Сюзън Кайл
Истински цветове (7)

Глава седма

Мередит бе уморена от пътуването през почивните дни. Легна си рано, но на сутринта, когато стана да си приготви някаква закуска, все още се чувстваше като пребита.

Почукването на вратата я изненада и навя мъчителни спомени. Когато Сай идваше да я вземе преди години, той винаги използваше задната врата на къщата на леля Мери в резервата на Кроу. Така не било чак толкова официално, бе обяснил той сухо, когато тя го попита. Сега за миг се зачуди кой ли идва в такъв ранен час.

Стегна около кръста си розовия плюшен халат, тъй като в кухнята бе хладно въпреки включената газова печка, отметна назад разчорлените си коси и вдигна пердето, за да погледне навън.

Също като в старите времена, фразата се мерна в съзнанието й, когато видя Сай Хардън застанал там, с буйната си черна коса и черен „Стетсън“ в голямата жилава ръка. Облечен беше за работа, в тъмен костюм и делова вратовръзка. Изглеждаше като преуспял човек. „Радвай се, докато можеш“ — помисли си Мередит.

Отвори вратата, лицето й не издаваше нищо.

— Да не сме се загубили, а? — запита иронично. — Ресторантът е в тази посока. — Тя посочи към улицата.

— Знам къде е — отвърна Сай рязко. — Онова, което искам да разбера, е къде беше през целия проклет уикенд.

Сърцето й подскочи. Трябваше да се сети, че той ще открие отсъствието й.

— Нима искаш да кажеш, че действително си имал време да мислиш за мен? Стори ми се, че последното ти увлечение те ангажира достатъчно.

Челюстите му се стегнаха.

— Така е.

Мередит се усмихна принудено.

— Добре. И за да отговоря на въпроса ти — ходих да видя господин Смит.

Тъмните му очи пламнаха.

— Мислех, че сте само приятели.

— Е, виждаме се от време на време. Дългите пътувания с автобуса са много приятни.

— Нямам представа — присви очи той. — Обикновено летя.

— Без криле? Смайващо!

— Не се прави на чак толкова умна. Имаш ли кафе?

Той мина покрай нея, взе една чаша и си наля от каната. После седна до кухненската маса и хвърли небрежно „Стетсън“-а си на един близък стол.

— Чувствай се като у дома си — произнесе саркастично Мередит.

— Опитвам се. — Тъмните му очи я изучаваха. — Ти криеш нещо.

Тя благодари на бога, че все пак успява да запази безразличен вид.

— Така ли? Какво например?

— Не знам. Но ще разбера. — Сай отпи от кафето си, докато тя си наливаше. — Няма ли да приготвиш закуска?

— Това е закуската. — Мередит сложи чиния канелени бисквити на масата.

— Не е за чудене, че си толкова слаба.

Тя сви рамене.

— Изразходвам доста енергия.

— Както и преди — рече замислено той и за момент лицето му се смекчи. — Тогава ти просто кипеше от енергия. Не успявах да те задържа на едно място дори за пет минути.

— Прекалено нервна съм, за да седя на едно място. — Мередит отхапа от бисквитата, без изобщо да усеща вкуса й.

— Една от съседките ти е видяла някаква брюнетка да излиза оттук. С много шикозен вид — добави той сковано. — Носела скъпо палто, и взела такси.

Усмивката на Мередит стана още по-широка, лицето й не издаваше нищо.

— Да. Това беше сестрата на господин Смит. На път за Чикаго се отби тук за една вечер.

Сай я погледна втренчено, хващайки се на лъжата.

— Доста си близка с това семейство, а?

— Много по-близка, отколкото изобщо някога съм била с твоето — изрече високомерно Мередит.

— Майка ми разбра много бързо каква си, не мислиш ли? — Гласът му бе дълбок и подигравателен. — Ти бе двулична малка крадла, която се интересуваше само от парите ми.

— Получих нещо много повече от твоите пари — каза тя, мислейки си за Блейк.

Но Сай имаше предвид съвсем друго.

— Да. Моето тяло, моето самоуважение и множество скъпи подаръци.

Мередит ги бе изпратила на Мирна Хардън при заминаването си от Билингс. Мирна, разбира се, изобщо не му беше казала.

— Нали уж се бе отказал от историята с откраднатите пари? — произнесе провлечено тя.

