Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (17)

XVII

Крино мълчаливо започна да облича господарката си. От време на време я поглеждаше с крайчеца на окото.

„Дали се радва? Или, скърби? Човек никога не знае какво си мислят царкините…“

— Среши ме сега! — каза царкинята на Крино.

Крино взе гребена от слонова кост и започна грижливо да оправя къдравите коси на господарката си. Едни от къдриците прехвърли отзад на раменете, други — отдясно и отляво, върху ушите, а две-три остави да се вият над бледото чело.

Ариадна държеше пред себе си кръгло златно огледало и се гледаше.

„Не съм хубава — мислеше си тя. — Сестра ми Федра е по-хубава. Аз съм бледа, като болна…“

— Разкраси ме — каза сега тя на Крино.

Девойката взе една кръгла кутийка от слонова кост, отвори я и започна да багри устните и бузите на господарката си. След това отвори друга кутия с жълта боя на шафран и се зае да оцветява с голямо умение веждите и клепките й.

— Така добре ли е? — попита Крино, когато свърши.

Ала, изглежда, мислите на царкинята бяха другаде.

— Значи замина с баща ти? — зашита Ариадна, вместо да отговори на въпроса на Крино.

— Така мисля, господарке. Хари сега отиде на пристанището, за да научи нещо…

— Отвори прозореца!

Крино изтича и отвори прозореца. Слънцето проникна в стаята и с него и чист въздух. Долетя и глъчката от множеството, което се беше събрало на големия двор.

— Погледни през прозореца! — заповяда отново царкинята.

— Какво да погледна, господарке?

— Да не би да обикаля долу…

— Кой?

Но Крино едва-що попита и разбра.

— Добре — каза тя, — ще погледна.

Наведе се през прозореца, обходи с живия си поглед двора. Отправи го към колоната, където имаше обичай да се обляга Тезей, към стъпалата, олтара, вратите. Никой!

— Не — промълви тя. — Никой!

— Навярно е заминал — прошепна царкинята.

И след малко добави още по-тихо:

— По-добре.

Повика Крино:

— Крино, ела при мен!

Крино се приближи, царкинята я хвана за ръка.

— Крино — произнесе тя, — обичаш ли ме?

Крино стана алена.

— Обичаш ли ме? — отново попита Ариадна.

Гласът на девойката излезе като стенание от гърдите й.

— Живота си давам за теб, господарке.

— Не искам толкова голям дар — отвърна царкинята. — Само едно нещо искам от теб. Каквото и да те питат за чужденеца, да казваш, че нищо не знаеш… Че не знаеш нищо! Знаеш ли кой е той? Слушаше ли, когато говорих с него?

— Не, господарке, не слушах. Но по едно време ти повиши глас и чух… Знам кой е…

— Имам ти доверие. Ще кажеш, че не знаеш кой е, нито дали е заминал. Нищо… нищо… Чу ли?

— Чувам, господарке.

— Същото кажи и на брат си Хари. Той е смело момче и няма да се уплаши…

— Не, няма да се уплаши! — потвърди гордо Крино.

— Сестра ми Федра събуди ли се?

— Не знам, господарке. Да отида ли да видя?

— Не. И на нея дори няма да кажеш нищо. На никого. Чу ли?

— Чувам.

— А сега ми донеси онази голяма кутия, където държа гривните си.

Крино взе от една ниска маса голяма кутия от кипарисово дърво, украсена с птици от седеф. Постави я върху коленете на Ариадна.

Царкинята я отвори, взе една златна гривна, върху която бяха изгравирани младеж и девойка, които тичаха и се гонеха сред цъфнала градина.

— Дай ми ръката си — каза тя на Крино.

Крино протегна ръка, сърцето й биеше силно. Царкинята надяна скъпоценната гривна на мишницата на малката си приятелка.

— Твоя е — каза тя.

— Моя ли? — възкликна Крино, сграбчи ръката на господарката си и я целуна. — Но защо?

— За да ме помниш…

И след малко додаде, като гледаше надалеч, към морето:

— Защото, кой знае, може да замина…