Дийн Кунц
В капан (11)

11

Шубракът в гората не бе гъст и очевидно плъховете се бяха възползвали от дирите на елен, за да се придвижват по-бързо. Хрътката дърпаше водача си напред, без да спира, превеждайки хората по местата, откъдето бяха минали гадините. За щастие преплетените вечнозелени дървета бяха попречили на снега да навее под дърветата, което само улесняваше работата на хората и бе направо благословия за късите крака на Макс. Бен очакваше хрътката да вие и да лае, както във филмите с Богарт и Кагни, но кучето само сумтеше и душеше.

Бяха изминали около половин километър извън границите на лабораториите, препъвайки се по неравната земя, често стряскани от внезапните сенки, прелитащи пред подскачащите лъчи на фенерите, когато Бен се досети, че плъховете въобще не са тръгнали да си копаят убежища в гората. Ако бяха имали такива намерения, щяха да започнат да ровят малко след като са навлезли сред укритието на дърветата. Но те бяха продължили, търсейки нещо по-добро от дом в полето, и това си беше логично, след като не бяха диви плъхове, съвсем не. Бяха отглеждани поколения наред в лаборатории и живееха в клетки с храна и вода, достъпни по всяко време. В гората щяха да са загубени, какъвто и ум да имаха, затова бяха продължили похода си напред с надеждата да открият място, обитавано от хора, преди изтощението и студът да ги хванат натясно.

Ферма „Каскада“.

Бен си спомни привлекателната жена в джипа — кестенява коса, очи като бадеми, лунички по нослето. Момченцето на задната седалка беше с гипсиран крак, беше девет-десетгодишно и напомняше на Бен за дъщеря му Мелиса, която бе на девет години, когато загуби ужасяващата битка с рака. Момчето имаше онова невинно изражение и уязвимостта, които бе имала и дъщеричката му и които бяха направили толкова трудно да бъде свидетел на гибелта и. Тогава на пътя, взирайки се през прозореца на майката, Бен им беше завидял че имат нормален живот, че любовта и семейството им не бяха пострадали от прищевките на съдбата.

Сега, крачейки из храсталака зад шериф Хокнър и зад кучето, Бен бе обзет от ужасното чувство, че плъховете, които са избягали от „Биоломек“ часове, преди да падне снегът, са се отправили към ферма „Каскада“ — най-близката сграда, обитавана от хора, над които сега бе надвиснала смъртна опасност. Ласитър. Така се казваха те. Бен бе абсолютно сигурен, че гризачите са се настанили в дома на Ласитър.

„Враждебни“ — беше казал за тях Джон Ейкъф. Невероятно враждебни. Свирепо, неотслабващо, дяволски враждебни.

— Спрете! Чакайте! Спрете! — изкрещя Бен.

Хокнър задържа Макс и цялата група спря на една полянка, заобиколена от брулените от вятъра дървета. Експлозийки димящ въздух излитаха от устите и ноздрите на мъжете, които се обърнаха да изгледат въпросително Бен.

— Стив, върни се на главната порта. Качи мъжете на камиона и вървете във ферма „Каскада“. Знаеш ли я?

— Да, следващата къща нагоре по „Блек Оук“.

— Бог да е на помощ на тези хора, но аз съм напълно убеден, че плъховете са отишли там. Това е единственото място, което е топло и е достатъчно близо. Ако не са се приютили във фермата, значи ще умрат в тази буря, а не вярвам да ни излезе късметът и времето да им види сметката.

— Тръгвам — каза Стив и им обърна гръб.

Бен се обърна към заместник-шериф Хокнър и каза:

— Добре, да вървим. И да се надяваме, че греша.

Хокнър отпусна каишката на Макс. Този път, когато попадна отново на следите, кучето изви веднъж, дълго и протяжно.