Сюзън Кайл
Истински цветове (11)

Глава единадесета

Краят на седмицата се проточи. Мередит прекара два дни в ресторанта, а вечер се връщаше в къщата на леля Мери, където господин Смит се грижеше за храната и наглеждаше Блейк. Освободили го бяха за една седмица от градината, за да могат да бъдат заедно.

Да укрие Блейк и господин Смит в къщата не беше лесна работа. Наетата кола бе паркирана наблизо с разрешение на съседите. Блейк можеше да играе само в задния двор, който имаше висока ограда. Не биваше да го виждат дори на прозореца. Това създаваше напрежение, но Мередит бе толкова радостна да го има при себе си, че успя да подреди нещата с възможно най-малък стрес.

Вечер тя сядаше на бюрото в библиотеката и сверяваше онова, което Макгий бе научил от госпожица Сандърсън, с информацията от собствените си източници. Сай бе предаден от Дон и от един от своите директори на име Бил, но това можеше да чака. Точно сега договорите за залежите бяха прекалено важни, за да си позволи каквото и да било разсейване. Трябваше да действа бързо, за да получи всички пълномощия преди бордът на директорите да се събере.

Говореше със своя офис от къщата на Мери през обедната почивка и вечер и успяваше да отхвърли поне половината от рутинните си задължения. Разговаряше с клиенти по хода на различни проекти, а после четеше приказки на Блейк. Мередит и синът й бяха еднакво щастливи от усещането за близост помежду работата й, което не им се бе случвало дотогава. Въпреки всичко в Билингс ритъмът бе по-успокоен и й бе приятно, че има време за детето си. Понякога се унасяше в мисли какво ли би било да живее тук и да отгледа Блейк в града, където бе израснала. Независимо от всичко, в много отношения детството й беше щастливо. Смъртта на родителите й още преди да тръгне на училище бе мъчителна, но леля Мери и чичо Ходещия гарван в голяма степен успяха да ги заместят. Те я обичаха и закриляха и продължаваха да й липсват дори сега.

Слава богу, Сай бе отсъствал от града по същото време, когато и тя. Все още не се бе появил, когато се върна на работа. Но Мирна дойде в събота и на Мередит й костваше голямо усилие да се приближи към масата й, сякаш нищо не бе станало.

Мирна нямаше вид да злорадства. На нея също не й беше лесно да срещне погледа на Мередит.

— Защо променихте намеренията си? — запита тя.

— Защото Сай не ме иска вече — отвърна грубо Мередит. Нямаше как да признае собствените си страхове за това какво би могло да стане, ако той научеше за Блейк.

Мирна вдигна поглед.

— Той сякаш не е на себе си — каза тя. — Миналата седмица всичко стана още по-лошо. Гледа ме и сякаш не ме вижда. Изобщо не чува какво му говоря. — Тя прехапа устни. — Каза ми… че ти е говорил за баща си.

Значи това беше. Мирна се боеше Мередит да не се раздрънка и да не накърни о, така безупречната репутация на семейство Хардън.

— Няма причина да се безпокоите — каза тя хладно. — Покойниците от семейството ви не ме интересуват дотам, че да тръгна да клюкарствам за тях.

Мирна леко се намръщи.

— Нима не дойдохте именно затова? — запита Мередит по-възрастната жена. — За да се уверите, че няма да кажа нищо?

Мирна понечи да отговори, но преди да успее, Сай влезе в ресторанта под ръка с червенокосата си красавица и се запъти към масата на майка си. Опитваше се да изглежда колкото е възможно по-влюбен в Лара. В този момент Мирна изглеждаше не по-малко изненадана от Мередит, но Мередит не я погледна и не го забеляза.

— Значи тук си била — обърна се рязко Сай към майка си, като едва удостои с поглед Мередит. — Трябваше да обядваш у дома с Лара и с мен. Очакват ни.

— О!

Мирна бе смаяна. За първи път й се случваше да забрави подобен ангажимент. Разбира се, тази Лара, която напоследък Сай разхождаше насам-натам, едва ли беше нещо по-добро от Мередит. В никой случай не можеше да бъде причислена към местната аристокрация. Вярно че имаше пари, но й липсваха маниери, а езикът й бе остър и безцеремонен. Мирна изобщо не я харесваше. И не бе в състояние да го скрие, макар че се подчини на Сай и му позволи едва ли не да я измъкне от ресторанта.

Мередит проследи излизането му със свито сърце. Е, знаеше, че той се среща с Лара, защо трябваше да я боли толкова. Имаше далеч по-важни неща, за които да мисли.

Оплака се от главоболие и напусна ресторанта. Вече й бе все едно дали госпожа Дейд ще я уволни. И без това бяха последните й дни тук. Работата й бе необходима само в един определен момент, за да отклони подозренията от себе си.

 

 

В елегантния дом на Хардън Сай настани Лара в един стол до майка си и сам се отпусна срещу тях. Прислужниците сервираха, а той хвърляше гневни погледи към гостенката си, която се оплакваше от слабото кафе.

— Защо беше в ресторанта? — попита подозрително майка си. — Все още ли се опитваш да ме контролираш?

