Сюзън Кайл
Истински цветове (16)

Глава шестнадесета

Домът на Хардън бе все така елегантен, както Мередит го помнеше. Не беше лесно да не си спомня последния път, когато идва тук, и мъката, която изпита тогава. Господин Смит й хвърляше сърдити погледи, докато помагаше да пренесат куфарите в стаите, подготвени за тях от Мирна.

— Да не си полудяла? — упрекна я той. — Не знаеш ли какво замисля?

— Тя иска да опознае внука си — отвърна Мередит. — А аз ще съм наоколо, за да не я изяде Сай жива. Да, знам защо сме тук.

Той тежко въздъхна и й хвърли многозначителен поглед.

— Все още си луда по него, а?

Тя се усмихна и кимна.

Смит сви рамене.

— Окей. Ще го уредим. Госпожа Хардън току-що обсеби Блейк и го заведе в кухнята. Обзалагам се, че смята да го натъпче със сладкиши. Не е добре за него. Той се нуждае от здрава храна.

— Веднага ще отида да й кажа. — Мередит спря на вратата. — Опитай се да издържиш заради мен. Положението е много трудно. Трябва да реша какво да правя. Не мога да оставя Сай в това състояние. Внушил си е, че няма да може да ходи, макар че краката му не са безчувствени. Още е слаб и мисли, че така ще е винаги.

— Какво казаха всъщност специалистите?

Тя се върна отново в стаята, за да няма опасност да ги подслушат отнякъде.

— Един от прешлените му е бил счупен. Ако нервите са били увредени, той изобщо нямаше да е в състояние да ходи вече. Има и много натъртвания и разкъсване на мускули. Доктор Данбъри е направил всичко възможно, но известно време няма да може да се движи, ще чувства слабост и изтръпвания.

Господин Смит подсвирна през зъби.

— Горкото момче.

— Сай не вярва, че ще се оправи. Така че точно сега има нужда от всяка възможна подкрепа. Не мога да го изоставя. Каквото и да се е случило в миналото, той все пак е баща на Блейк.

— Това поне е съвсем сигурно. — Смит се усмихна леко. — Малкият изглежда досущ като него.

Мередит отвърна на усмивката му.

— Така е.

Когато влезе в кухнята, Мирна приготвяше специални дребни сладки за Блейк.

— Мамо, госпожата каза, че са само за мен — посрещна я въодушевено Блейк. — Сладки за чая. Госпожа Хардън казва, че ги е правила за нейното малко момче.

— Нейното малко момче вече е доста порасло — забеляза Мередит. — Гледай да не досаждаш тук.

— Няма, обещавам. Много обичам сладки.

— Имаш ли нещо против? — запита със закъснение Мирна.

— Аз не, но господин Смит — да. Да се надяваме, че няма да узнае.

Мирна направи гримаса.

— В някои отношения той много прилича на Сай. Страх ме е от него.

— Само външният му вид е такъв. Честно — увери я Мередит.

— Засега се въздържам от оценки. Искаш ли малко кафе?

— Да. Да занеса ли и на Сай?

— Нека отидем и двете — каза Мирна. — Можем да вземем и Блейк с нас.

— Колкото сме повече, толкова е по-сигурно, а? — подхвърли полугласно Мередит.

— Не мислиш ли, че така е по-разумно?

— Безспорно, като имам предвид какви изрази чух, когато влязох за пръв път — съгласи се Мередит.

Блейк непрекъснато задаваше въпроси, докато вървяха по дългия коридор, в дъното, на който се намираше стаята на Сай. Както и останалите помещения в къщата, тя бе отрупана със скъпи антики, включително и едно голямо старинно легло. Сай се бе подпрял на възглавниците, върху бедрата му небрежно бе метнат чаршаф, широките му гърди бяха голи. Той ги изгледа сърдито, измъчен от пътуването в линейката и от необичайната твърдост на матрака, върху който лежеше.

— Това е леглото на дядо ми — заяви той вместо поздрав. — Нищо чудно, че е умрял млад.

Мередит едва скри усмивката си.