— Казах ти, че Тони върна парите — отвърна сковано Сай и нямаше как да не се почувства неудобно от израза на лицето й. Е, по дяволите, все пак се бе опитал да я открие, нали? — Но той не пожела да ми каже кой е бил другият му съучастник.

Мередит студено се засмя.

— Не би и посмял.

— Ти нито ми писа, нито направи някакъв опит да ми кажеш истината. — Гласът му бе обвиняващ.

— Мислех, че може да ме преследват за тази мнима кражба, ако ти разкриех къде се намирам. Нямаше откъде да знам, че Тони си е признал и е върнал парите.

Лицето му придоби суров израз, очите му се изпълниха с горчивина.

— Разбира се. Не бях помислил за това.

— Но, както се оказа, заминаването ми оттук стана най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Намерих много приятели в Чикаго.

— Търсих те в Чикаго — изненада я той. — Както и в повечето други по-големи градове. Но никъде не те открих.

— Но не си ме търсил в Насау, нали? — Очите й бяха пълни с тайни. Смаяният му израз го издаде. — Което е напълно разбираемо. Аз бях млада и бедна, и глупава. И едва ли жена, която някога ще живее в лукс.

— Като каква? Като компаньонка на някой богаташ? Това бе всичко, за което ставаше с твоя произход — рече той, засегнат от тона й и обзет от желание да си отмъсти.

Тя му подари ледена усмивка.

— Как отгатна?

— Като компаньонка на господин Смит?

— Господин Смит не е богаташ — произнесе тя, без да се замисля.

Сай я изучаваше с присвити очи, подпрял лакти на масата и стиснал чашата си с две ръце.

— И си научила, че щастието не може да се купи с пари, предполагам.

— Винаги съм го знаела. — Очите й с усилие се откъснаха от красивото му лице и тя направи гримаса. — О, моля те, върви си. — Гласът й бе натежал от умора. — Уикендът ми бе доста натоварен, а след половин час трябва да бъда в ресторанта.

Той допи кафето.

— В четвъртък ще работиш само до обяд. Следобед ще те заведа на бойното поле на Къстър и ще ти купя нови обици.

Тя едва не трепна. Веднъж вече го беше правил, докато бяха сгодени. Обиците бяха чейенски, с жълти, оранжеви и черни мъниста — големи кръгове с дълги висулки. Още ги пазеше, скрити в кутията й за бижута, заедно с диамантите и смарагдите. Но никога не ги носеше.

— Не искам никакви обици.

— Ела все пак — каза той. Очите му потърсиха нейните и изведнъж станаха също тъй уморени, също тъй изпълнени с тъга и горчивина. — Казват, че човек никога не може да върне миналото. Но само за един ден, Мередит.

Тя се колебаеше. Не смееше да му се довери.

— Приятелката ти няма ли да има нещо против? — запита тя без ирония.

Очите на Сай потъмняха.

— Тя беше, както всички други, едно краткотрайно развлечение. Никоя от тях не бе ти.

— Недей — изрече с достойнство тя. — Не съм се върнала в Билингс да раздухвам стари въглени. Просто си позволих малко почивка. Имам свой живот в Чикаго, който ме чака да приключа с ангажиментите тук.

— Позволила си си малко почивка? Като работиш в ресторант на минимална заплата? — подкачи я той леко.

Мередит за момент замълча. Почти бе разкрила картите си.

— В сравнение с работата в шивашка фабрика това наистина е почивка. — В края на краищата, вероятно наистина бе по-лесно от работата в шивашка фабрика.

Погледът му бе преценяващ, но след минута изгуби подозрителния си блясък. Той стана с небрежна грация и посегна към шапката си. Колебливо я завъртя в ръце.

— Няма отново да те притискам в ъгъла, ако това е, което те спира. Няма да ни помогне да се мъчим да съживяваме миналото. Не биваше в никакъв случай да допускам отново физически контакт. — Погледът му сега бе овладян, но изразът, който пламна в очите й, го накара да се почувства неудобно. — Знам, че не си виновна за начина, по който ми реагираш, Мередит. — Опитът му за хумор прозвуча съвсем примирено. — Може и да не вярваш, но същото е и при мен. Все още те искам. И представи си, сигурно винаги ще бъде така.

— Желанието открай време е било всичко между нас — каза тя гордо. — Но в живота ми вече няма място за точно този вид физически увлечения.

— Още по-малко имаше в моя някога — отвърна Сай. — Но изобщо не бях в състояние да контролирам чувствата си. Понякога дори не успявах да се владея достатъчно дълго, за да те задоволя. Господи, това бе нещо повече от страст! Не мислех за нищо друго, освен да бъда с теб!

— Същото беше и с мен. Цели книги са изписани по въпроса. Аз бях прекалено млада, за да се справя с подобно нещо, а ти все повече и повече се настройваше срещу мен.

— Отнела бе волята ми — каза той тихо. — Не можех да ти откажа нищо.

— Не съм и искала нищо — напомни му тя.

Сай мразеше да си спомня това. Обвинил я бе в кражба, накарал я бе да избяга, разрушил бе младостта й. А дори не можеше да я упрекне, че е задържала подаръците му. Тогава тя не притежаваше нищо. В онези дни бе имала всички причини да не му вярва и да негодува срещу него. И за всичко отново бе виновно собственото му безумие. Вкопчил се бе в първия възможен повод да я махне от живота си, да развали годежа. Защото бе ужасен от мисълта, че неотвратимо се превръща в безпомощен роб на страстта си към нея.

— Не съм ти дал нищо, Мередит. — Гласът му бе дълбок и измъчен. — Нищо, освен мъка.

В този миг й се прииска да му каже. Да извади портмонето и да му покаже снимката на малкото момче, което толкова му приличаше. Той й беше дал Блейк. Но това бе пътят към гибелта. Не биваше да забравя болката.

— Не се опитвай да ме накараш да вярвам, че изпитваш вина с такова закъснение — засмя се тя.

Сай не се усмихна.

— Чувствал съм се виновен всеки ден от живота си, след като ти напусна Билингс. И сигурно ще се чувствам така до деня на смъртта си. Ти беше невинна. Отнех ти дори и това.

Сърцето й не беше достатъчно кораво, за да пренебрегне измъчения му израз. Тя пристъпи и плахо докосна бузата му. Той хвана ръката й и я притисна, очите му, тъмни и настойчиви, срещнаха нейните.

— Не си ме лишил от нищо — рече тя нежно. — Аз също не бих могла да спра онова, което се случи между нас, Сай. Толкова много те исках.

Той дишаше тежко.

— А сега?

Пръстите й се плъзнаха към твърдите му устни и се притиснаха там.

— Не мога да си позволя да те искам. — Тя си спомни за отговорностите си и какво бе длъжна да стори, за да се справи с тях. Очите й се сведоха към силната му челюст. — О, Сай, прекалено късно е…

Ръцете му се плъзнаха по раменете й и той неустоимо я привлече към себе си. Не се опита да я целуне или дори да я прегърне интимно. Ръцете му се сключиха около нея, той опря буза в меките й коси и притвори очи.

— Не се отдръпвай, миличка — прошепна, когато усети, че тя се раздвижи. — Дай ми поне това.

Мередит се подчини, вцепенена от усещането за бавната му, но неотвратима гореща възбуда.

— Добре — промълви той най-сетне и се отдръпна. — Знам, че не ти е приятно да го усещаш, но нищо не мога да направя. Проклетото нещо не може да мисли.

Мередит се разсмя въпреки желанието си.

— Върви на работа — промърмори тя.

— И това ще стане — съгласи се със съжаление той. После нахлупи „Стетсън“-а над едното си око и бе толкова порочно красив, че тя трябваше да стисне зъби, за да не се хвърли на врата му.

— Сай.

Той се извърна от вратата.

— Ще дойда с теб на бойното поле в четвъртък.

Очите му за миг проблеснаха. Но той само кимна и си тръгна без нито дума.

Няколко секунди тя не помръдна, вдъхвайки уханието, което бе оставил след себе си. Най-сетне довърши кафето си и започна да се облича.

 

 

Беше дълга седмица. Госпожа Дейд бе неприкрито любопитна за нейния „изгубен уикенд“, но бе достатъчно мила да не задава нетактични въпроси. Мередит работеше повече часове, отколкото предната седмица, но най-много я уморяваше онова, което вършеше, след като напуснеше ресторанта. Стоеше будна до един или два часа през нощта, изпращаше посланията си по факса, отговаряше на оферти, проучваше статистики. На два пъти й се наложи да се измъкне от ресторанта и да телефонира на Дон по въпроси за сделките с чужбина, на които нямаше отговор. Напрежението си казваше думата. Към четвъртък вече бе съвсем съсипана и направо заспиваше права.

