Дийн Кунц
В капан (5)

5

Бен Парнъл и доктор Ейкъф се приведоха пред клетката, поставена в единия ъгъл на стаята без прозорци. Беше към два метра дълга с метален лист за под, покрит с копринена жълто-кафява трева. Поилката и хранилката можеха да бъдат пълнени отвън, но бяха достъпни и когато им се приискаше на животинките да пият или да ядат, можеха лесно да ги достигнат. Една трета от клетката беше заета от малки дървени стълбички и лостове за катерене, за да могат плъховете да си играят и да се движат. Вратичката беше отворена.

— Ето, виждаш ли? — попита Ейкъф. — Заключва се автоматично веднага щом се затвори. Не може някой да забрави да я заключи. А когато е затворена, може да се отвори само с ключ. Струваше ни се достатъчно сигурно. Искам да кажа, не сме допускали, че може да са чак толкова умни, че да разбият ключалката!

— Но не може да са го направили. Как биха могли, нали нямат ръце?

— Някога вглеждал ли си се по-отблизо в крачетата на плъх? Те не са като ръце, но не са и просто лапи. Ставите на пръсти те им позволяват да хващат разни неща. Така е при повечето гризачи. Катериците например — нали си ги виждал как сядат изправени с парченце плод в предните крайници.

— Да, но без противостоящ палец…

— Разбира се — заобяснява Ейкъф, — те не са много ловки, дори не се доближават до нас, но това не са обикновени плъхове. Не забравяй, че тези същества са били генномодифицирани. Като изключим формата и големината на черепа, те не са толкова различни от нормалните плъхове, но са по-умни. Много по-умни.

Ейкъф работеше по проект за увеличаване на интелекта, с цел да открие дали по-нисшите видове, като плъховете например, могат да бъдат генетично променени така, че да произвеждат следващо поколение с драстично нараснал интелектуален потенциал. Всичко това се правеше с надеждата, че ако имаше успех при лабораторните животни, вероятно можеше да се стигне до увеличаване и на човешкия интелект. Експериментът бе наречен „Блекбъри“ по името на заека от един от романите на Ричард Адамс.

По предложение на Ейкъф Бен бе прочел книгата на Адамс, ала още не беше решил за себе си дали одобрява проекта или не.

— Както и да е — продължаваше ученият, — не се знае дали могат да разбиват ключалки. Може би не могат. Защото трябва да се помисли върху това — добави той и посочи един процеп на вратата, в който трябваше да влиза дебелото месингово езиче. Процепът бе пълен с нещо кафяво и зърнесто. — Топченца храна. Сдъвквали са храната си и са пълнели процепа, за да не може езичето да влезе на мястото си, когато вратата трябва да бъде затворена автоматично.

— Но за да направят това, вратата би трябвало да е била отворена.

— Сигурно е станало по време на тичането из лабиринта.

— Какво?

— Ами имаме лабиринт, който непрестанно променяме, голям е колкото половината на тази стая. Слагаме го пред клетката и отваряме вратата им, за да влязат направо в него. Направихме упражнението вчера и клетката е стояла отворена дълго време. Ако някой от тях е спирал на вратата, преди да влезе в лабиринта, ако са подушвали за секунда-две вратата, може и да не сме обърнали внимание. Повече ни интересуваше какво правят, след като влязат в лабиринта.

Бен се изправи.

— Вече ми е ясно как са се измъкнали от стаята. А на теб?

— Да.

Двамата отидоха в далечния ъгъл на помещението. Малко над нивото на пода нещо бе ровило из отвора за вентилационната система на сградата. Решетката се бе държала само на леко завитите винтове и някой я бе откъртил от мястото и. Ейкъф попита:

— Претърсихте ли вентилационното помещение?

Заради естеството на работата в трета лаборатория въздухът бе обеззаразяван по химически път, преди да бъде изхвърлен навън. Извън вентилационното — помещение, голямо колкото пикап, използваният въздух излизаше под налягане, създавано от пет реда тръби, изпускащи химически газове.

— Не е възможно да са се измъкнали живи от вентилационното — с надежда каза Ейкъф. — Там при тръбите сигурно е пълно с осем мъртви плъха.

Бен поклати глава:

— Не са там. Проверихме. Ала не можем да открием други извадени вентилационни решетки, из които да са се промъкнали…

— Нали не смяташ, че още са във вентилационната система?

— Не, сигурно са се измъкнали по някое време през стените.