— Ти веднъж идва у дома — спомни си Блейк и се приближи до леглото. Предупредили го бяха, че в никакъв случай не бива да сяда на матрака и да се друса, но никой не му беше казал, че не може да се подпре с ръце там и той го направи. — Болен ли си?

Сай съвсем не беше подготвен за появата на детето така близо до него. Той се взря в малкото личице, което бе почти негов огледален образ, и нещо заседна на гърлото му. Неговият син! Досега децата бяха само някаква смътна идея. Но това тук бе негова плът и кръв, част от него. И част от Мередит. Скулите му се изопнаха от напрежение, червенина изби по лицето му от радостния шок.

— Ти си Блейк, нали? — запита Сай, за да запълни неловката пауза.

— Аз съм Блейк Гарет Тенисън — потвърди момчето, без да знае колко това име наранява мъжа в леглото. — На пет години съм и мога да си пиша името. Обичаш ли игуани? Господин Смит има една. Тя живее с нас.

— И сега е тук — каза Мирна. Колкото и да бе смайващо, тя бе очарована от гигантския гущер и изобщо не се боеше от него. Нещо, което не можеше да се каже за икономката и готвачката, които веднага заплашиха с напускане.

— Тя харесва Тайни. — Личицето на Блейк се развесели. — А ти обичаш ли гущери?

— Никога не съм се замислял. — Сай не бе в състояние да откъсне очи от детето. — Но пък може и да свикна с един.

— Тайни си има свой кафез. Нощем спи там. Но понякога спи и върху корниза на прозореца.

— Игуаните обичат високи места, така ли? — Мередит никога не бе чувала гласа на Сай толкова нежен.

— Болен ли си? — попита отново Блейк.

— Катастрофирах. И известно време ще бъда на легло.

— Жалко. Боли ли те?

Сай стисна зъби.

— Да — рече той дрезгаво. — Боли ме.

Бе повече от ясно, че не говори за физическите си рани. Мередит не знаеше какво да каже. Докато търсеше думи, Сай внезапно вдигна глава и очите му срещнаха нейните. Погледът му бе толкова настойчив, че лицето й пламна.

— Нека погледнем какво става със сладките ти, Блейк — предложи Мирна и му протегна ръка.

Блейк я пое без колебание.

— Пак ще дойда да те видя, ако искаш — каза той на Сай. — Мъчно ми е, че те боли.

— Благодаря — отвърна тежко мъжът.

Вратата се затвори зад Мирна и Блейк, а Мередит погледна Сай с объркани чувства.

— Позволила си ми да ти направя бебе — произнесе той несигурно.

— Тогава още не знаех как да се пазя. И се боях да го призная. Надявах се ти да се погрижиш.

— А аз си мислех, че вземаш хапчета. Или може би не — каза той след малко. — И през ум не ми е минавало за бременност. Първият път със сигурност не. Толкова много те исках тогава, че изобщо не помня как съм те повалил на земята.

Тя се смути, защото и с нея бе същото. Не смееше да го погледне.

— Могла си да абортираш — настоя той.

Тя му се усмихна и поклати глава.

— Не съм и помисляла.

— Дори и след всичко, което повярвах за теб? Дори и когато си мислела, че те мразя?

— Когато стигнах в Чикаго, едно от първите неща, които направих, бе да се подхлъзна в дъжда и да попадна под колелата на колата на Хенри. — Очите й засияха от спомена. — Той и господин Смит ме поеха още тогава, в буквалния смисъл. И докато се опомня, вече бях женена.

— Спомена, че си ми писала.

— Хенри настояваше. Той знаеше много добре какви са чувствата ми към теб. — Тя извърна лице към прозореца. — Искаше да е сигурен, че няма шанс да промениш отношението си към мен. И когато не получих отговор на писмото… е, предположих, че войната продължава.

— Изобщо не съм го виждал.

Очите й срещнаха неговите.

— А ако беше?

Изражението му стана съвсем сурово.

— Това вече едва ли има някакво значение.

Не искаше да си спомня. Тя го прочете в тъмните му очи. Е, беше прав, че вече нямаше значение.

— Гладен ли си? — запита, за да смени темата. — Мога да ти донеса салата или сандвич.

