Сюзън Кайл
Истински цветове (6)

Глава шеста

Блейк беше ядосан, когато Мередит се обади в Чикаго.

— Защо не си идваш у дома? — произнесе той заповеднически. — Ти каза само няколко дни, не помниш ли?

— Нещата се проточиха повече отколкото очаквах — опита да се защити тя. Чувстваше се зле, защото Сай отново възпламени физическите й желания и защото напредваше толкова бавно. — Не ме притеснявай, Блейк. Знаеш, че щях да си бъда у дома, ако можех. Трябва да работя за нас, млади човече. Трябва да изкарвам прехраната.

Той въздъхна.

— Знам. Но ми е мъчно за теб, мамо.

Тя притвори очи.

— И на мен ми е мъчно.

Истина бе, че той от ден на ден й липсваше все повече. Да вижда Сай бе като да гледа един пораснал Блейк. Напрежението от усилието да движи бизнеса си от разстояние, отсъствието на детето и разправиите с двамата Хардън бяха опънали нервите й докрай.

— Виж какво ще ти кажа — рече тя след минута. — Секретарката ми напомни преди малко по телефона, че в събота вечер трябва да съм на едно празненство в Чикаго. Смятам да пристигна в петък вечер и ще прекараме почивните дни заедно. Какво ще кажеш?

— О, мамо, страхотно е!

Той вече говореше като типично момче на деветдесетте години, помисли си тя и се засмя.

— Предполагам, това означава, че се радваш на пристигането ми. А сега повикай господин Смит, ако обичаш.

— Да, госпожо.

— Вярно ли е, че се връщаш у дома? — запита весело господин Смит.

— Само за почивните дни. Трябва да си взема още дискети за компютъра и да посетя лично някои клиенти, които могат да останат с впечатление, че са пренебрегнати. — Последното каза по повод думите на секретарката, че тези клиенти са засегнати от забележката на Дон, че Мередит е заминала във ваканция. Напълно в негов стил бе да пропусне, че пътуването й е във връзка с делата на компанията. Сигурно бе прозвучало така, сякаш тя се развлича в ущърб на работата. — Нека някой от самолетите ме вземе в шест часа вечерта в петък от „Римрокс“. Ще изляза по-рано от работа.

— През почивните дни не може да се свърши кой знае какво — промърмори Смит.

— Само стой и гледай. Или вече си забравил, че Хенри заформяше най-големите си удари по коктейлите и партитата? — Тя се усмихна на себе си. — Семейство Харисън дават този банкет в чест на сенатор Лейн в събота вечер и Дон обеща да се отбие там. Същевременно можем да обсъдим новите компютърни операции и промените в персонала. Напомни на Дон.

— Добре. Но ми е много интересно как смяташ да осъществиш този проект с превземането на компанията, като в същото време се съсипваш от работа като келнерка?

— Не преувеличавай — отвърна тя, но бе трогната от неговата загриженост за здравето й. — Ще се видим в петък.

Мередит затвори телефона, преди Смит да започне да спори. Напрежението действително бе голямо. Но пък какво друго, освен напрежение бе видяла тя след смъртта на Хенри? А и преди това. Беше млада и силна, и волева. Е, това все пак не можеше да продължава вечно. Нещата щяха да се успокоят поне за известно време, когато сложеше ръка върху договорите. Вече започваше да й се струва, че единственият начин да го постигне бе да получи достатъчно дялове от акционерите на Сай и да превземе контрола над компанията му, като го принуди да се откаже от тези права. Тъй като се бе убедила, че няма друг начин, вече бе предприела първите действия в тази насока. А мисълта да изхвърли него и майка му от бизнеса до такава степен я амбицираше, че й помагаше да преодолее дори раздялата с Блейк.

