите коси! — каза Хари. — Веднъж я видях през един голям празник как се строполи върху плочите на двора и от устата й заизлиза пяна…
— Тъкмо тя! Тъкмо тя! Облечена е като Великата Богиня. Носи дълга надиплена пола, държи житни класове и макове, а гърдите й са голи. А в косата й са се преплели две змии.
— И после? И после? — попита Хари.
— И после царят се приближава към нея и й извиква: „Велика Богиньо, Майко на хората, на животните и растенията, благослови ме! Дай ми сила да продължа да управлявам Крит!“. Старицата разтваря шепите си и царят ги напълва със злато. „Искаш ли още?“ — пита я царят. „Искам!“ — отвръща тя. И царят отново й напълва шепите. А после й казва: „Насити ли се?“ — „Наситих се!“ — отговаря тя. „Тогава благослови ме!“ И тогава старицата полага ръцете си върху главата на царя и му казва: „Благословията на Великата Богиня връз теб! Вземи нова сила и управлявай Крит!“. Това е всичко. И царят набира, разправят, нова сила, качва се на каляската си с четирите бели бика и се връща в двореца.
— И видя ли го, че не говори! — каза Хари. — Сякаш се бои да не загуби силата си!
— През целия ден не трябва да продума нищо. Вглъбява се, мълчи и мисли. Но от утре, тежко ни и горко!