Дийн Кунц
В капан (10)

10

Мег пусна Дуфъс да излезе от колата и тримата се запътиха към голямата врата на плевнята, през която вятърът довяваше колони от сняг, наподобяващи призраци, закъснели за лова. Виелицата бе побесняла още повече, вятърът шумно тракаше по покрива на сградата, отвявайки и запращайки няколко керемиди в нощта. Гредите проскърцаха и вратата на второто ниво заскрибуца на несмазаните си панти.

— Томи, ти ще останеш на верандата, а аз ще отида до телефона. Ако не работи, ще… се придвижим до шосето и ще спрем някоя кола.

— В тази буря няма никакви коли.

— Все ще има някой снегорин или камион за въглища.

Томи се спря на прага на плевнята и каза:

— Мамо, до „Блек Оук“ е почти километър. Не съм сигурен, че мога да стигна дотам с тоя гипс в бурята дори и да ми помагаш. Вече и без това съм уморен, а здравият ми крак се натовари прекалено. А дори и да успея, ще отнеме много, много време.

— Ще успеем и е без значение за колко време. Знам, че те няма да ни последват във виелицата. Навън ще сме в безопасност, поне от тях — успокои го Мег и изведнъж се сети за шейната му.

— Мога да тегля шейната до пътя!

— Какво? Как да ме дърпаш?

Мег рискува и остави Томи с Дуфъс, за да изтича обратно в плевнята и да вземе от северната част на помещението шейната на момчето, закачена на стената до мотиката, лопатата и греблото. Без да оставя пушката, тя бързо откачи шейната и я пренесе до входа, където я чакаха Томи и лабрадорът.

— Ама, мамо, вече съм прекалено тежък.

— Не съм ли те разхождала с шейната стотици пъти досега?

— Да, но това беше преди години, когато бях малък.

— И сега не си толкова грамаден, каубой. Хайде.

Мег беше доволна, че се сети за шейната. Тя имаше едно огромно предимство пред тази чума на модерните технологии. Беше майка, защитаваща детето си и това я правеше сила, срещу която кошмарните изчадия на „Биоломек“ трябваше да се замислят, преди да се нахвърлят.

Извади шейната на снега и помогна на Томи да седне на нея.

Той се настани и опря здравия си крак в напречната летва. Гипсираният му крак беше бос — само дебел вълнен чорап, сега мокър и полузамръзнал, покриваше пръстите на момчето; Томи успя да натика и този си крак пред напречната летва. Хвана се за страничните ръкохватки и вече нямаше опасност да падне.

Дуфъс нетърпеливо обикаляше около тях, докато малкият му господар се настаняваше на шейната си. Той излая на няколко пъти, обърнат към обора зад гърбовете им, ала всеки път, когато Мег се обръщаше назад, не забелязваше нищо обезпокояващо.

Взимайки в ръка дебелото найлоново въже, Мег се помоли горещо телефонът в къщата да работи, за да се обади за помощ. Тя издърпа Томи през големия двор. На някои места плъзгачите заораваха през тънката снежна покривка в замръзналата земя отдолу и придвижването бе трудно. Там, където снегът беше натрупал повече или пък земята бе заледена, шейната се плъзгаше като по масло и това вдъхваше надежда на Мег, че ще успеят да се доберат до шосето, преди свирепите вихри да я повалят.