— Ама как така? Тръбите, използвани за вентилационната система, са споени една с друга чрез специално вещество, издържащо на огромно налягане. Бен кимна:

— Смятаме, че са прегризали спойката при една от свръзките и са разхлабили тръбите достатъчно, че да се измъкнат. Открихме изпражнения от плъх в таванското машинно помещение… и мястото, откъдето са прегризали гредите и кере мидите. Когато са излезли на покрива, са избягали по олуците или водоливниците. Лицето на Джон Ейкъф стана по-бяло от брадата му.

— Слушай ме каквото и да става, трябва да ги хванем тази нощ. Довечера.

— Ще се опитаме.

— Няма да е достатъчно. Трябва да ги хванем. Бен, там са три мъжки и пет женски. И не са стерилни. Ако не си ги върнем, ако се размножат навън… това ще доведе до изчезване на обикновените плъхове, а човечеството ще се изправи пред огромна заплаха. Само си помисли — умни плъхове, които познават и избягват капаните и отровните примамки, на практика няма да можем да ги изтребим. Светът и без това губи огромна част от храната си заради плъховете, по десет или петнайсет процента за развитите страни като Щатите, по петдесет процента за страните от Третия свят. Бен, това са загубите ни от тъпите плъхове. Какви ли ще са с променените? В САЩ може дори да се стигне до глад, а в не толкова развитите страни хората ще започнат да измират от глад.

Мръщейки се, Бен отвърна:

— Преувеличаваш опасността.

— Не! Плъховете са паразити. Обичат да се състезават, а тези ще окажат яростна съпротива, ще бъдат по-агресивни от плъховете, с които сме си имали работа досега.

В лабораторията сякаш стана студено като в ледената нощ навън.

— Просто, защото са малко по-умни от другите плъхове…

— Много повече от малко. Стотици пъти повече.

— Но не са толкова умни като нас, за Бога!

— Може би наполовина на средностатистически човек — рече Ейкъф.

Бен примигва от изненада.

— Може би дори повече — добави ученият и страхът му бе очевиден. — Прибави към необичайната им интелигентност и присъщото им коварство, предимството на големината им…

— Предимство ли? Но ние сме много по-големи от…

Ейкъф поклати глава:

— По-малките размери само са им от полза. Точно защото са по-малки, те са и по-бързи. И могат да изчезнат през някоя пукнатина в стената… По-големи са от обикновените плъхове — четирийсет и пет сантиметра вместо трийсет, но пак могат да се движат незабелязани из сенките. А пък и размерът не е единственото им преимущество. Те виждат през нощта също толкова добре както през деня.

— Докторе, започваш да ме плашиш.

— По-добре е да бъдеш изплашен до смърт. Защото тези плъхове, които създадохме, този нов, генномодифициран вид, е враждебно настроен към хората.

Най-сетне на Бен му се изясни картинката около проект „Блекбъри“. Не беше розова. Без да е сигурен, че иска да получи отговор на въпроса си, Бен попита:

— Какво точно искаш да кажеш с това?

Ейкъф остави вентилационната шахта, отиде в средата на помещението, подпря се с ръце на мраморната пейка, наведе глава и със затворени очи отговори на въпроса на Бен:

— Не гадаем защо са враждебни. Просто са. Дали е каприз на гените им? Или пък просто сме ги направили толкова умни, че да разберат, че ние сме им господари, и заради това да ни намразят? Каквато и да е причината, те са агресивни, свирепи. Някои от лаборантите бяха ухапани. Рано или късно някой щеше да бъде убит, ако не бяхме взели допълнителни мерки за безопасност. Пипахме ги само с дебели ръкавици, носехме плексигласови маски на лицата, изследвахме ги в специални работни комбинезони с високи яки. Кевлар! За Бога, това е материалът, от който правят бронежилетките, и ние имахме нужда точно от него, понеже малките мръсници искаха да ни наранят.

Удивен, Бен пак попита:

— Но защо не ги унищожихте?

— Не можем да унищожим успеха.

Бен се слиса:

— Успех ли?

— От научна гледна точка враждебността им не е важна, защото освен това те са и умни. Опитвахме се да създадем умни плъхове и успяхме. С времето щяхме да установим от къде идва агресивността им и да я отстраним. Затова ги настанихме в една клетка — защото, ако ги бяхме изолирали в отделни, щяхме да решим, че това е причината да са толкова жестоки; а и те бяха достатъчно умни, че да се нуждаят от общество, надавахме се, че ако ги сложим заедно, това ще притъпи агресията им.

— А всъщност само помогнахте за бягството им.

Ейкъф кимна:

— И сега те са на свобода.