— Не, аз… аз… — заекна Мирна.

— Мислех, че ще ходим в панорамния ресторант на обяд — промърмори Лара, пренебрегвайки натегнатата атмосфера около себе си. — А ти изобщо не спомена, че ще идваме тук, докато не видя колата на майка си в града.

Мирна се изненада. Значи, не тя беше забравила. Запита се защо ли Сай постъпва така и дали в основата на всичко не е желанието му да сблъска Мередит и Лара.

— Няма значение, скъпа — рече Сай на червенокосата. После хвърли сърдит поглед на майка си. — Отговори ми. Защо беше там? Какво криете с Мередит?

— Искам само една салата — заяви високомерно Лара на прислужницата, вперила недоволен поглед в блюдата с бифтек, картофи и боб върху безупречно бялата ленена покривка. — С гарнитура от малко сирене. Но да не е настъргано отгоре, а сложено отстрани. За пиене ми донесете една минерална вода.

— Ще умреш от глад така — забеляза тихо Сай.

— А ти ще надебелееш — контрира го Лара. — Бифтекът не е полезен за теб. Не би трябвало да го ядеш.

Сай скръцна със зъби.

— Изглежда си забравила, че все още имам ранчо?

— Колко жестоко. И се обзалагам, че дамгосваш животните си. Аз съм член на няколко организации за защита на животните…

— Не сега. — Заплахата в тъмните му очи спря Лара по средата на изречението. — А между другото, няма да напълнея от някоя друга пържола. Вече не съм хлапе.

— О, понякога си — измърка възмутено Лара.

Мирна изглеждаше ужасена.

Сай се взираше в Лара със студен гняв. Всъщност не бе имал намерение да я води тук. Не бе имал намерение да я води дори в ресторанта. Пожелал бе Мередит да помисли, че има връзка с нея, но това не беше вярно. Не бе докосвал жена, откакто Мередит дойде в Билингс. Не можеше. Но сега вече нямаше начин да го признае, макар горчиво да съжаляваше за думите си миналата неделя. Единственото, за което бе способен да мисли оттогава насам, бе как ли ще се чувства, когато тя отново си отиде от живота му. Заведе Лара в ресторанта в отчаян опит да провокира още веднъж чувствата на Мередит и да разбере дали тя все още държи на него въпреки обидите му. Само един знак, един намек за интерес от нейна страна би бил достатъчен да пренебрегне всичките й недостатъци и да даде реален шанс на връзката им. Но Мередит изглежда нито забеляза, нито пък я интересуваше, че Лара е с него.

Мислите му бяха прекъснати от ледения поглед на майка му.

— Трябва да се погрижа за поканите за благотворителния чай, който давам — рече тя и се надигна. — Приятен обяд, Сай. Надявам се… някой път пак да се видим, Лара. — И ги остави с тревожни очи.

Сай проследи оттеглянето на майка си със смесени чувства.

— Много бих искал да знам какво, по дяволите, става.

— Ти просто я постави в неудобно положение — засмя се Лара. — Нима не знае, че спиш с жени?

— Поне с теб не спя и ти го знаеш адски добре — произнесе заплашително Сай. После стана. — Ще те изпратя до вкъщи.

— За бога, та аз само казах… — опита се да възрази Лара, когато той хвана ръката й.

— Да вървим — промърмори Сай.

 

 

Визитата на Мирна Хардън тревожи Мередит през цялата останала част от деня. Питаше се какво ли бе искала да й каже възрастната жена. Но това вече нямаше значение. Единственото, което искаше сега, бе Сай да падне в клопката и тя да се махне от Билингс. Изразходвала бе прекалено много енергия и време за един план, който едва ли щеше да повиши рейтинга й във фирмата. Хенри би се срамувал, че е позволила личните чувства да се намесят в бизнеса, независимо че накрая се бе вразумила. Но слабостта й можеше да даде шанс на Дон да я атакува на заседанието на техния собствен борд и да завземе контрола върху вътрешния сектор.

Обади му се в неделя вечерта.

— Нали ще дойдеш на заседанието утре? — запита тя.

— Такъв е планът. Имам пълномощията по онези дялове и направих някои сондажи при директорите. Почти съм убеден, че ще спечелим гласуването.

Мередит се надяваше, че той няма намерение да предаде едновременно и нея, и Сай на заседанието. По този въпрос просто разчиташе на късмета си.

— И все пак трябва да сме готови за най-лошото — каза тя. — Но ако успеем чрез гласуването да се доберем до правата върху залежите и принудим Сай да се съгласи, ще бъда напълно доволна.

Настъпи дълга пауза.

— Мислех, че целта ти е да погълнем „Хардън пропъртиз“.

— Сега това вече не ми се струва толкова важно. Не и ако за да го постигна, ще трябва да жертвам половината от печалбите на вътрешния сектор. Правата върху залежите са всичко, от което действително се нуждаем, а доколкото можах да проуча, Сай се ползва с доверието на директорите си. Дори да успея да получа контрола, няма да мога да го отстраня напълно и да наложа собствени хора в ръководството. — Тя направи пауза, за да може Дон да асимилира чутото. То би могло да го разколебае в ходовете му и тя определено да спечели от това. — Между другото, компанията му е в добро финансово състояние и може да устои на атаката по превземането й. Действаме малко на тъмно. Акциите му имат добра пазарна цена, компанията има репутацията на напълно платежоспособна.

— Свършила си добра работа — забеляза Дон. — Да, всичко това е вярно. И ако решим да изкупим акциите, ще ни се наложи да даваме за всяка от двадесет до тридесет долара над пазарната цена. А при сегашното рязко падане на цените на собствените ни акции това едва ли ще е най-разумният ход.

— Съгласна съм. Но ако разширим възможностите си за преработка, бихме могли да компенсираме дефицита и дори да спечелим. Научните ни екипи вече работят по новите начини за използване на молибдена. Ако успеем да сложим ръка върху мините, ще сме готови за старт веднага щом започне търсенето. Точно сега производството на молибден е твърде ниско, но все пак „Конкорд майнинг къмпани“ продължава да го произвежда. Ако успеем да вземем правата върху старите мини „Уелингтън“, които сега са собственост на „Хардън пропъртиз“, ще направим голям удар.

— Сигурна ли си, че искаш да минеш през всичко това, Кип? — запита тихо Дон.

— Не — каза тя. — Обаче вложих прекалено много сили и време, за да се откажа. Но вече не е вендета, ако това би те успокоило. Не държа на всяка цена да получа главата на Сай Хардън. Просто искам правата върху молибдена.

Настъпи напрегната пауза.

— В такъв случай, може и да се получи. Утре ще бъда на линия. Да ти донеса ли нещо?

— Не, благодаря. Ще се видим тогава.

Следващия ден се точеше толкова бавно, че на нея й се струваше, че брои секундите.

Мередит излезе в задния двор, където господин Смит и Блейк си подхвърляха една топка на студения вятър.

— Не е ли страхотно тук, мамо? — запита я засмяно Блейк. — Има истински двор. А господин Смит казва, че има и парк. Може ли да идем там?

— Не днес — каза Мередит, без да се усмихне. — След ден или два.

— О, жалко — промърмори той. — Окей.

Тя се усмихна на раздразнението му. Нямаше как да обясни, че не може да рискува да го видят точно сега. Сай не знаеше за него. И трябваше да намери начин да го измъкне от Билингс, преди Мирна да надуши нещо.

Погледна часовника си и направи гримаса. Дон щеше да пристигне след по-малко от час. Трябваше да свърши някои неща.

Качи се в спалнята и внимателно подготви дрехите си. Тази вечер трябваше да бъде безупречно елегантна, овладяна и делова. Но устата й бе пресъхнала, а краката й трепереха.

Атмосферата стана малко напрегната след пристигането на Дон, особено когато Тайни пропълзя в дневната, за да види кой е новодошлият.

— Защо не вържеш това нещо? — промърмори Дон.

Господин Смит хвана Тайни, сложи го на рамото си, изгледа сърдито Дон и се качи при Блейк на горния етаж.

— Тонът ти не беше най-дипломатичен — забеляза Мередит, докато наблюдаваше Дон.

— Мразя това нещо — отвърна остро той и хвърли поглед към часовника си. — Не трябва ли вече да се обличаш?

— Да — съгласи се тя неохотно. — Странно, колко особено се чувства човек при постигането на нещо, което винаги е искал и винаги е чакал. А когато дойде моментът, всичко има вкус на пепел.

Дан я погледна с любопитство.

— Но като че ли нямаше друг избор. Хардън те тласна към всичко това, когато ти отказа правата върху залежите. Четох доклада ти — добави той малко притеснено. — И трябва да се съглася, че не би било рентабилно да търсим молибден където и да било другаде, освен в Монтана. Защото тук ще имаме възможност да го преработваме.

Мередит бе поразена.

— Изненадана съм.

Той сви рамене.

— Мога да оценя добата сделка, когато изникне възможност за нея. Дори и първоначалните ти мотиви да не са били най-похвални, ти имаш вярно чувство откъде може да се спечели. „Хардън пропъртиз“ би била чудесна придобивка като компания.

— Да, така е — рече Мередит, но не го мислеше. Всъщност не искаше компанията на Сай. А Дон? Тя присви очи. Наистина трябваше да го държи под око, и то отблизо. Може би дължеше това на Сай, ако не за друго, поне заради спомените.

Тя взе душ и облече съвършено нов светлосин копринен костюм на Ги Ларош с фино бродирана блуза. Носеше обувки от естествена кожа с високи токове, а косата й бе вдигната във висок, елегантен кок и прикрепена с гребени. Погледна се в огледалото и одобри вида си.

Блейк също носеше костюм и я изгледа смаяно, когато влезе. Господин Смит беше в шофьорската си униформа и невъзмутимо придружи Дон Тенисън надолу по стълбите.

— Защо трябва да нося костюм, мамо? — промърмори Блейк. — Не искам да излизам. Искам да гледам телевизия.

— Съжалявам, скъпи, но имам нужда от господин Смит и не можеш да останеш тук сам. — Тя се наведе и развълнувано го целуна. — Ще се погрижа през следващите дни да бъдем колкото е възможно повече заедно. Окей?

Той направи гримаса.

— Окей.

Дон кимна, като внимателно я наблюдаваше.

— Ще се справиш — рече той. — Ти си самият бизнесмен, тип „Тенисън“.

Мередит се усмихна.

— Радвам се, че одобряваш вида ми. — Тя хвърли поглед към украсения си с диаманти „Ролекс“. — Е, наближава седем. — В стомаха й затанцуваха пеперуди. — Ще тръгваме ли?

— Би трябвало. Предполагам, не държиш да присъстваш на първата част от заседанието?

— Няма нужда. Както ти каза, ще ни се обадят, когато стане време да гласуват по нашия въпрос. Ще представим пълномощията си, ще направим офертата и ще видим какво ще стане.

— Напълно почтено.

 

 

Сградата на „Хардън пропъртиз“ беше цялата в светлини. Сай Хардън и Мирна вече седяха в заседателната зала след почерпката в разкошно заредения бюфет, подготвен от доставчиците. От баща си Сай беше научил, че е добре да нахраниш хората си, преди да поискаш да умрат в името на твоята фирма. Така че бе продължил тази традиция.

Сега той мислеше за Мередит. Раздялата само още повече изостри копнежа му. Вече знаеше, че и дума не може да става за заместители. Нямаше никога да се освободи от нея. И бе решил да действа, щом приключеше тази абсурдна история по превземането на компанията му. Първото нещо, което щеше да направи, бе да се опита да си върне Мередит. С надежда да започнат отново.

Но преди да успее да отиде при нея и да й го каже, неотложни дела го принудиха да замине извън града. А когато се върна, вече бе под заплаха да бъде превзет от „Тенисън интернешънъл“. Прехвърляни бяха пълномощия и изкупени голяма част от дяловете. Положението на компанията бе станало твърде несигурно и усилията да парира атаката погълнаха всичкото му време.

— Успя ли да се свържеш с Дон Тенисън? — попита той единия от директорите си.

— Ще бъде тук — дойде тихият отговор. — Знаеш ли кой стои зад всичко това?

— Не. — Сай впери поглед в събеседника си. — А ти знаеш ли?

— Всъщност, да. Вдовицата на Хенри Тенисън — усмихна се накриво директорът. — Опасна жена. Ръководи целия вътрешен клон на корпорацията и прави страхотни пари. Говори се, че Хенри сам я е обучавал, подготвял я години наред. Била неудържима, когато реши нещо, а точно сега искала правата върху залежите. Ние сме пречка в плановете й за разширение на корпорацията, но пък директорите от борда й изглежда не са съвсем съгласни с нея. Настоявали за конкретни резултати.

— Няма да им ги дам — заяви Сай. — Проклет да съм, ако позволя на някаква богата вдовица да дойде тук и да ми казва какво да правя в собствената си компания.

— Тя едва ли е някоя вятърничава особа — промърмори колегата му. — В противен случай Дон би командвал сам парада. Казват, че дори го засенчвала.

— Което едва ли му е особено приятно.

Директорът кимна и се обърна да поздрави останалите членове на борда, които заемаха местата си.

 

 

Голямата черна лимузина спря пред сградата на „Хардън пропъртиз“. Прозвуча сигналът на клетъчния телефон. Мередит целуна Блейк и слезе от колата.

Носеше светлосиво палто от кашмир, което чудесно подчертаваше светлия й тен. Вървеше малко пред Дон и се отправи към заседателната зала под ръка с него.

— Нервна ли си? — запита той, когато застанаха пред затворената врата.

Тя вдигна поглед.

— Вече не. Странно, нали? Би трябвало да треперя, а всъщност се чувствам съвсем спокойна. Почти ми е жал за него.

Дон кимна. Отвори вратата и влязоха вътре.

През изпълнената с цигарен дим стая тя видя Сай, седнал начело на масата, и майка му от дясната му страна. Той забеляза Мередит и веждите му се сключиха, както и тези на Мирна.

Директорът, който говореше, кимна към Дон.

— В дневния ни ред тази вечер е включен още един въпрос — обърна се той към Сай. — Получихме предложение за сливане от „Тенисън интернешънъл“. Ако не възразявате, ще дам думата на Дон Тенисън да представи офертата си.

— Никакви възражения — отвърна Сай, леко развеселен. Хвърли към Дон поглед, в който просветна заговорнически блясък, а после се взря в Мередит с видимо смущение. — Но бих искал да знам защо имаме нужда от келнерки тази вечер — добави той, изпитвайки странно раздразнение да я види до Дон Тенисън. Тя беше негова!

Мередит бе единствената, освен Мирна и Дон, която разбра шегата. Но не отговори. Само се усмихна на Сай, а в съзнанието й отекваха обидите, лекотата, с която я беше прелъстил, коварството му. Вечерта изведнъж натежа от злокобни възможности и тя откри, че няма търпение да влезе в ролята си. Гневът й към Мирна отиде на втори план пред желанието да създаде малко неприятности на Сай. Бог й бе свидетел, че той си го бе заслужил. Достатъчно я бе наранявал в миналото.

