Никос Казандзакис
В дворците на Кносос (11)

XI

На другата сутрин рано-рано, със зачервени от безсъние очи Хари се примъкна в един ъгъл в двореца, просна се до една грамадна делва, пълна с олио, и се разплака. Беше повикал сестра си от покоите на царкинята, но Крино все още се бавеше и не идваше и сега горкичкият ни малък приятел седеше и плачеше.

— Какво ти е, Хари? Защо плачеш? Какво си пострадал? — разнесе се един момчешки глас над него. И една ръка го разтърси силно. — Няма ли да ходиш днес на училище?

Хари вдигна глава, избърса очите си. Приятелят му Икар стоеше до него и го разтърсваше.

— Икаре — проплака Хари. — Икаре, баща ми замина!

— Къде отиде?

— Не знам… Чаках го цяла нощ, не си дойде. Все току казваше, че ще замине, и сега ето, замина!

— Не ти ли каза нищо, преди да замине?

— Нищо… нищо… И той беше снощи на тържеството… После го загубих.

— Аз го видях!

— Кога?

— След тържеството.

— Сам ли беше?

— Не. Разговаряше с твоя приятел, чужденеца…

— Наистина ли? Наистина ли? Къде?

Ала Икар не свари да отговори. Крино се появи тичешком в коридора.

Хари се хвърли в прегръдките й и отново се разплака.

— Крино — извика той, — татко замина!

Очите на девойката плувнаха в сълзи.

— Замина ли?

— Отиде си, отиде си…

Икар го хвана за рамото.

— Не викай… Робите сноват насам-натам и ще те чуят…

След това се обърна към девойката.

— Крино — каза й той с ласкав глас, — не плачи… Навярно е с чужденеца… Видях го през нощта.

— Къде?

— Отвън, пред двореца… Бяха поели по пътя за пристанището.

— Отивам на пристанището! — извика Хари и понечи да тръгне. — Ще ги намеря!

Крино поклати глава.

— Много късно! — каза тя. — Много късно…

— Защо казваш така, Крино? — запита я ядосан Хари. — Защо казваш така?

— Сега разбирам всичко — промълви Крино. — Снощи, преди да излезе да танцува, царкинята ме повика и ми каза скришом: „Гледай да намериш чужденеца, когато ще ръсиш с розова вода, и му кажи: На добър път! На добър път!…“. Сега разбирам! Заминал е, заминал е и е отвел със себе си и баща ни!

— На добър път! — каза тогава и Икар и очите му блеснаха. — Скоро ще дойде и нашият ред. Ще заминем! Ще се освободим!

Робите се зададоха, нарамили сега чували с жито, което носеха от харманите.

— Махайте се оттук! — извика им един от тях. — Оставете ни да си гледаме работата!

— Да вървим! — каза Икар и помъкна приятелите си навън на двора. Но там беше пълно с народ, мъже и жени, които чакаха завръщането на царя…

— Да отидем по-нататък — каза отново Икар. — Искам да ви кажа нещо.

— Какво? — запитаха едновременно двете деца.

— Една тайна! Да отидем по-надалеч, за да не ни чуят.