Дийн Кунц
В капан (6)

6

Мег забърза по коридора, мина покрай хола и видя как Томи се опитва да се изправи, протягайки се за патериците си. Дуфъс възбудено скимтеше. Томи извика майка си, но тя не спря да му отговори, защото всяка секунда бе ценна.

Зави покрай колоната на стълбището и се заизкачва нагоре, озъртайки се, но не видя да я преследват никакви плъхове. В коридора лампата не светеше и в мрака около лайсните на паркета се прокрадваха сенки.

Мег изкачи стъпалата по две наведнъж и стигна на втория етаж. Влезе в стаята си, взе изпод леглото пушката и зареди пет патрона в пълнителя.

Представи си плъховете от кухнята и осъзна, че може би щяха да и потрябват допълнителни амуниции. Държеше кутия с петдесет патрона в гардероба си, затова плъзна вратичката настрани и извика от уплаха, когато видя два големи бели плъха на пода на гардероба. Изкачиха се по обувките и и изчезнаха в една дупка в стената, движейки се прекалено бързо, че да стреля, дори и да се бе сетила.

Беше прибрала кутията патрони на пода в гардероба и плъховете я бяха намерили. Бяха надъвкали картонения капак и бяха извадили патроните един по един, скривайки ги някъде зад дупката в стената.

Бяха останали само четири патрона. Тя ги грабна и ги натъпка в джобовете на дънките си.

Ако плъховете бяха успели да откраднат всички патрони от кутията, дали най-накрая щяха да открият начин да измъкнат и последните пет от пълнителя на пушката, оставяйки Мег и детето и беззащитни? Точно колко умни бяха те?

Томи я викаше, а Дуфъс лаеше яростно.

Мег тичешком излезе от спалнята си. Толкова бързо заслиза по стълбите, че рискуваше да си счупи нещо.

Лабрадорът беше в коридора на първия етаж, стоеше широко разкрачен на яките си крака, навел ниско масивната си глава с дръпнати назад уши. Беше се втренчил напрегнато към кухнята и вече не лаеше, а ръмжеше заплашително, въпреки че трепереше от страх.

Мег ахна от облекчение, като намери Томи в хола, изправен с помощта на патериците си. Около него нямаше плъхове.

— Мамо какво става? Какво се е случило?

— Плъховете… мисля, че… знам, че са на „Биоломек“. Заради тях имаше блокада на пътя. Тях търсиха под колата онези мъже с фенерите и огледалата. — Тя огледа набързо стаята, следеше и най-слабото движение край стените и около мебелите.

— Откъде знаеш? — попита момчето.

— Видях ги. Ако ги видиш, и ти ще се убедиш.

Дуфъс остана в коридора, но Мег не се успокояваше от гърленото му ръмжене, отправено срещу кухнята. Знаеше, че кучето не може да се мери с плъховете. Лесно щяха да се справят с него, стига да са готови с атаката си.

Плъховете щяха да атакуват. Освен, че бяха генетично създадени, тези гадини се държаха различно от останалите плъхове. По природа плъховете бяха мършоядни, не ловци, и се размножаваха така успешно, защото се спотайваха в сенките, живееха безопасно в стените и каналите, и никога не се осмеляваха да нападнат някого, освен ако не бе напълно безпомощен — някой пияница, изпаднал в безсъзнание, или бебенце в люлка. Ала плъховете на „Биоломек“ бяха нагли и враждебни ловци. Планът им да откраднат амунициите и и да я обезоръжат си беше чиста подготовка за атака. С треперещ глас Томи попита:

— Ама като не са обикновени плъхове, тогава какви са?

Мег си спомни отвратителния уродлив череп, алените очи, дарени със зловещ интелект, белезникавите, закръглени и гадни тела. Затова само процеди:

— Ще ти кажа после. Хайде, слънчице, да се махаме оттук.

Можеха да излязат през входната врата, да заобиколят къщата и да минат през задния двор, за да стигнат в плевнята, в която бе паркиран джипът. Дуфъс смело ги поведе пред коридора към кухнята. Мег се движеше близо до Томи, хванала здраво дванайсеткалибровата пушка-помпа. Пет патрона в пълнителя, четири в джобовете и. Достатъчно ли бяха? Колко ли плъха бяха избягали от „Биоломек“? Шест? Десет? Двайсет? Трябваше да пести амунициите си, като се цели в по две-три гадини наведнъж. Ами ако нападаха на глутница? Тя трябваше да ги спре, преди да се докопат до нея или до Томи, дори и да нападнеха един по един, защото щом веднъж се покатереха върху нея или върху сина и, пушката щеше да бъде излишна, а те двамата щяха да разчитат единствено на ръцете си за защита срещу острите им зъби и нокти. Не можеха да се мерят дори с шест от огромните, безстрашни и умни плъхове, готови да им прегризат шиите.

С изключение на воя на вятъра и на тракането на снежните гранулки по прозорците в кухнята беше тихо. Шкафът стоеше отворен, както го беше оставила, ала по рафтовете не се промъкваха плъхове.