Сай не бе идвал при нея от нощта, когато я докара вкъщи. Но в сряда вечер той влезе в ресторанта за вечеря. Не беше сам. Придружителката му бе красиво червенокосо момиче с дълги крака и рокля, която вероятно струваше повече отколкото можеше да се изкара за една седмица в ресторанта. Той си връщаше на Мередит, задето го бе накарала да загуби контрол. Тя го разбра моментално. Не че това повдигна особено самочувствието й или пък намали болката от факта, че го вижда с друга жена. Слушала бе достатъчно за репутацията на Сай по отношение на жените, откакто почна работа. Бе потискащо, защото някога той изобщо не беше женкар.

Мередит се въоръжи с най-обаятелната си усмивка и не позволи на чувствата да се прокраднат върху лицето й, докато поздравяваше новодошлите и им подаваше менюто.

— Ще желаете ли нещо за пиене, докато чакате вечерята? — последва учтивият въпрос.

— За мен една немска бира — рече небрежно червенокосата. — И се погрижете да не сменят бирата с пяна, моля ви. Не обичам да ме минават.

— Да, госпожо — рече приветливо Мередит. — А вие какво ще желаете, сър?

— Бяло вино — отвърна рязко Сай, без да я погледне.

Слънчевият поздрав на Мередит напълно бе сринал замисъла му. Довел бе Лара тук, за да накара Мередит да ревнува. И се бе държал на разстояние с надежда, че ще започне да й липсва. Вече не бе сигурен дори в собствените си мотиви, знаеше единствено, че я желае до болка. Искаше я повече от всякога, но тя бе заела твърда позиция и не отстъпваше нито сантиметър. Предстоеше му трудна битка, за да я върне отново в ръцете си. Присъствието на Лара сякаш изобщо не я смути. Предишната Мередит сигурно би се обляла в сълзи.

Тя им сервира с безупречния самоконтрол, на който я бе научил Хенри. С всяка изминала минута Сай ставаше все по-мрачен и изнервен, наблюдавайки с какво удоволствие тя играе ролята на келнерка, желаеща на всяка цена да угоди на шефа си. Лара преглътна всичко и дори настоя той да остави голям бакшиш. Но Сай само гледаше втренчено Мередит, а очите му обещаваха отмъщение. Тя едва се удържаше да не му закрещи. Знаеше какво прави той, но това не помагаше на наранените й чувства.

Искаше да й демонстрира, че привлича и други жени, красиви жени. Но по ирония на съдбата това й помагаше да овладее собствения си копнеж по него. Нищо не се бе променило. Той бе само един плейбой, който не желаеше никакво обвързване. Щеше да е за нейно добро да помни винаги как я хвърли на вълците предния път, за да не допусне това да се повтори.

 

 

В петък вечер тя помоли една друга сервитьорка да я замести — с разрешението на госпожа Дейд, разбира се — и повика такси, за да я откара на летището. Дегизира се с черна перука и скъпо палто, така че никой да не разпознае в нея Мередит Аш. Това бяха елементарни предпазни мерки в случай, че някой познат я видеше да се качва в самолета на „Тенисън интернешънъл“. Сай вероятно дори не знаеше, че тя ще отсъства през уикенда, а и едва ли го интересуваше. Напоследък той подчертано я избягваше, явно за да си отмъсти. Но за всеки случай Мередит щеше да се постарае да я видят на автогарата в Билингс в неделя следобед.

Бързо се качи в малкия самолет и само след минути вече летеше към Чикаго.

Блейк чакаше на „О’Хеър“ заедно с господин Смит. Хукна към нея, разпознал я под дегизировката, и изпревари от вълнение дори придружителя си.

— Мамо! Мамо! — викаше той.

Мередит го сграбчи и го вдигна високо, после го завъртя около себе си, докато двамата се заливаха от смях. Изминалите десетина дни бяха толкова потискащи, а Блейк й бе липсвал така ужасно.

— Добре дошла у дома, парцаливке. — Господин Смит огледа критично тъмната перука, изтърканите джинси и тениската под разтвореното палто на Мередит.

— Е, нямаше как да ходя на работа в някой от оригиналите на Лиз Клеборн, не мислиш ли? — запита тя с палава усмивка.