— Смяташ ли да кажеш на момчето за мен?

Тя се поколеба. Не знаеше какво да отговори. Собствените й чувства все още бяха тотално объркани. От смъртта на Хенри не бе мислила за нищо друго, освен за отмъщение.

— Не знам.

Сай се раздвижи сред възглавниците. Гърбът му причиняваше истински ад. Махнали му бяха шевовете и той вземаше обезболяващи лекарства, но всяко движение бе безкрайно мъчително. И което беше най-лошото, все още не можеше да става сам.

— Защо не мога да ставам? — викна той и удари безсилно мускулестото си бедро. — Защо съм така отвратително слаб?

— Преживя ужасна катастрофа — каза нежно Мередит. — Не може да очакваш да се оправиш за една нощ. Мускулите са били сериозно увредени.

— Гръбнакът ми също е бил сериозно увреден. — Очите му потърсиха нейните. — Затова е била и операцията, но ти и майка ми сте хванали доктора преди аз да успея. И сега той не иска да ми каже нищо.

— Той ти каза истината — заяви твърдо Мередит.

— Ще мога ли отново да ходя?

Тя не би могла да го излъже. Тези тъмни очи сякаш гледаха право през нея.

— Да.

— Ти не можеш да знаеш — настояваше той. — И изобщо нямаш представа дали ще стане или не. Само така говориш.

— Не. Ще ме чуеш ли най-сетне? Те нямаше да ти позволят да се върнеш вкъщи, ако не бяха сигурни, че ще ходиш отново.

— Явно си решила да го повтаряш непрекъснато.

— Но то е истина.

— А ти защо си тук? Защото държиш на мен или защото съм баща на Блейк?

— И двете.

Изражението му малко се разведри.

— Майка ми каза ли ти, че бях тръгнал при теб, когато се случи? Затова ли се чувстваш виновна?

— Не — заекна Мередит. — Тя не е знаела накъде си тръгнал. Спомена само, че ти е казала какво се е случило преди шест години.

Сай дишаше тежко.

— Не бях на себе си. Не беше лесно да преглътна истината. — Очите му бяха пълни с разкаяние, когато срещнаха нейните. — Не исках да те слушам, когато се опита да ми кажеш, че си невинна. И сигурно най-много от всичко те е заболяло, че уж бяхме близки, а аз все пак повярвах на думите на други хора, а не на твоите.

— Да — отвърна тя. После седна на един стол до леглото и кръстоса обутите си в джинси крака. — Защото те обичах — усмихна се унесено. — И явно съм имала налудничавата идея, че и ти чувстваш всичко по същия начин и че наистина ще се оженим. — Сведе очи и не видя изражението, което премина по лицето му. — Би трябвало да съм по-умна, но бях само на осемнадесет, влюбена за първи път, и изобщо не мислех какво ще стане.

— Нито пък аз. Всъщност смятах, че си на двадесет. Мислех те за по-опитна, макар че разбрах истината още първият път, когато ти извика и се опита да ме отблъснеш… — Той се отпусна назад и затвори очи. — Изобщо не знаех как да реагирам. Сякаш не вярвах, че има и такива момичета.

— Знаех, че няма да искаш да имаш нищо общо с мен, ако разбереш колко зелена съм всъщност — призна Мередит. — И те излъгах. Предполагам си се чудил дали бих могла да ти кажа истината, дори и да съм искала.

Тъмните му очи се плъзнаха по лицето, по устните й и по-надолу, към меките очертания на гърдите под копринената тениска.

— Бях пристрастен към теб — каза Сай. — Сънувах те, копнеех за теб ден и нощ. Когато не бяхме заедно, ти бе единственото, за което можех да мисля. И ужасно те ревнувах. Обвиненията на Тони само потвърдиха страховете ми. Вече бях сигурен, че си прекалено млада и неустойчива за някаква сериозна връзка. И това бе главната причина да те пусна да си отидеш. — Той разсеяно прокара ръка по гърдите си. — После съжалих за всички тези предположения. Питах се дали собственият ми страх от обвързване не те е тласнал в ръцете на Тони. Нямах никаква представа, че майка ми е режисирала цялата проклета бъркотия, разбира се — добави горчиво. — А когато започнах да подозирам каква е истината, вече бе прекалено късно. Не можах да намеря Тони. Не можах да намеря и теб.

— Хенри ме изпрати в имението си на Бахамските острови, след като се оженихме. Прекарах цялата си бременност там.

— Моите детективи не търсеха Кип Тенисън — съгласи се Сай. После я погледна изпитателно. — Майка ми спомена, че си имала проблеми с Блейк?

Мередит кимна.

— Направиха ми цезарово сечение. И досега не знам какво точно не беше наред. Пуснаха Хенри в родилната зала — нещо, което обикновено не се прави, защото мислеха, че ще ме загубят.

Сай се намръщи. Усети, че има и нещо друго.

— Защо? — запита той тихо.

— Има ли значение?

— Ела тук.

Мередит се поколеба. Той протегна ръка в очакване. Най-сетне тя отстъпи и седна предпазливо на края на леглото. Сай притисна дланта й до гърдите си.

— Защо са мислели, че ще те загубят? — повтори той нежно.

— Не исках да живея — прошепна тя, като се взираше в пръстите му, покрили нейните. — Хенри го знаеше. И… стоя до мен, и ми говореше през цялото време. Описваше Блейк и колко е хубав и че трябва да оживея, защото той ще има нужда от мен. — Смутено срещна погледа на Сай. — Затова ти говорих в интензивното. Спомних си какво ми бе казал Хенри и че можех да го чувам. Разбрах, че сигурно си чул какво са обсъждали докторите за гърба ти. Трябваше да ти дам причина да живееш, тъй както Хенри ми даде някога.

Пръстите му стиснаха нейните.

— Помисли ли за мен, когато видя Блейк?

— Да. И това правеше нещата… още по-трудни. Хенри ме обичаше отчаяно. Чувствах се толкова виновна, че не мога да отвърна на чувствата му. — Пръстите й се преплетоха с неговите. — Нощта, преди да катастрофира бе първата в тригодишния ни брак, когато… го пожелах истински. Радвам се. — Тя смело вдигна очи. — Радвам се, че му дадох този спомен и надеждата, че мога да започна да го обичам, така че не загина нещастен.

Дъхът на Сай спря от чувството в измъчените й очи.

— Господи, какво съм ти причинил… Ела тук!

Той я привлече към себе си, сълзите й рукнаха по гърдите му, когато най-сетне даде воля на цялата мъка и болка.

Пръстите му се заровиха в гъстите руси коси, като в някакъв унес той целуна челото й, вдъхвайки едновременно уханието на цветя и усещането за нейната собствена уязвимост. Тялото му изведнъж се събуди от мъчителното желание, което разпалваше тя у него.

Той остро си пое дъх.

— Господи!

Мередит вдигна глава и го погледна разтревожено.

— Извинявай. Болка ли ти причиних?

— Не е това. — Той дръпна ръката й под чаршафа и я накара да усети силата на желанието му, пръстите му здраво стиснаха нейните, когато тя инстинктивно понечи да се отдръпне.

— Не — прошепна той. — Почувствай го. Поне все още съм мъж, макар и да не мога да ставам.

Ръката й се отпусна, макар че бузите й пламнаха, докато пръстите й го обгръщаха и докосваха нежно. Той тихо простена и тя отдръпна ръката си. Сай дишаше тежко и се мъчеше се да се овладее.

— Толкова отдавна не съм… — Той се засмя грубо.

— Едва ли — промърмори Мередит, все още смутена. — Приятелката ти Лара изглежда способна да ти даде всичко, което трябва.

— Но не си ти — каза той тихо. — Никоя не беше. Което ми даваш ти, не може да ми го даде никоя друга. — Той я гледаше с нетрепващ поглед. — Лара изобщо не ме интересува. И никога не съм спал с нея. След като ти се върна, просто ми бе невъзможно да го направя с никоя друга.

Спомените изпълниха очите му с нежност и копнеж и той се засмя, когато те отново хвърлиха тялото му в свирепа възбуда. Изражението му беше полуразвеселено, полуразкаяно.