Сай удари с големите си ръце по масата, когато Мередит не отговори, и се обърна към директорите.

— Е, както скоро ще научите, едно предложение едва ли ще е в състояние да ме отстрани.

— Но, Сай, никой не оспорва твоите позиции — заекна Бил, почервенял. — Просто някои от нас смятат, че ти преднамерено се противопоставяше на прехвърлянето на правата върху тези залежи.

— Длъжен съм да се противопоставям — избухна Сай. — Или може би не си забелязал, че докато беше жив, Хенри Тенисън правеше всичко възможно да ни отстрани от този бизнес?

Мередит не го бе знаела. Хвърли поглед към Дон, но той отвърна очи.

— Това няма нищо общо с днешния въпрос — продължи да настоява Бил. — Нека поне останалите чуят какво има да каже Дон.

Сай се облегна на стола си, усещайки любопитния поглед на майка си, отправен към Мередит. Той също се втренчи в нея.

— Споменах, мисля, че заседанието е само за притежателите на дялове — рече той, вбесен от нелепата поява на Мередит тук в компанията на Дон Тенисън и в луксозен тоалет, който едва ли би могла да си позволи със заплатата на келнерка. Дали имаше връзка с Дон? Дали не бе той приятелят й в Чикаго, а не Смит? Всичко бе толкова объркано и все пак той адски добре знаеше, че Мередит няма никакви акции в „Хардън пропъртиз“. Тогава защо беше тук?

— Като че ли не си в най-характерното си амплоа, а Мередит? — запита той студено.

— Така ли? — промълви усмихнато тя.

— Тя с вас ли е? — обърна се Сай към Дон.

— Боя се, че по-скоро е обратното — каза тихо Дон. Седна и остави Мередит да приготви материалите си и да се обърне към борда.

— Съжалявам, че трябва да започна с това, господа — изрече тя с ясен делови тон. — Но вашият президент и главен изпълнителен директор — тя хвърли поглед към смаяния Сай, — не ми остави никакъв друг избор. Налага ни се да пренасочим капиталите си в нови дейности. Имаме нужда от договорите за тези залежи и ни се наложи да предприемем някои заобиколни ходове, за да ги получим.

Сай се изправи на стола си, майка му го гледаше с разширени от ужас очи.

— Какво значи това „ние“? — запита заплашително той.

— Нима не се представих? Съжалявам. — Студеният й поглед обгърна не само Сай, но и майка му. — Аз съм Кип Тенисън. — Изчака ударът да стигне целта си. — Вдовицата на Хенри Тенисън. Вицепрезидент и главен изпълнителен директор на вътрешния сектор на „Тенисън интернешънъл“.

„Изразът върху лицето на Сай си струваше всичко това“ — помисли си тя за момент. Шест години на мъки и тревоги, цялата болка. Мирна бе силно пребледняла, сякаш всеки миг щеше да припадне. Но Мередит не можеше да си позволи да се наслаждава на ефекта, който бе предизвикала. Имаше да върши още работа.

И тя спокойно започна да обяснява предложението, очерта детайлно преимуществата му, назова цифрите и успешно отби атаките на директорите.

— Няма да превземете моята компания — каза студено Сай накрая.

Тя вдигна вежди.

— Напротив. — Гласът й беше също така студен. — Имам необходимите пълномощия. И ще събера повече гласове от вас.

— Не и тези на чичо ми…

Тя ги плъзна по масата към него с хладна деловитост, като наблюдаваше как лицето му се вцепенява.

— Но той не би могъл! — задъха се Мирна.

— Старият господин като че ли няма особено високо мнение за вас, госпожо Хардън — каза спокойно Мередит. — Боя се, че той можа и го направи. Тези десет процента от дяловете ми дават решително преимущество. С тях мога да получа контрола върху компанията, освен ако вашите адвокати не изиграят някакъв невероятен номер. — Тя прибра документите в дипломатическото куфарче с явно безгрижие. — Имаме нужда от правата върху тези залежи. — Сивите й очи се взряха в тези на Сай със сила и решителност. — И ще ги имаме, дори и ако трябва да присъединим цялата ви компания. Уведомете ме за решението си. Надявам се това да стане до следващата седмица. Предстои ми да подпиша договор с правителството и ако се наложи, ще потърся намесата на съответните органи. Предполагам знаете, че правителствените поръчки, свързани с военната индустрия, не могат да бъдат отлагани, особено сега.

Стана и се приближи до Дон.

— Благодаря за вниманието ви, господа — изрече тя плавно. — Ще очаквам да ми се обадите. Приятна вечер.

Напусна залата заедно с Дон и леко се усмихна на себе си, когато долови виковете, избухнали зад затворената врата.

Сай не помръдваше. Едва дишаше. В ума му просветваха светкавици, докато свързваше в едно всички неща, които го бяха смущавали, и си даваше сметка, че Мередит го е изиграла като последен глупак. Вдовицата на Хенри Тенисън да работи за една надница, в ресторант! Може би някой ден щеше да успее да се засмее на това.

