Дийн Кунц
В капан (14)

14

Подът се огъна, поваляйки Мег, после се върна на мястото си, а тя падна по лице сред разкъсаните пакети и стъклата. Експлозията изкара въздуха от дробовете и, а звукът от взрива временно я оглуши. Ала инцидентът не я дезориентира дотолкова, че да не забележи огъня, пълзящ по стените и напредващ по пода с ужасяваща бързина, сякаш беше живо същество, решено да и отреже пътя към вратата.

Докато се изправяше на колене, забеляза, че по ръката и има кръв. Беше се порязала на някои от счупените стъкла. Раната не беше опасна, но беше достатъчно дълбока, че да я боли. Обаче болка не усещаше, сигурно защото беше изпаднала в шок.

Тя все още държеше здраво пушката с дясната си ръка, когато се изправи. Краката и трепереха, но тя се запрепъва към вратата, докато огънят се катереше вече и по четирите страни и облизваше тавана.

Успя да се измъкне тъкмо навреме, за да види как подът на кухнята започва да се пука зад гърба и. Верандата беше силно пострадала от експлозията и покривът бе хлътнал в средата. Мег стигна до най-горното стъпало, когато една от ъгловите колони се сгромоляса. Верандата се срути, след като Мег се съвзе и излезе от къщата, сякаш преминаването и по нея бе разстроило деликатния баланс ка конструкцията. Временното и оглушаване се излекува с трясъка от разрушаването на верандата.

Ударната вълна беше изхвърлила Томи от шейната и го беше запратила, или пък той сам беше изпълзял, на шест-седем метра далеч от горящата къща. Беше се проснал в снега, а лабрадорът се беше надвесил над него и се опитваше да му помогне. Мег се втурна към сина си, убедена, че е ранен, въпреки че около него нямаше никакви отломки, които биха могли да го ударят. Томи обаче беше добре. Беше изплашен и разплакан, но жив и здрав.

— Всичко е наред, всичко ще се оправи, миличък — зауспокоява го тя, но се съмняваше, че той ще усети увереността в гласа и сред воя на вятъра и рева на пожара, който поглъщаше къщата.

Мег прегърна Томи, притисна го до себе си, за да усети, че е невредим, и се почувства безкрайно облекчена и благодарна… но и бясна. Беше бясна на белите гадини и на човека, който беше създал тези чудовища. Преди време бе мислела, че кариерата и на художник е по — важна от всичко. После, когато се бяха оженили с Джим, най-важно бе станало създаването на рекламната къща и печеленето на пари. Успехът бе станал най-важен. Но преди много време Мег бе осъзнала, че всъщност най-ценното нещо в живота беше семейството, отношенията между съпруг и съпруга, между родители и деца. На този свят, между рая и ада, сякаш непобедими сили желаеха разрушаването на семействата; болести и смърт разделяха любимите едни от други; войни и глад потапяха семействата в насилие, ненавист и отчаяние; понякога хората сами разваляха красотата помежду си със завистта, ревността и изневярата си. Мег загуби Джим, но се вкопчи в Томи и в къщата, която приютяваше спомените за Джим. Сега обаче домът и бе отнет от тези зверове, създадени от човека, облечени в телата на плъхове. Ала тя нямаше да им позволи да и отнемат Томи, беше твърдо решена да ги накара да си платят за дома, който вече и бяха отнели.

Помогна на Томи да се отдалечи от къщата, отведе го на открито в двора, където бесният вятър и нечовешкият студ вероятно щяха да ги защитят от плъховете. Сетне се отправи сама към плевнята в задната част на двора.

Плъховете щяха да са там. Беше сигурна, че не са жертвали себе си. Бяха напуснали къщата, след като са ровили из отоплителната система, за да поставят капана си. Освен това Мег знаеше, че те няма да останат на студено, което означаваше, че са в плевнята. Досети се, че са изкопани тунел между къщата и обора. Сигурно бяха пристигнали още следобед, което им бе дало възможност да разузнаят терена и да прокопаят дългия свързващ проход — те бяха големи и по-силни от обикновените плъхове и затова подземният път не би им се опрял. Докато двамата с Томи се бяха борили с бурята, придвижвайки се от къщата до плевнята и от плевнята до къщата, гризачите лесно са се промъквали натам и обратно под земята.

Мег отиде в плевнята не само за да се отърве от плъховете и да си отмъсти. По-важното беше, че двамата с Томи можеха да оцелеят тази нощ единствено ако се приютяха в там. Заради порязаната си ръка тя трябваше да дърпа шейната само с една ръка. Освен това беше изпаднала в лек шок, който отнемаше силите и. Преди малко беше осъзнала, че дърпането на шейната до „Блек Оук“ при силния вятър и на температури под нулата, а после и чакането с часове, докато на пътя се появи някой, беше задача, която щеше да подложи на жестоко изпитание издръжливостта и. Сега обаче в нейното състояние тя нямаше да успее, нито пък Томи. Къщата вече я нямаше, значи единственият подслон беше плевнята, и щеше да се наложи да се върне там и да си я извоюва от гризачите, да ги избие и да си възвърне собствеността, ако искаше двамата със сина и да оживеят.

Мег не си правеше илюзията, че някой ще види заревото от пожара и ще дойде да разбере каква е причината. „Каскада“ беше доста изолирана. Пелената на снега щеше да скрие пламъците и никой нямаше да ги види отдалеч.

Мег се поколеба пред отворената врата на плевнята. Единствената електрическа крушка все още светеше, но сенките изглеждаха по-дълбоки отпреди. После, обърнала гръб на вятъра и на оранжевата светлина от горящия и дом, тя влезе в свърталището на малките чудовища.