— Ясно. Деверът ти все още е извън града, но обеща да се върне за банкета утре вечер.

— Много добре. А сделката „Джордан“?

— Мина без всякакви проблеми.

— О, мамо, не говори за работа! — изхленчи Блейк, докато се качваха в колата.

Тя го притисна към себе си си го целуна.

— Окей, ще се опитам. До утре вечер ще правим само каквото ти искаш.

— Наистина ли?! Страхотно!

Докато не изгуби позорно на компютърната игра срещу Блейк, тя сякаш все още не си даваше сметка колко много е пропуснала през времето, когато не е била с него. Дори и простичка игра като тази — в която Мередит бе направо отчайваща — им достави огромно удоволствие. Блейк се смееше и ликуваше от превъзходството си в координацията на окото и ръката, докато Мередит се търкаляше по пода, заливайки се от смях пред собствения си неуспех.

След вечеря гледаха заедно някакъв природонаучен филм, а после Мередит му чете приказки в леглото в продължение на половин час. Когато Блейк заспа в ръцете й, тя се загледа в него с безкрайна нежност. Никога нямаше да бъде сама, не и щом имаше него. Това дори намаляваше болката от загубата на Сай. Толкова много бе общото между малкото личице на Блейк и това на баща му, мислеше си тъжно. Приликата наистина бе поразителна, особено когато отвореше тъмните си очи. Нейното дете… нейното и на Сай. Не че Сай някога би повярвал, ако му каже.

Мередит зави сина си и слезе в някогашния кабинет на Хенри, който сега беше неин. Мина покрай компютъра и факса и седна зад бюрото си. Започна да прехвърля договори, докладни записки и писма, които сякаш нямаха край. Продължаваше да гледа на изминалите десетина дни като на ваканция. Дори физическото натоварване в ресторанта не бе нищо в сравнение със съсипващото умствено напрежение на обичайната й работа. Факт бе, че промяната й подейства доста ободряващо.

Работи до късно през нощта по текущите сделки, но без да успее истински да се увлече. Най-важното, което свърши, бе да отговори на неотложните писма по диктофона, за да може на следващия ден секретарката й да ги напечата, а Дон да ги подпише. Останалото щеше да се наложи да вземе със себе си в Билингс. С помощта на факса и телефона щеше да се опита да навакса всичко по-важно. Или поне се надяваше да успее. Защото при повечето сделки решаващо бе личното участие. Е, ако не станеше както го мисли, можеше да се измъкне със самолета на корпорацията и да отиде на срещите. Но това бе рисковано. Прекалено честото появяване на машината на „Тенисън интернешънъл“ на „Римрокс“, където се намираше летището на Билингс, би могло да събуди подозрение у Сай Хардън и да го накара да провери какво става. А именно това тя не желаеше.

На другата сутрин Блейк поиска да отидат в парка. Мередит го облече топло и го заведе на детската площадка недалеч от жилището им. Господин Смит завършваше процесията. Той никога не ги оставяше сами. Мередит знаеше, че просто полудява при мисълта, че не може да бъде в Билингс и да се грижи за нея. Бе също толкова лоялен, колкото и достоен за доверие.

 

 

Мередит и Смит седнаха на една дървена скамейка и се загледаха в играта на слънчевите лъчи по обширната повърхност на езерото Мичиган.

— Как вървят нещата? — запита той, докато Блейк се люлееше на люлките.

Мередит се облегна назад и се уви плътно в кашмиреното палто.

— Оцелявам. Не че е лесно. Опитах се да се добера до някои от служителите и едва не ме уволниха за фамилиарничене.

Той се усмихна — нещо, което правеше рядко. Суровото му лице бе осеяно с белези, спомени от някогашния му твърде бурен живот. Един от директорите на компанията бе казал веднъж на Мередит, че лицето му било напълно разкъсано и той се разминал на косъм от смъртта при един рейд на командосите, а после буквално трябвало да слепват физиономията му парче по парче. Изглеждаше й напълно вероятно. Той бе грубоват и невероятно упорит. Винаги се чувстваше сигурна с него, както някога със Сай.

— Няма ли да се откажеш? — подкачи я Смит.

Тя го погледна и се ухили.

— А ти как мислиш?

Зелените му очи спокойно изучаваха лицето й и се задържаха там само секунда по-дълго, преди да ги извърне.

— Мисля, че Дон е прав. Имаш опасен противник. Няма нищо срамно в това да предотвратиш загубата, като се откажеш.

— Та аз още дори не съм започнала — напомни му тя. — Накарах Макгий тайно да изкупува дяловете. Всичко, което правя в момента, е да отвличам вниманието на боса, докато те свършат работата.

— Не мисля, че нещата стоят точно така — отвърна Смит.

Мередит скръсти ръце и се загледа в Блейк, който искаше да й покаже колко високо може да се засили.

— Добре — рече най-сетне. — Вярно е, че се приближих доста до огъня и си поизгорих пръстите. Но няма да повторя отново същата грешка.

— Надявам се. Не съм забравил колко съсипана беше в деня, когато те намерихме.

Тя го погледна развълнувано.

— Вие спасихте живота ми.

— Та аз едва не ти го отнех тогава. Изобщо не разбрах как се озова пред колата — отвърна той.

— Казвала ли съм ти някога, че ти и Хенри ме накарахте да поискам да живея отново? Ти даже идваше с мен в детската консултация, когато Хенри бе на път след раждането на Блейк. Толкова много неща ни свързват. — Очите й станаха тъжни. — Той толкова ми липсва.

— Както и на мен. Даде ми работа, когато никой друг не искаше да го направи. Бях заподозрян в убийство. Никой нормален работодател не би наел такъв човек. Но Хенри повярва, че съм невинен. След като ме нае, ми намери най-добрия адвокат в града и бях оправдан.

— Знам. Хенри ми е разказвал.

Той я погледна накриво, после захапа една клечка за зъби и започна да я дъвче.

— Отначало ти се криеше от мен.

— Мислех, че си от мафията. — Тя се разсмя. — Но след време, особено след раждането на Блейк, вече те смятах за член на семейството. Дори не бях си представяла, че можеш да сменяш пелени и да къпеш бебе.

— Нито пък аз си бях представял подобно нещо допреди шест години. — Погледът му се смекчи, когато се спря върху Блейк. — А сега не мога да си представя как не бих го правил. Нямам си никого — добави замислено. Но не я погледна.

— Не, имаш си. — Гласът й бе топъл и загрижен. За миг докосна голямата му ръка. — Имаш Блейк и мен.

Той развълнувано си пое дъх и Мередит видя пукнатина в тази непробиваема броня. Приятно й бе, че господин Смит се трогна, и й се стори забавно, че се опитва да го скрие на всяка цена. Но лицето й не издаваше мислите й. Както и неговото всъщност. Но бяха достатъчно дълго заедно, за да виждат през маските си.

— Момчето има някои проблеми с хулиганите — бързо смени темата той. — Позволих си да започна да го тренирам по бойни изкуства.

Тя вдигна вежди.

— Имаш намерение да учиш моя син как да убива хора?

— Имам намерение да науча сина ти как да не убива хора — поправи я Смит. — И също така ще го науча на хватки и агресивност, които ще откажат хулиганчетата да го закачат. Той ще знае да се концентрира и да побеждава. Но преди всичко ще разбере какво е това дисциплина. Което е доста важно за едно момче.

Мередит си отдъхна.

— Да, знам, че е така. — Тя го изучава в продължение на една минута, преди да отмести очи към Блейк. — Окей. Нямам нищо против.

Беше голяма победа, защото Кип мразеше насилието. Той се ухили, доволен от себе си.

 

 

Вечерта Дон дойде да я вземе рано. Поздрави я с най-любезната си усмивка. Във вечерен смокинг, тъмен панталон и копринена бяла риза той изглеждаше много елегантен. Не чак толкова елегантен като Хенри, но все пак доста добре. Дон вечно бе засенчван от великолепния си по-голям брат и Мередит винаги малко го бе съжалявала. Но след смъртта на Хенри той все пак беше единствената й опора и усетът му към бизнеса ги бе измъквал неведнъж от доста заплетени ситуации.

— Изглеждаш чудесно — каза й той.

Тя се усмихна. Носеше тоалет, парижки оригинал — смарагдовозелено кадифе и коприна в модерна кройка, която подчертаваше стройната й фигура. Цветът отиваше чудесно на русите коси и зелените й очи.

— Благодаря, Дон. Същото се отнася и за теб.

— Чете ли записката ми за закупуването на „Камфийлд компютърс“?

— Да, както и другите неща.

Той я придружи до колата, където Ейб, един от оперативните работници на господин Смит, ги чакаше, за да ги откара.

— Много си добър, когато се заемеш с нещо, Дон — каза сериозно Мередит. — Дори и в най-напрегнати ситуации си оставаш спокоен и педантичен. Хенри би се гордял с начина, по който успя да ни измъкнеш от тази каша.

Дон я погледна изненадано.

— Не мислех, че забелязваш какво правя.

— И всъщност не би трябвало, нали? — рече замислено тя. — В края на краищата външните сделки не са моя работа. Но винаги съм се възхищавала на таланта в бизнеса. Знам какво се говори за теб в компанията. Твоите хора биха те последвали дори и в ада.

Той се усмихна слабо.

— Висока похвала.

— Но заслужена. — Тя зае мястото си на задната седалка до него. Ейб затвори вратата и седна зад кормилото. — Нима никога не се изморяваш, Дон?

Веждите му трепнаха.

— Всъщност не. Бизнесът е целият ми живот. Сигурно обичам предизвикателствата. — Той я погледна проницателно. — А ти?

— Понякога ми се иска да имам повече време за Блейк — призна Мередит, като си играеше с чантичката си. — Не че не обичам работата си. Но има моменти, когато ми идва твърде много.

Дон извърна очи.

— Би трябвало да делегираш с отговорности и други.

— Хенри не би одобрил.

— Хенри е мъртъв — рече студено той.

Тя се сепна от тона му и го погледна изненадано.

— Да, знам. Но аз му дължа всичко, не разбираш ли?

Дон понечи да възрази нещо, но се отказа и продължи спокойно:

— Знам, че си му благодарна за онова, което направи за теб. Но не забравяй, че и ти направи много за него. Той беше сам, абсолютно сам, преди да се появиш. И буквално се убиваше от работа. Ти го промени, ти и Блейк. Хенри умря като щастлив човек.

Мередит бе трогната.

— Ти знаеш, че го обичах — каза честно. — Не от самото начало, макар че му бях ужасно благодарна за онова, което направи, и много държах на него. Но с времето… той стана целият ми свят.

Дон я погледна внимателно.

— Смъртта му наистина бе нелепа. Аз трябваше да съм в оня самолет. Тогава той тръгна вместо мен.

— О, Дон, недей. — Тя докосна ръкава му, като се усмихваше тъжно. — Аз съм фаталистка. Мисля, че всяка секунда от нашия живот е предопределена, смъртта също. Ако не бе самолетната катастрофа, сигурно е щяло да е нещо друго. Той не е страдал. Станало е бързо. Ако имаше избор, именно това би поискал.

— Предполагам. — Дон бавно си пое дъх. — Предполагам.

— Ти нямаш нищо против мен, нали? — запита неочаквано тя и изненадата от думите й предизвика върху лицето му израз, който я озадачи.

— Какво да имам против теб? — запита той някак напрегнато.

— Че получих такъв голям дял от корпорацията, който при други обстоятелства би останал при теб.

— Не… разбира се, че нямам нищо против теб.

Мередит не му повярва. Дон не посмя да я погледне в очите.

— Независимо от всичко, съжалявам — каза тя. — Но такава беше волята на Хенри.

— Знам — каза Дон сковано. После кръстоса дългите си крака. — Как напредва проектът „Хардън“?

Смяната на темата я изненада, но тя се овладя и започна да разказва.

— Единственият начин е да го елиминираме на заседанието на борда. Ще се наложи да изкупя достатъчно дялове, за да го принудя или да се откаже от правата върху залежите, или да рискува да го свалят от президентското място на собствената му компания. Все още работя по дяловете. Сай Хардън сякаш не забелязва масовата акция по изкупуването им, нито пък факта, че акционерите му, които не са от града, са упорито ухажвани. — Мередит се усмихна с малко хищническа усмивка. — Надявам се да нанеса удара, преди да осъзнаят какво ги е сполетяло.

— Винаги е грешка да се смесват личните истории с бизнеса — рече тихо Дон. — Дори и ако подбудите са съвсем благородни.

— Нещата не са чак толкова… лични — опита се да се защити тя. — Тези права върху залежите ми трябват за моята програма за разширение.

Дон се усмихна многозначително.

— Да, но можехме да получим тези метали от Аризона, Уайоминг или дори Колорадо. Не беше задължително да е Монтана.

— Ние ли? — запита тя с известно високомерие и се втренчи в него така, че страните му порозовяха. — Вътрешните операции са моя територия, Дон — изрече тихо, но властно. — И тук аз вземам решенията. Така пожела Хенри. — Мередит вирна брадичка и стисна чантичката си, като си спомни, че той вече бе казал на някои клиенти за „ваканцията“ й. Очите й се присвиха. — Има и още нещо — добави тя. — Някои от нашите общи клиенти са останали с впечатлението, че си позволявам ваканция в ущърб на фирмените интереси.

— Чудя се откъде ли им е хрумнала подобна идея? — запита Дон с празен поглед.

— Нямам представа — раздвижи се неспокойно на мястото си Мередит, ядосана, че не успя да го притисне до стената. — Както и да е, но докато не решиш да ме изправиш пред борда на директорите с обвинение за погрешен мениджмънт, нямаш право да поставяш под въпрос решенията ми.

Той замълча.

— Не говори глупости — каза най-сетне.

Тя го погледна.

— Експанзията винаги е свързана с известни рискове. Хенри бе като мен, той винаги настояваше да се върви напред. Ти си консервативен. Никога не бихме успели да съгласуваме стратегиите си и точно затова Хенри бе разделил корпорацията на две самостоятелни звена. Аз ще направя пари, когато придобия правата върху залежите. Няма нужда да одобряваш, Дон, но аз ще ги получа, дори и ако това означава да изхвърля Сай от компанията му.

— Може да се окаже, че готвиш капан, в който да попаднеш ти самата — изрече той бавно, като я гледаше право в очите. — Вече ти казах, че Хардън е твърд играч. Не се заблуждавай, че можеш да скриеш какво вършиш зад гърба му. Той е играл тези игри, когато ти още си ходила на училище, а в бизнеса не можеш да имаш доверие на никого. Още ли не си го научила?

— Но със сигурност мога да имам доверие на теб, Дон — рече тя с пресметлива усмивка.

Той извърна лице.

— Разбира се, че можеш — дойде резкият отговор. — Семейството си е семейство.

— Знам.

Той се раздвижи и й хвърли бърз преценяващ поглед.

— Права си. Не ми е работа да те уча как да ръководиш твоя дял от корпорацията. Тъй че ако имаш нужда от помощ във връзка с акциите, бих могъл да се свържа с хората от Източното крайбрежие вместо теб.

Мередит се усмихна. Това бе маслиново клонче и тя с благодарност го пое. Дон имаше контакти, които наистина щяха да й бъдат полезни. За момент се поколеба, но после реши, че той никога не би причинил вреда на корпорацията на Хенри. Както сам беше казал, бизнесът бе целият му живот.

— Ще имаш ли време?

— Ще намеря. Имаш ли списъка на акционерите?

— Имам го. Ще ти извадя копие тази вечер.

Дон изглеждаше видимо облекчен. Той не спомена повече за дяловете, нито пък факта, че излиза от своята територия, за да помогне с нещо на Мередит. А на нея за първи път й се стори, че има истински съюзник.

— Благодаря ти, Дон — рече тя, когато спряха в алеята пред Харисън. Гостите слизаха от лимузините, за да улеснят шофьорите при паркирането.

— На твоя страна съм, Кип — отвърна той спокойно. — И ти го знаеш.

Но не го каза много убедително и разговорът продължи да се върти в главата й и през останалата част от вечерта.

Тя минаваше от гост на гост, но се спря малко по-дълго при сенатора Лейн, който бе ангажиран с опазването на природните ресурси. Между него и Мередит имаше много общо и той подкрепяше законопроект, облагодетелстващ една от нейните компании. Харисън трябваше тактично да го измъкнат от нея, за да не лишат и останалите гости от компанията му.

Тя тръгна да търси Дон и неочаквано се озова до него. Без да иска дочу част от разговор, който я озадачи.

— А, Кип — рече той малко прекалено високо, когато я забеляза. — Това е Франк Докинс — представи той събеседника си. — Контролира „Камфийлд компютърс“.

Тя усмихнато протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем. За първи път имам възможност да ви кажа колко сме доволни, че се присъединихте към нас. Дон без съмнение ви е споменал, че ще прехвърля някои от най-квалифицираните компютърни специалисти на „Тенисън“ при вас. Искаме преходът да мине възможно най-плавно.

— Хм, да — отвърна господин Докинс, като се изкашля. — Дон тъкмо ми говореше за това. Вие ръководите вътрешните операции, така ли?

Мередит кимна, усмихвайки се на акцента му. „Камфийлд компютърс“ беше много британска индустрия, а независимо от времето, прекарано в Щатите, господин Докинс все още успяваше да запази отчетливата дикция на своите сънародници.

— Хенри ме подготви за това — обясни тя. — Той откри, че имам вродена склонност да намирам компании, които биха се вписали в корпоративната структура, както и известни качества на финансист. И се постара да ги развие. А мен самата смяташе за една от най-сполучливите си придобивки.

Господин Докинс също се засмя.

— Дон казва, че имате малък син. Нима стресът не прави домашния ви живот прекалено труден?

— Повече, отколкото може да си представите — отвърна Мередит, усещайки изпитателния поглед на Дон. — Справям се, струва ми се, но като че ли пропускам детството на Блейк. Изглежда не съм най-добра в делегирането на отговорности. Трудно се доверявам на хората. С изключение на девер ми, разбира се — добави с усмивка.

Дон леко се намръщи и отмести поглед.

Господин Докинс неспокойно се раздвижи.

— Чудесно парти. Познавате ли сенатор Лейн?

— Не много добре. Но гласувах за него — разсмя се Мередит. — Той е роден и израсъл на изток. Истински джентълмен и се е издигнал с много труд.

— Истина е, че работи много. Подпомага природозащитното движение. И е неподкупен — добави Дон. Той се разсмя на изражението на Докинс. — А не, не искам да кажа, че го знам от собствен опит.

Англичанинът също се разсмя и странното напрежение изчезна, сякаш изобщо не се бе появявало.

Мередит се отдалечи, за да довърши малкия си коктейл, а спомените я отнесоха към първото й парти.

Тогава тя дори не знаеше как да използва приборите. Хенри й подсказваше, като леко притискаше ръката й под масата, а сините му очи проблясваха.

— Не се безпокой — бе прошепнал той. — Ще те преведа през това.

Тя се бе усмихнала и изразът му се бе променил, бе станал по-сърдечен.

— Изглежда е вярно онова, което казват за бременните жени — че излъчват някакво сияние. Красива си, Кип. Ти промени живота ми. