Дийн Кунц
В капан (13)

13

Бен следваше заместник-шерифа и хрътката, а тримата мъже вървяха след Бен, докато най-накрая всички стигнаха северния край на гората и видяха далечните светлини на къщата на семейство Ласитър, замрежвани от падащия на парцали сняг. „Каскада“ беше на около двеста метра през голямата поляна.

— Знаех си. Точно там са отишли — каза Бен.

Замисли се за момчето и жената в джипа и го обзе силно чувство на вина, родено не само заради службата му към „Биоломек“. В продължение на две години той бе живял с усещането, че проваля собственото си дете Мелиса, защото не можеше да я избави от фаталната болест — неоправдано угризение, понеже той не бе нито лекар, нито притежаваше знанието, за да и помогне. Но дълбокото чувство за вина не можеше да бъде изкоренено. Бен винаги се бе грижил за другите — добродетел, която понякога се превръщаше в проклятие. Сега, докато гледаше към къщата, го завладя отчаяната нужда да помогне на жената и детето и на останалите членове на семейството им.

— Хайде — подкани той хората си.

Хокнър разтваряше леко одеяло.

— Вие вървете — каза той, коленичейки и завивайки кучето си с одеялото. — Кучето ми има нужда да се стопли. Не може да издържи дълго на такова време. Щом се постопли, ще ви настигнем.

Бен кимна, обърна се и едва бе направил две крачки, когато къщата срещу него избухна. Жълто-оранжевият блясък бе последван от силна ударна вълна, ниският и зловещ гръм не само се чу, но мъжете направо го почувстваха в телата си. Пламъци избухнаха през избитите прозорци и облизаха стените.