Сай я взе от ресторанта и се намръщи на апатичния й вид.

— Уморена си до смърт — промърмори той, когато потеглиха. — Искаш ли да се отбием у вас да се преоблечеш?

Тя огледа джинсите и блузата на червено райе, която носеше с една бяла тениска отдолу. Когато работеше, бе с бяла униформа, която после прибираше в шкафчето си.

— И това ще свърши работа. Може ли да се отбием в Хардин и да пийнем нещо топло? В ресторанта нямах време дори за едно кафе.

— Яла ли си?

Тя поклати глава.

— Нямаше време.

— Не съм имал намерение да те уморя от глад — промърмори той. — Ще спрем в някой ресторант…

— Не, моля те. Не съм чак толкова гладна. Малко пържени картофи или един хамбургер ще са ми напълно достатъчни.

— Добре тогава.

Пътят до Хардин беше дълъг и покрай него нямаше кой знае какво да се види, освен безкрайната тревиста равнина, житните полета и хълмовете. Монотонността на пейзажа се нарушаваше единствено от стадата добитък, разпръснати тук-там, и нефтените сонди. Хоризонтът се сливаше с безкрая, не се виждаха почти никакви дървета, това наистина бе страната на голямото небе. Мередит обичаше нейната необятност, отсъствието на огромните човешки тълпи, дори фактът, че тук рядко се срещаха хора.

— Какъв простор — забеляза унесено тя.

Сай я погледна.

— Затова и стоя тук. Мразя тълпите.

Мередит кимна, но не каза нищо.

— С какво си изкарва хляба господин Смит? — запита Сай с тиха злоба.

— Той е професионален бодигард. — Това поне си бе чиста истина и Мередит леко се усмихна.

— След като очевидно няма нужда да работи за теб, кой тогава го е наел?

Мередит трябваше да потисне смеха си. Тази тайнственост й бе още по-приятна от факта, че Сай неизбежно щеше да научи за кого работи господин Смит.

— Наемат го различни хора — отвърна тя. — Пътува много.

— Не се съмнявам, ако работи за тузарите.

Не му харесваше мисълта за господин Смит. Сай измъкна една цигара от джоба на ризата си и я запали. Този ден носеше джинси, синя спортна риза и късо каубойско палто. В студения ден бе приятно, че парното в колата работи.

— Още ли пушиш? — запита Мередит.

— Спрял бях за известно време — отвърна той, без да уточнява, че пропуши отново, когато Мередит за втори път се появи в живота му. Открехна триъгълното прозорче и издуха облаче дим навън.

— Как върви бизнесът ти? — запита безгрижно тя, макар очите й да бяха нащрек.

— Добре — промърмори той.

— Хубаво е да нямаш сенки на хоризонта.

Той остро се изсмя.

— Не съм казал това. Винаги има проблеми в една голяма компания. Напоследък прекарваме по-голямата част от времето си, като се мъчим да парираме опитите да ни глътнат.

Сърцето й подскочи.

— Какво? — направи се, че не разбира тя.

— Конкурентни компании явно са ни хвърлили око и се опитват да ни превземат — обясни търпеливо той.

— Е, сигурно не могат да ви глътнат просто така.

— Не. Но изкупуват дялове и се опитват да склонят акционерите ни да се съюзят с тях.

Сай се намръщи при мисълта за слуховете около новата заплаха откъм „Тенисън интернешънъл“. Хенри Тенисън беше мъртъв, но брат му Дон си бе съвсем жив, а се говореше и за вдовицата, която имала невероятни делови качества и нерви от стомана. Странно, мислеше си понякога той, че нейната снимка никога не се появяваше в „Енюъл рипорт“. Говореше се, че дори изобщо не позволявала да я снимат. Натоварил бе един от директорите си, Бил Марсън, да провери тези слухове. Бил го увери, че в тях няма нищо вярно, но напоследък Бил оспорваше всяко решение, което той предложеше на борда. Сай тежко въздъхна. Толкова бе нервен напоследък, че започваше да вижда призраци. Хвърли поглед към Мередит. Напоследък бизнесът му бе изместен от нея на втори план. Прекалено много време отделяше, за да умува върху новото й присъствие в живота му.

— Значи не си се връщала тук? — запита той неочаквано. — Нито веднъж, след като замина?

Тя поклати глава, взирайки се навън с празни очи. Болката все още бе в нея, макар и добре прикрита.

— Исках. Толкова ми бе мъчно за леля Мери. Писмата и телефонните обаждания съвсем не ми бяха достатъчни.

— Никога ли не й каза защо не се връщаш?

— Не. Нямаше смисъл и само щеше да я разстрои.

— Това не би спряло повечето жени да се изплачат на рамото й.

Мередит го погледна твърдо.

— Аз не съм като повечето жени. И не виждам защо трябва да наказвам други хора с проблемите си.

Лицето му придоби суров израз.

— Това намек ли е?

— Ти реши, Сай. Никога не беше щастлив от начина, по който се чувстваше с мен. Мразеше властта, която имах над теб, и не желаеше никакво обвързване. Струва ми се, че просто търсеше повод да ме изхвърлиш през вратата. Тони ти го поднесе на тепсия. С малко помощ.

— От кого?

— Не бива аз да го казвам.

Мередит се облегна назад и се запита дали Мирна Хардън все пак не е помислила върху предложението й. Вероятно не, реши тя. Мирна щеше да крие главата си в пясъка колкото е възможно по-дълго с надеждата, че в края на краищата Мередит все пак ще си тръгне. Със сигурност не я бе потърсила втори път.

— На майка ми не й е приятно, че си в Билингс — каза след малко Сай.

— Не съм изненадана. Но тя не може да ме махне. Не и този път.

— Какво искаш да кажеш с това „този път“?

Тя му се усмихна и не отговори.

— Ходил ли си на бойното поле след новите археологически разкопки?

— Да. Пожарът, който помете мястото, свърши и нещо полезно. Последвалите разкопки хвърлиха нова светлина върху действителната битка. Както знаеш, Къстър изпратил съобщение на Бентийн да върне обратно товарните мулета с допълнителните амуниции. Това било последното, което някой чул за него, докато не минали няколко дни след битката и телата били намерени.

— И затова никой не знае как точно Къстър е разположил хората си и какви са били позициите им, когато започнал атаката срещу обединените сили на сиуксите и чейените — добави Мередит.

Чичо й Ходещият гарван бе неизчерпаем източник на сведения за битката. Един от неговите предци бил разузнавач на Седма кавалерия по времето на битката при Литъл Бигхорн. Когато бе малка, той често водеше Мередит на бойното поле и я омагьосваше с историите си за старите времена. Но най-живо тя си спомняше времето, когато бе идвала тук със Сай.

— Точно така — съгласи се сега той. — Оцелелите разузнавачи Кроу свидетелствали, че в един момент Къстър бил предупреден за голям брой сиукси и чейени, разположени на лагер около Литъл Бигхорн. Но явно не обърнал внимание на предупреждението. Дори когато видял лагера, сигурно е забелязал само жени и деца там. Вероятно си е мислел, че бойците са някъде далеч на лов и че ще успее да ги изненада.

— Но както изглежда, индианците са изненадали него — забеляза Мередит.

— Да. Неговите разузнавачи Кроу и арикара по-късно казвали, че индианците имали многократно числено превъзходство над хората му.

— Повечето офицери не наемали ли по двама преводачи, когато разговаряли с индианците, за да са сигурни, че няма да станат грешки при дешифрирането на индианския език на знаците? — запита Мередит.

— Да, така е. Но за Къстър се знае, че се е справял доста добре с този език.

— Смайващо.

— Цялата тази история наистина е смайваща. Никога не се уморявам да обикалям музея и бойното поле.

Те се отклониха от магистралата преди Хардин и поеха по тесния павиран път. На пропуска платиха таксата, която им позволяваше един ден престой на историческото място. Паркираха и закрачиха към последния павилион. Няколко гроба с големи бели кръстове бяха събрани в един голям квадрат с ограда от ковано желязо.

На върха на хълма бе паметникът с имената на загиналите в битката. Някога там бил общият гроб на всички мъртви от Седма кавалерия, но тялото на Къстър било отнесено и погребано в Уест пойнт. От другата страна на музея, под големите папратови дървета, се намираха гробовете на много други мъже, включително и на ветерани от войната във Виетнам. Майор Маркус Рено също бе погребан тук.

— А капитан Бентийн? — запита Мередит.

— Той е починал и погребан в Атланта, Джорджия — отвърна Сай. Наведе се над оградата и се взря далеч надолу по хълма към пресъхналото корито на реката.

— Доста път има дотам — забеляза Мередит. — Спомням си, че го изминахме един неделен следобед през лятото и беше ужасно горещо.

Той я погледна. Това бе в най-хубавите дни на връзката им, когато просто не бяха в състояние да съществуват поотделно.

— А помниш ли какво правихме, когато се върнахме в апартамента ми? — запита дрезгаво.

Тя много добре си спомняше. Сай съблече и двама им и я отнесе в банята. Сложи я под хладната вода на душа и после влезе при нея. Обърна я така, че струите я доведоха до внезапна и мощна кулминация, и докато тръпките все още я разтърсваха, сля тялото си с нейното в един от най-мощните пристъпи на удоволствие, който двамата бяха споделяли някога. Преди изобщо да успее да дойде на себе си, той я облада отново върху пода на банята, после върху килима в спалнята и най-сетне в леглото.

Необходими й бяха дни, за да се съвземе от това преживяване. Болеше я там, където не я бе боляло никога. Това бе само дни преди майка му да я обвини в кражбата.

Тя сведе очи.

— Бе последният път, когато се любихме — рече той тихо, взирайки се към бойното поле, а тялото му се сгърчи от спомена за почти мъчителното удоволствие. — Не можех да те имам дни наред след това, защото бях толкова ненаситен и толкова груб… И преди отново да бъдем заедно, Тони дойде при мен с онези пари…

Мередит не вдигаше очи. Не искаше да поглежда назад, не искаше да си спомня… С него всичко бе само физическо, дори и спомените.

— Ще умра, без изобщо някога да изпитам нещо подобно като в онзи следобед, Мередит. Което беше с теб, не се повтори с никоя друга жена.

— Така ли? — Гласът й бе натежал от цинизъм. — Мислех, че сексът е удоволствие за мъжа, независимо от партньора.

Сай я погледна намръщено.

— А ти намери ли това удоволствие с някой друг?

Тя вдигна очи и си помисли за Хенри и колко я бе обичал той. Припомни си нощта преди катастрофата и първите любовни тръпки, които бе изпитала към своя съпруг.

— Почти — рече тя тихо, а очите й потъмняха от болка.

Ревността го прониза. Не бе очаквал нито отговора, нито израза в очите й, нито унеса, с който го произнесе.

— Така ли?

— Той ме обичаше — изрече тя с гордост, с благоговение пред паметта на Хенри. Погледна Сай, без да трепне. — Аз бях неговият свят. Ако не бе загинал, щях и сега да бъда там и нямаше изобщо да помисля за теб до края на живота си!

Сай пребледня. Ръката му потръпна и той изруга, в тъмните му очи светна нещо опасно.

— Хайде, удари ме — предизвика го Мередит, макар да знаеше, че той няма да го направи. — Вече не ти принадлежа. Не съм твоя робиня. Затова ме доведе тук, нали? За да видиш дали все още те обичам, да видиш дали съм уязвима. — Тя сложи ръце на хълбоците си, съзнавайки, че са съвсем сами на хълма. В този студен ден туристите бяха малко и повечето бяха останали в музея. — Да, харесва ми да те целувам, Сай. И дори бих могла да си доставя удоволствието на един следобед в леглото с теб. Но това не би ми попречило после да си отида и никога вече да не се обърна назад. — Тя се усмихна с чиста злоба, лъжейки през зъби и наслаждавайки се на факта, че той наистина вярва на думите й. — Така че удари ме, ако искаш. Но това няма да промени нищо. Няма да ме накара да те обичам отново.

— Нима някога си ме обичала? — запита той грубо.

— Какво значение има сега? — Мередит мушна ръце в джобовете и се извърна към полето на битката. — Както и онова, което се е случило ей там. — Тя посочи надолу по хълма. — Всичко това са минали истории. Подробностите са потънали във времето. Миналото е мъртво, Сай. Кой се интересува при окончателния анализ как точно се е случило?

Той не отговори. Запали цигара, шокиран от силата на чувството, което все още изпитваше към нея. Собственото му поведение го караше да се чувства неспокоен.

— Би ли ме ударил? — запита тя след минута, без да го поглежда. Искаше да го накара да признае, че не би могъл.

Очите му потърсиха нейните.

— За нищо на света, мъничката ми. Би било като да ударя себе си. — Той се извърна. — Да вървим.

Тръгнаха из музея, където бе съхранено копие от последната заповед на Къстър към Бентийн, в ръкописа на неговия адютант Куук. Имаше и модел на белия костюм от еленова кожа, който Къстър носил през оня горещ юнски ден на 1876, когато тръгнал за Литъл Бигхорн начело на войската си. Индиански предмети бяха експонирани наред с части от американска военна екипировка. Пъстрите индиански облекла изглеждаха странно до приглушеното синьо на войнишките униформи — някак почти тържествено.

Тя спомена това на Сай, когато той се надвеси до нея над витрината, съдържаща различни възпоменателни вещи.

— Спомняш ли си, че когато сиуксите тръгвали на война, се обличали в най-хубавите си дрехи — или поне ги носели със себе си, за да бъдат погребани в тях, ако се наложи. Лицата и телата си изрисували със заклинателни знаци, а понякога дори и конете, и винаги носели щитовете със специална украса. Когато зареждал оръжието си, сиуксът пеел песента на смъртта. Било истинско събитие, когато войнът се отправял на бой.

Той кимна.

— Те се биели индивидуално — продължи да си спомня тя. — А не по заповед на командира както в армията.

— Воините сиукси и чейени се числели към определени военни общности. Всяка общност имала своите собствени вождове. По време на битка тези общности атакували заедно, в едно и също време. Но най-голямо значение придавали на индивидуалните усилия и за подвизите на отделните войни се говорело най-много край лагерните огньове. Затова армията толкова трудно се справила с индианците. Те воювали и като индивиди, не само като група.

— Съвсем различно от някои югозападни племена — забеляза тя, — които държали най-много на колективните достижения.

Сай я погледна усмихнато.

— Добре си си научила урока. Понякога забравям, че си израсла в резервата на Кроу. Сигурно оттам знаеш толкова много за индианците.

— Да, и съм чела доста неща. — Но не добави, че Хенри й бе носил книги за американските индианци, докато очакваше Блейк, за да има с какво да си убива времето.

— Обществото на Кроу е наистина невероятно. Структурата му се основава на взаимопомощ и хармония.

Сай я отведе до една друга стъклена витрина.

— Стрелите винаги са ме очаровали — рече той и посочи един сноп. — Всяко племе е имало свой уникален начин за правене на стрели, както и всеки воин. По направата на стрелата е могло да се отгатне на кого принадлежи. Невероятно е, че един индианец бил в състояние да изстреля осем стрели, преди първата да падне на земята, и нито веднъж да не пропусне целта си. И въпреки това индианците са се прочули като най-лошите стрелци с пушка.

Тя се засмя.

— Това със сигурност беше вярно за чичо ми Ходещия гарван. Питам се защо?

— Предполагам, защото начините да се целиш със стрела и с пушка са съвсем различни.

— Чел ли си „Мемоарите на един бял индианец Кроу“ от Томас Х. Лафорж? Онези, които му е помогнал да напише доктор Маркис? — запита Мередит. — Имах един много, много стар екземпляр, останал от чичо ми. Те са като учебник за това, как някога са живели Кроу и в какво са вярвали.

— Миличка, всеки, който някога е чувал за Къстър или Литъл Бигхорн, е чел историята на Лафорж. Тя е един от най-сигурните източници за начина на живот на Кроу и индиректно — за историята около Литъл Бигхорн. Но нищо, поне по мое мнение, не може да се мери със „Син на Утринната звезда“ на Ивън Конъл, който е събрал всички известни сведения за битката. Това е монументално произведение, не само изключително богато на факти, но и интересно за четене.

— Знам — усмихна му се Мередит. — Чела съм го.

Сай се разсмя.

— Трябваше да се сетя. Погледни дръжката на този сиукски нож.

Бе странно оръжие, направено от железен прът, преминаващ в триръбесто острие. Имаше също сиукски бойни тояги — големи кръгли камъни от река Йелоустоун, вързани за дървени дръжки. Чейените изглежда предпочитаха желязото, защото томахавките им бяха направени от него.

— Толкова отдавна е било.

Мередит въздъхна при мисълта как ли са се чувствали войниците при вида на огромното множество индианци, заобиколили ги отвсякъде, и надвисналата смърт. А и за самите индианци случилото се с Къстър се бе превърнало във вечна заплаха, от която по някакъв начин е трябвало да спасяват живота си.

— Много от войниците били пълни новобранци от Изтока, които никога дотогава не били виждали индианец — рече Сай. — А индианците били зловещо изрисувани, крещели бойните си викове и стреляли с плячкосаните пушки и с лъковете си. Били опитни воини, свикнали с битките. И надвили новобранците още в самото начало.

— Но Къстър е бил опитен.

— О, да. С него е имало и известен брой опитни войници и офицери като Рено и Бентийн. Самият Къстър бил ветеран от гражданската война, където завоювал големи победи. Но после щастието му изневерило. Толкова неща тръгнали на зле при него, че е било много повече съдба, отколкото стечение на обстоятелствата, че загинал тук. Оставил артилерийските части далеч назад, защото не искал да го забавят, отказал да вземе полицейските отряди на щата Монтана и твърде много подценил противника, въпреки сведенията на разузнавачите Кроу и арикара. — Сай поклати глава. — Историците сигурно вечно ще спорят какъв точно бил развоят на битката. Но само Къстър и хората му знаят какво наистина се е случило тук и дали е било неизбежно.

Мередит не каза нищо повече. Експозицията някак я натъжаваше и й беше еднакво мъчно за войниците и за индианците. Винаги я бе смайвало, че Сай знае толкова много за тази битка. В интереса си към историята и двамата имаха нещо общо, както и в доста други отношения. Но преди между тях имаше прекалено много страст за дълги разговори и за лениви следобеди извън леглото. Тя го последва в студената и ярка слънчева светлина навън и после към колата.

Пред вратите на мемориалния парк Мередит забеляза няколко малки масички, на които индианци бяха изложили стоките си.

— Чейени — ухили се Сай и кимна. — Каква ирония, а? Битката е станала върху земята на Кроу. А някога Кроу и чейените били смъртни врагове, също като Кроу и сиуксите.

— Останали са толкова малко хора от двете племена, че едва ли има смисъл да продължават да враждуват — рече Мередит. — Толкова усилия им коства да запазят малкото си права и да спасят земята си от набезите на спекулантите. Наистина има някои лобита, които работят за тях във Вашингтон, но това е доста скъпа история — завърши набързо тя, като едва не се изпусна да каже, че финансира едно от тях. Едва ли щеше да е в неин интерес.

 

 

Изминаха обратния път в почти пълно мълчание.

— Ти още не си яла — подхвърли Сай, когато спряха пред къщата на Мередит.

— Не съм гладна.

— Мога да отида и да купя вечеря. — Той изключи мотора. Тъмните му очи милваха лицето й. — И да поговорим още малко.

Сърцето й биеше като лудо. О, тя си спомняше, и то твърде добре, последния път, когато ходиха заедно на бойното поле и какво стана после. Трябваше да мисли за своя нов живот, за сина си.

— Мередит.

Гласът му бе кадифен. Сякаш я галеше. Тя го погледна в очите. Бе фатално. Старото електричество все още съществуваше, станало бе дори по-силно със зрелостта и годините. В очите му тя видя същия глад, който разяждаше и нея, същата отчаяна нужда, която преодоляваше всичките й защитни инстинкти. Той бе единственият мъж, когото някога бе обичала. Само още веднъж, прошепна нещо в нея. Само още веднъж, докато все още има време…

— Ще… приготвя нещо — промълви тя, но казваше много повече и той го знаеше.

Със сдържани движения Сай й помогна да слезе от колата и я въведе в къщата. Когато затвори вратата зад себе си и се обърна към Мередит, времето помежду им изчезна. Той дишаше тежко, имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Тя беше тук и вече не само сън. Причините, поради които не биваше да я докосва, се изпариха като дим. Едва бе в състояние да понесе пулсиращата жажда, която го разкъсваше.

— Искам те — рече той грубо. — О, господи, толкова те искам.

Мередит потръпна от собственото си желание. В момента не мислеше нито за предпазни мерки, нито за последствията. През тези няколко минути нищо нямаше значение, освен Сай и отчаяната й любов към него.

— Аз също те искам — прошепна тя, а очите й се възхищаваха на лицето му.

— Няма утре, Мередит. — Гласът му бе натежал от чувство, както очите, които я милваха, любеха. — Няма вчера. Има само сега.

— Да — рече тя нежно.

И той протегна ръце.