Това бе някакъв кошмар! Вече две години се опитваше да отглежда Томи без помощта на Джим. Беше загрижена да го възпита добре. Болестите и нараняванията на момчето я плашеха. Страхуваше се от това как ще се справи с неочаквана криза, но дори не и беше хрумвало нещо подобно на сегашното положение. Понякога я беше успокоявала мисълта, че двамата с Томи живеят в провинцията, където престъпленията не бяха проблем, понеже ако все още живееха в града, Мег щеше да има да се притеснява за още повече неща. Ала ето, че селската ферма „Каскада“ бе доказала, че може да бъде също толкова опасна, колкото всеки друг, разкъсван от престъпления метрополис.

— Сложи си якето — каза тя на Томи.

Ушите на Дуфъс щръкнаха. Той подуши въздуха. Огледа се, изучавайки рафтовете, хладилника и отворения шкаф под мивката.

С мозберга в дясната си ръка Мег промуши лявата в единия ръкав на палтото, както то си висеше на закачалката, премести пушката в лявата си ръка и с усилие напъха и дясната във втория ръкав. Нахлузи ботинките си с една ръка, защото с другата държеше оръжието.

Томи беше ококорил очи към капана за плъхове, който бе оставила на плота, същия, който беше извадила изпод мивката. Клечката, която плъховете бяха използвали, за да задействат механизма, все още си седеше между основата и стоманената рамка. Томи се намръщи.

Преди да започне да задава въпроси или да се замисля още по-дълбоко, Мег му каза:

— Можеш и без да обуваш ботуш на здравия си крак. Остави патериците тук. Навън са безполезни. Ще трябва да се подпираш на мен. Дуфъс се размърда и изведнъж застана скован. Мег хвана здраво пушката и огледа кухнята.

Лабрадорът изръмжа глухо, но от плъховете нямаше и следа.

Мег отвори задната врата и леденият вятър се втурна вътре.

— Хайде, тръгвай, веднага.

Томи подскочи навън, подпирайки се с ръка на касата на вратата, а после продължи покрай стената на верандата. Кучето се изниза веднага след него. Мег ги последва и затвори вратата.

Хвана пушката с едната ръка, а с другата поддържаше Томи и му помагаше да прекоси верандата, да слезе по покритите със сняг стъпала, за да отидат на двора. Заради ледения вятър температурата сигурно беше под нулата. Очите и започнаха да сълзят, а лицето и се вкочани. Не беше спирала да си сложи ръкавици и сега студът прониза костите на ръцете и. Въпреки всичко Мег се чувстваше много по-добре навън, чувстваше се в безопасност. Не вярваше плъховете да ги последват, тъй като бурята беше много по-могъщо препятствие за малките гадини, отколкото за нея и Томи.

Заради виенето на вятъра над разпрострялата се шир, заради течението под стрехите и заради тракането на оголените клони на яворите не беше възможно да си говорят. Двамата с Томи мълчаливо напредваха, а Дуфъс ги следваше отблизо.

Въпреки че се подхлъзнаха на няколко пъти и едва не паднаха, с Томи стигнаха много по-бързо до плевнята, отколкото бе очаквала, и Мег натисна електрическия бутон, за да се вдигне вратата. Приведоха се и още преди повдигащата се бариера да е освободила изцяло входа, влязоха вътре. На слабата светлинка от единствената крушка те се запътиха право към джипа.

Мег измъкна ключовете си от джоба на палтото, отвори вратата към мястото до шофьора, бутна седалката назад и помогна на Томи да седне там, защото искаше да бъде близо до нея, макар че щеше да му бъде неудобно на това място. Когато се огледа за кучето, тя го видя застанало пред плевнята, на самия праг. Очевидно то не искаше да влезе при тях.

— Дуфъс, тук, веднага — извика.

Лабрадорът изскимтя. Докато изследваше тъмните сенки в помещението, скимтенето му се превърна в гърлено ръмжене.

Мег си спомни как, когато бе паркирала джипа, и се бе сторило, че някой я наблюдава, затова също огледа мрачните ъгли на приземния етаж и тъмното второ ниво, но никъде не видя белезникавите, гъвкави телца, нито издайническия ален блясък от очите на гризачите.

Вероятно Дуфъс беше прекалено предпазлив. Мег го разбираше, но те трябваше да тръгват. Тя му заповяда още по-строго:

— Дуфъс, ела тук, веднага!

Кучето колебливо влезе в плевнята, душейки въздуха и пода, после внезапно забърза и скочи на задната седалка на колата.

Мег я затръшна след него, заобиколи от своята страна и седна зад волана.

— Ще се върнем в „Биоломек“. Ще им кажем, че сме открили онова, което търсят.

— Какво му става на Дуфъс?

На задната седалка лабрадорът сновеше от единия страничен прозорец до другия, взирайки се навън към мрака в плевнята, скимтейки диво и нетърпеливо.

— Нищо, държи си се по кучешки.

Свит на седалката си, за да му е по-удобно на гипсирания крак, Томи изглеждаше по-малък от десетгодишен, изплашен и уязвим.

— Няма нищо — успокои го Мег. — Махаме се оттук.

Тя пъхна ключа в стартера и го завъртя. Нищо. Опита отново. Джипът не искаше да запали.