Мирна докосна ръката му и той се сепна.

— Заради нея Хенри Тенисън се опитваше да ни унищожи — произнесе беззвучно тя.

Сай изведнъж си спомни всичките слухове и приказки. За предаността на Хенри Тенисън към младата му жена, за фанатичните му усилия да я скрие от обществото. Мередит е била жена на Тенисън, омъжена е била за него. И той е бил мъжът, за когото каза, че я е обичал…

— Господи! — Болката го задави. Бе я прогонил, а тя по някакъв начин бе срещнала и се бе омъжила за един от най-богатите мъже в страната. И сега бе най-големият му враг на този свят и ако не бе достатъчно ловък, щеше да го унищожи.

— Съжалявам. — Очите на Мирна плувнаха в сълзи. Тя хапеше долната си устна. — Всичко стана по моя вина. Всичко…

Сай изобщо не я слушаше, нито пък разбираше за какво говори. Изпитваше такава болка, каквато изобщо не си бе представял, че съществува. Казал беше на Мередит, че никога няма да успее да се впише в неговата среда, че й липсва изтънченост. А тя би могла сто пъти да го купи и продаде. Как ли му се е смяла!

За него тя вече беше недосегаема, както бе той за нея преди шест години. Вдовицата на Хенри Тенисън. Със собствена империя и невероятно богатство. Имаше всички средства да си отмъсти и ги бе използвала. Той притвори очи. Надявал се бе, че тя продължава да го обича, въпреки всичко. А Мередит си бе поиграла с него, както голямата риба с малката, преди да я глътне. Нищо помежду им не е било истинско. Тя е мислила само за отмъщение, вероятно дори и когато му се отдаваше. Знаела е, че след това ще го боли по-силно, особено когато си даде сметка за играта, в която го е впримчила. Влюбил се бе до уши отново, а тя е искала само да заграби бизнеса му.

Той стана, отиде до прозореца и се загледа навън с невиждащи очи. Някак заплахата да изгуби компанията не бе нищо, сравнена с болката от измамата на Мередит. Всичко му дойде изневиделица, без всякакво предупреждение. Сигурно тя се бе чувствала по същия начин преди шест години…

 

 

Тридесет минути по-късно господин Смит най-сетне пристигна при изнервените Мередит и Дон, като на всичко отгоре бе спукал и гума. А това означаваше, че все още чакаха, когато Сай и Мирна Хардън излязоха от заседателната зала и слязоха във фоайето. Мередит трябваше да събере цялата си смелост, за да не отстъпи пред Сай, когато той се приближи към нея с очи, студени като смъртта. Изиграла беше своите карти и сега трябваше да удържи фронта. Не можеше да си позволи да прояви слабост.

— Господи, всичко ли беше част от плана? — запита той, а тъмните му очи хвърляха светкавици.

Тя знаеше какво има предвид. Усмихна се и вдигна вежди.

— Не беше ли ти този, който казваше, че в бизнеса всичко е позволено?

— Отговори ми, ти, жена-баракуда! — рече той през зъби.

Тя погледна към съсипаната Мирна Хардън, не толкова с интерес, колкото с глухо, мрачно съжаление. Изпитваше смътен срам от себе си.

— Да — отвърна тя равнодушно, лъжейки, за да спаси гордостта си. — Всичко беше част от плана.

Унижението върху лицето му бе прекалено, за да може да го понесе, но не биваше да му позволи да разбере колко много все още държи на него. Бе прекалено късно, а тя имаше отговорности, от които не можеше да избяга. Още по-лошо — имаше дете, което бе длъжна да защити. Да допусне Сай по-близо, би могло да означава да загуби Блейк. Очите й се разшириха от ужас, когато забеляза, че господин Смит, без да си дава сметка какво точно става, вече води Блейк към вратата.

Замръзна, когато вратата се отвори и Блейк хукна напред.

— Мамо, спукахме гума! — обяви той пред целия свят и протегна ръце да я прегърне.

Мередит го вдигна, притискайки го прекалено силно, с изплашени очи.

— Значи си се разтревожил, че ще закъснеете? — запита тя, като се мъчеше да не показва страха си. Знаеше, без да поглежда, че Сай и Мирна са зяпнали детето с отворени уста.

— Да, и господин Смит каза някои много лоши думи. Трябва да поговориш с него — заяви той с тон на възрастен.

В друг момент Мередит би се засмяла, но точно сега едва ли бе време за хумор.

Сай се взираше в нея с отровен гняв, разбирайки, че не само бе отишла при друг мъж, но му беше родила и дете. Тя държеше сина на Хенри Тенисън и той я мразеше за това.

Още повече мразеше широкоплещестия мъж със заплашителен вид, застанал плътно до нея, готов да я пази от всичко.

— Вие сте Смит, разбира се. — Сай го измери със студена неприязън, разбирайки най-сетне кой е той — бодигардът на Мередит.

— А вие сте Хардън, разбира се — дойде безцеремонният отговор, придружен от усмивка, не по-малко студена от тази на Сай.

Усетила напрежението, Мередит застана помежду им, но в объркването си пропусна да отчете ефекта, който присъствието на Блейк бе произвело върху Мирна Хардън. Сай може и да не бе забелязал приликата, но не и тя. Мирна се взираше в детето с изумени очи, а лицето й бе бяло като тебешир. В следващия миг тя безмълвно се свлече на земята.

Разтревожен, Сай се впусна към нея. Мередит се почувства виновна, че бе предизвикала всичко това. Поднесе повече от достатъчно изненади на Мирна тази вечер, дори и да не бе мислила да й показва Блейк. Това бе чиста случайност. Ако гумата не се бе спукала, Мирна изобщо не би видяла момчето. Но в този момент не биваше да мисли за последствията, иначе щеше да полудее!

Предаде Блейк на господин Смит и коленичи до Сай. Треперещите й пръсти докоснаха пулса на възрастната жена. Усети го равномерен, макар и малко слаб.

— Шок — рече рязко Сай и злобно изгледа Мередит. — Бог е свидетел, че й се събра доста за една вечер. А ти си студена като лед, нали, миличка?

Мередит не реагира. Очите й спокойно срещнаха неговите.

— Бизнесът не е за хора със слабо сърце. А Хенри ме научи как да водя играта. Бях добра ученичка.

— Ще видим — бе всичко, което той каза и начинът, по който я погледна я накара да трепне.

Сай стана да повика линейката и остави Мередит при Мирна. Възрастната жена за миг отвори очи и видя директорите, струпани около нея, като се опитваха да не изглеждат глупаво. Те нямаха представа какво да правят и оставиха всичко в ръцете на Мередит.

— Детето… — задъха се Мирна, ноктите й се забиха в ръката й. — Детето, Мередит!

— Опитай да не се движиш — рече тихо Мередит. — Ще се оправиш.

Очите на Мирна се замъглиха от сълзи и Мередит се почувства още по-зле.

— Съжалявам… — успя да промълви старата жена, преди очите й да се затворят отново.

— Както и аз — рече мрачно Мередит.

Изправена пред резултата от опита си да влезе в ролята на провидението, тя изведнъж си даде сметка колко трудно ще й бъде да оправдае действията си. Ако нещо се случеше с Мирна, нищо нямаше да е в състояние да спре Сай. Онова, което доскоро й се бе струвало съвсем просто, сега се бе превърнало в някаква ужасна бъркотия.

Линейката се забави, Сай нервно крачеше напред-назад, пушеше и мислено и на глас обвиняваше Мередит за състоянието на майка си. Когато медицинският екип най-сетне пристигна, той придружи санитарите и помогна да качат Мирна в линейката. После седна до нея, като остави директорите, Мередит и всички заплахи зад себе си.

Хвана студената ръка на Мирна и я държа в своята, докато линейката ги отнасяше към болницата. В ума му се блъскаше всичко онова, което бе научил тази вечер.

Мередит бе извадила страхотен късмет, мислеше си той с горчивина. Кип Тенисън. Съпругата на Хенри. Скритото съкровище на Хенри Тенисън. И, както бе споменала майка му, вероятно причината, поради която Тенисън се бе опитвал да го унищожи. Искал е да отмъсти за Кип, за Мередит, за болката и мъката, която той й бе причинил.

Прогонил я бе от живота си и вероятно я бе тласнал право в обятията на Хенри Тенисън. Дотук с признанията в любов. Толкова го бе обичала, че се бе омъжила за друг почти веднага и дори му бе родила дете. Не бе знаел коя е Кип Тенисън, но бе чувал доста за нея. В деловите среди отдавна се шушукаше, че предаността на Хенри към бизнеса била нищо в сравнение с предаността му към хубавата млада жена. Говореха, че Хенри я криел от всички, пазел я само за себе си и бил като омагьосан от нея. Имаше дори слухове, че чувствата им били взаимни и че никой не допускал Кип да се е омъжила за него по друга причина, освен любов.

По онова време тези клюки изобщо не го интересуваха. Сега изведнъж придобиха изключителна важност. Мередит се бе омъжила, бе обичала отчаяно съпруга си и го беше изгубила. И, както бе станало ясно, връзката им не бе останала безплодна. Видял бе малкото тъмнокосо момче да тича към нея, чул го бе да я нарича „мамо“. Нещо в него рухна при спомена за този миг. Твърде рядко бе мислил за деца, но когато си ги представяше, те винаги бяха негови и на Мередит. Заболя го двойно повече от мисълта колко пълно бе отмъщението й.

Един стон привлече вниманието му. Той вдигна слабата ръка на майка си, прорязана от сини вени и здраво я стисна.

— Как си? — Той нежно й се усмихна.

Тя отново простена. По страните й рукнаха сълзи.

— Сай, детето — прошепна тя. — Видя ли… детето?

Той се намръщи загрижено. Сигурно бълнуваше.

— Мамо, добре ли си?

— Какво? — Тя широко разтвори очи и го погледна. — Припаднала съм.

— Да, така стана. Сега отиваме в болницата.

— Но това беше само припадък.

— Ще оставим докторите да решат — каза той твърдо. — Сега си лежи спокойно. Ще се оправиш.

Пръстите й стиснаха неговите.

— Мередит… — започна тя.

— Каква изненада, а? — Гласът му бе натежал от горчивина. — А аз й дадох работа като келнерка. Тя би могла да купи целия ресторант само от джобните си пари, ако последният годишен отчет въобще дава някаква представа за печалбите им.

Мирна едва сега започваше да го осъзнава. Нейният подкуп от двадесет хиляди долара вероятно бе развеселил безкрайно Мередит. Не бе знаела, изобщо не бе сънувала коя е станала тя. Изненадата продължаваше да отеква в крехкото й тяло като пушечен изстрел. Миналото я бе настигнало. Мередит не само бе родила детето на Сай, то все още беше при нея. А Сай не знаеше. Мислеше, че малкото момче е на Хенри Тенисън, и ако тя сега му кажеше истината, собствената й вина щеше да излезе наяве. А това щеше да означава да разруши и без това крехката им връзка. И което бе още по-лошо, щеше да развихри около детето такава страховита битка за родителските права, каквато нито Хардън, нито Тенисън досега биха могли изобщо да си представят.

Би ли могла да направи това, дори и с гаранция, че ще получи внучето си? Би ли могла да превърне малкото момче в заложник, само за да задоволи копнежа си за внуче и синът на Сай да носи името Хардън?

Тя закри лице с ръка. Толкова много измами. Толкова много лъжи. Мередит бе казала, че всичко е свършено, че жаждата й за отмъщение е задоволена. Тя несъмнено имаше намерение да вземе детето, да се прибере у дома си и да забрави завинаги за Сай и за нея. Но Мирна вече не би могла да забрави. Имаше внук, когото никога нямаше да познава. Сай имаше син, за чието съществуване изобщо не подозираше. И вината за това беше именно нейна. Сай не би го простил, и как би могъл? Но ако продължаваше да крие от него, може би щеше да причини още по-голямо зло, отколкото досега.

— Не се разстройвай чак толкова — смъмри я той и се наведе да я целуне по челото. Идването й в съзнание явно го обнадежди и известно облекчение се изписа върху лицето му. — Нямам намерение да позволя на Мередит да ни отнеме компанията.

— Никога не бих допуснала, че ще позволиш — прошепна Мирна. Очите й се притвориха. — Макар че и това би било по-малко, отколкото заслужавам…

Той се намръщи, тъй като не разбра напълно думите й, но реши, че тя все още не е съвсем на себе си. И все пак държанието й го разтревожи. Майка му бе корава жена и бе посрещнала доста удари в живота си. Но разкритията на Мередит я засегнаха повече от каквото и да било друго през последните години. Всъщност, самото идване на Мередит в Билингс я бе извадило от равновесие. Сай се запита какви ли тайни крият двете жени и дали именно те не са тласнали Мередит към подмолни заговори и превърнали майка му в жалка човешка купчинка. Пристигането в болницата му попречи да продължи размислите си в тази насока.

 

 

По пътя към къщата на леля Мери Мередит седеше на задната седалка до Блейк.

— Онази жена припадна, мамо — рече той. — Защо припадна? Аз ли я изплаших?

— Не, скъпи, тя просто получи шок — отвърна сковано Мередит. — А сега си стой като добро момче и си слушай новата приказка. — Тя включи касетофона и сложи слушалките на главата му.

— Тя не знаеше ли за Блейк? — запита Дон.

— Със сигурност не и до тази вечер — отвърна уморено Мередит. — Изобщо не исках да го научава. Ако гумата не се беше спукала, щях да се кача в колата половин час по-рано и да напусна града.

— Лош късмет.

— Да. — Тя вдигна очи към него. — Дали бордът ще приеме предложението ни?

— Съмнявам се — отвърна Дон със странно неспокойство. — Ще притиснат Сай да отстъпи правата върху залежите, но не смятам, че ще приемат ново ръководство или ще се подчинят на насилствено приобщаване към корпорацията. Не и на цената, която им предложихме.

„Във всеки случай, все още не“ — помисли си той. Имаше си свои планове и нито Мередит, нито Сай трябваше да знаят за тях, преди да е готов да им поднесе своята собствена изненада.

— Дано все пак излезе нещо добро от всичко това — каза тя.

— Изглеждаш съсипана — промърмори Дон с леко виновно изражение. — Това ти костваше много, нали?

— Да. Не исках… чак толкова да разстроя Мирна Хардън. Мислех…

— Тя ще се оправи.

— О, Дон, дано.

Мередит си спомни измъченото лице на Сай. Дори нещата помежду им да бяха напрегнати и враждебни, тя не искаше да му причинява повече никакви тревоги.

По-късно вечерта се обади в болницата и научи, че госпожа Хардън страда от изтощение, но в момента се възстановява много добре. Това бе единственият светъл лъч в този ужасен ден.

Поне не бе причинила инфаркт на майката на Сай. Но бе възникнал нов проблем. Мирна беше видяла Блейк. Щеше ли тя да каже истината на сина си? И ако да, тогава какво?