— Виж какво ми причиняваш. Един мъж от двадесет може многократно да прави любов, без да спре. Така пише в книгите. А моето тяло не знае, че от него не се очаква да е способно на многократен оргазъм.

Мередит го гледаше безпомощно, разкъсвана от копнеж да задоволи желанието му, но не беше възможно. Не и при това положение. Зачервена, тя с усилие придърпа чаршафа върху него.

— Така е — прошепна тя. — Някога ти сякаш изобщо не се уморяваше. Спомням си, че веднъж се любихме три пъти подред, без изобщо да спрем.

— Последният път — добави той тихо. — В нощта преди изненадата на майка ми. — Усмивката му угасна. — Изобщо не знам дали някога ще й простя.

— Няма как. Животът продължава. И станалото не може да се върне назад.

— Но ти също не бе склонна да прощаваш, когато дойде в Билингс — напомни й той. — Искаше на всяка цена да пролееш кръв.

— Да. — Косите й се разпиляха по гърдите му. — Но след катастрофата започнах да оценявам нещата по друг начин. След смъртта на Хенри живеех само за отмъщението. Исках да накарам майка ти да признае греховете си. — Тя трепна. — О, Сай, ако само можех да знам какво ще се случи!

Той сплете пръсти с нейните.

— Тогава щеше да си отидеш. И аз никога нямаше да науча за Блейк. И никога вече нямаше да видя теб.

— Оправял си се много добре и без мен цели шест години — напомни му тя.

— Не. — Той внимателно изучаваше лицето й. — Всъщност имах една или две връзки. Но всичко бе само на физическа основа, без чувства. А когато загубех контрол, виждах твоето лице, виках твоето име. — Той извърна лице към стената и челюстите му се стегнаха. — И се чувствах виновен. Сякаш вършех изневяра.

— И аз… се чувствах така с Хенри — прошепна тя.

Очите му дълго не се откъснаха от нейните.

— И все още те искам.

— Знам. Но не може. Не и когато гърбът ти е в такова състояние.

— Но ти би ми позволила, нали? — запита той с присвити очи. — Ако аз не мога да те любя, тогава ти би ме любила, ако те помоля.

Тя преглътна. Очите й жадно обгърнаха широките му гърди.

— Нима вече не ти го доказах?

— Да. — Той протегна ръка и я повали върху себе си, тъй че устните й се оказаха до неговите. — Ти ми върна мъжествеността. Вече мислех, че съм я загубил.

— Но не и аз — усмихна се Мередит.

— Целуни ме.

Устните й бързо докоснаха неговите и се отдръпнаха. Жилавите му ръце хванаха главата й и я наведоха надолу, устните му бавно и ненаситно започнаха да любят нейните.

— Толкова те искам — прошепна той. — Искам да ме обгърнеш с тази гореща, копринена мекота…

Тя простена, думите му накараха кръвта й да закипи. Вкопчи се в него и го целуна тъй, сякаш животът й зависеше от това. И всичко се завъртя наоколо.

— Съблечи се и легни при мен — прошепна той до устните й.

— Не мога.

— Можеш. Заключи вратата.

— Не си във форма.

— Напротив. — Той плъзна ръката й по тялото си, за да й го докаже.

— Да, но не и останалата част от теб. — Мередит се сгуши до него. — Ще съсипя добрата работа на доктор Данбъри.

Сай захапа долната й устна.

— И какво направи той?

— Отстрани смазания прешлен и направи ламинектомия.

— За да намали натиска върху нервите?

— Да.

Устните му се плъзнаха по шията й, поколебаха се в меката пулсираща трапчинка, преди да пробягат по копринената тениска и внезапно да се впият в пулсиращото връхче на гръдта й.

— Сай! — извика тя и се сви конвулсивно от жестокото удоволствие, пронизало я почти в същия миг.

Свободната му ръка се пъхна под тениската и разкопча сутиена, докато устните му поглъщаха нейните. Само след секунда горната част на тялото й вече бе открита и той леко хапеше гърдите й и я надигаше така, че да може да ги гледа.

— Кърмеше ли сина ни? — промълви той.

— Да — простена Мередит.

— Позволяваше ли му да гледа?

Тя потрепери. Не можеше да мисли, не можеше да диша.

— Позволяваше ли му да гледа? — повтори Сай и устата му засмука още по-жадно гърдите й.

— Да!

— Проклета да си! — Устните му бяха свирепи и ненаситни, той я поглъщаше цялата и когато най-сетне се отдръпна, тя трепереше, пламнала от възбуда и удоволствие.

Сай я държеше здраво, болката в гърба беше забравена, гледаше я. Разчорлени руси коси, руменина по бузите, диви сиви очи, трепереща, с подпухнали устни и красиви голи гърди. Затаи дъх пред постижението си.

— Ти ще ми родиш и друго дете — изрече той грубо. — Но този път няма да избягаш. И аз ще те гледам как наедряваш с него. И ще бъда там, когато се роди. Това дете ще бъде само мое от мига, когато ще го заченеш. И никога няма да те пусна да си отидеш.

— Сай, ти… не можеш — прошепна тя.

Той бавно се усмихна, очите му се сведоха към корема й.

— Мога. Може би не точно сега. Но след няколко седмици, когато счупванията и раните зараснат. — Лицето му се втвърди. — Дори и да не мога да тичам насам-натам, мога да се любя. Така че ако останеш тук, то ще се случи.

— Защо? — запита Мередит дрезгаво, докато оправяше блузата си.

— Искам си сина, Мередит. Ако си бременна, има по-голяма вероятност да останеш при мен.

Очите й потъмняха от болка.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. — Той я погледна твърдо в очите. — Но накрая ще разбереш. А междувременно ти и аз можем да се опознаем. Наистина да се опознаем един друг.

— Никога не сме разговаряли — промълви тя.

— Знам. И двамата сме се променили за шест години. Мисля, че ще е страхотна авантюра да се опитаме да понаваксаме. А ако забременееш, това ще е подарък от съдбата. — Лицето му стана сурово. — Ти си моя. Това не се е променило.

Тя не искаше да мисли за това и за заплахата му. Едно друго дете би я обвързало окончателно с него. Но все още не бе сигурна, че го разбира напълно. Дали Сай продължаваше само да я желае? Или искаше Блейк и нямаше да се спре пред нищо, за да го получи? Не смееше да му вярва и май беше добре, че не бе способен на интимност точно сега.

— Искаш ли да ти донеса едно топло кафе? — попита тя като забеляза, че предишното вече беше изстинало.

— Да. И един стек.

— Ще видя какво мога да направя.

— Мередит.

Тя се извърна с ръка върху бравата.

Сай се поколеба, юмруците му се свиха, докато се опитваше да си представи как е изглеждала, когато е носила Блейк.

— Нищо.

— Ще се върна веднага. — Тя бързо излезе от стаята.

 

 

Тази нощ Мередит остана при него. Тя и Мирна се бяха редували в болницата, едната винаги бе там, в случай че Сай се нуждае от нещо или му стане зле. Леглото у дома все още му се струваше неудобно и болките го измъчваха, физическата терапия, която трябваше да изтърпява всеки ден, увеличаваше още повече страданията му.

В ранните часове на утрото той се събуди, стенейки от болката в гърба и краката.

Мередит сепнато загали тъмната коса над потното му чело.

— Да ти дам ли нещо обезболяващо?

— Да. — Той стисна зъби. — Проклетите упражнения.

— Те ще ти помогнат. Ето. — Тя му подаде хапчетата и чаша вода.

Лицето му застина в измъчена гримаса, дланите му се вкопчиха в одеялото.

— Съжалявам — прошепна тя. — Сай, толкова съжалявам.

Той отвори очи и видя мъката в нейните. Дланта му докосна бузата й в няма почуда от дълбочината на чувството й. Никога не бе осъзнавал в такава степен колко празен е бил животът му без нея. Мередит правеше всичко поносимо, дори и болката.

— Ела, мъничката ми — рече той тихо. — Легни до мен.

— Но гърбът ти…

— Едва ли е възможно да ме заболи повече. Нека те прегърна.

Тя се поколеба, но не бе в състояние да му откаже. Отпусна се до него и му позволи да я притисне до мощното си тяло. Той беше гол под завивките, както спеше винаги, но тя все още бе с джинсите и тениската. Сай нагласи тялото й до своето с дълга трепетна въздишка и скри лице в косите й.

— Коприна до гола кожа е много прелъстително, знаеш ли? — прошепна той и я притисна към себе си. — Ухаеш на диви цветя.

— Парфюм — промърмори Мередит. — Но вече почти е изветрял. — Тя притвори очи и въздъхна, опиянена от допира и топлината му. Сънят бавно започна да я завладява.

— Никога не съм спал… до някого — изрече той бавно. Ръката му галеше косата й. — Любил съм се, да. Но никога не съм оставал цяла нощ. Не съм го искал.

— Спомням си.

— Предполагам, че ти си спала при него. — Гласът му изведнъж стана груб.

— Не цялата нощ — прошепна Мередит. — Имахме отделни стаи.

Усети, че Сай си отдъхна за миг. Целуна челото й с безкрайна нежност и притисна главата й до гърдите си.

— Разкажи ми за Блейк. Играе ли бейзбол, какво обича да гледа по телевизията, какъв е?

— Мъжко момче е. — Гласът й прозвуча гордо и нежно в тъмнината. — Играе футбол с господин Смит. Гледа „Улица Сезам“ и „Мистър Роджърс“ по телевизията и обича да му четат. Упорит е и с буен темперамент, особено когато не успее да направи нещо от пръв път. Обича сладкиши и шоколадов сладолед, разходки в зоопарка и пикници.

— Водиш ли го на пикници?

— Да, заедно със Смит. Опасно е да съм сама с него.

Това не му хареса. Тялото му се стегна.

— Не ми е приятен този господин Смит, независимо дали е полезен или не.

— И той не е във възторг от теб — увери го Мередит. — Но ще трябва да свикнете един с друг, ако се наложи да остана. Смит е част от семейството ми.

Сай отметна една къдрица от косите й.

— Какво искаш да кажеш с това „ако остана“?

Ноктите й чертаеха някакви знаци по гърдите му.

— Когато се изправиш на крака, може и да не ме искаш вече тук.

Сай се намръщи. Нима тя все още не беше решила? Или стоеше при него само от съжаление?

Мередит прие мълчанието му като потвърждение на думите си, че ще се нуждае от нея само докато е безпомощен. „Сякаш Сай Хардън изобщо би могъл да се нарече безпомощен“ — помисли си за миг развеселена. Прегръдката му бе като на мечка; топла, но опасна.

— Прегърни ме — промълви тя, отказвайки да мисли повече за бъдещето.

Ръцете му се сключиха около нея.

— Сигурно не ти е удобно така — прошепна той. — Сложи си краката между моите.

— Не мога. Гърбът ще те заболи.

— Няма. Моля те.

Тя се подчини, бедрата й внимателно разтвориха неговите. Чу го как остро си пое дъх и след секунда усети защо.

Той се изсмя остро.

— Полека. — Гласът му бе напрегнат. — Гледай къде стъпваш.

— Притеснявам ли те? — Ръката й нарочно докосна долната част на тялото му.

Той простена, хвана дланта й и я дръпна към гърдите си.

— Ти, вещице. Спри това.

Мередит скри усмивката си в гърдите му.

— Би могъл да си малко по-благодарен. Сега поне знаем, че не си импотентен.

— Не забравяй, че не съм в състояние да го докажа.

— Да — съгласи се тя тъжно. — Опитвам се.

Ръцете му се плъзнаха по гърба й и я замилваха.

— Ще бъдеш ли отново моя, когато стъпя на крака?

— Разбира се — каза тя без колебание.

— Обещай.

— Обещавам.

Сай дишаше тежко.

— Ще ти го припомня. А сега нека се опитаме да поспим, миличко.

Тя се сгуши до него и усети устните му до своите.

— Раят — промълви той и потъна в дълбок сън.

Мередит едва го чу, но се усмихна.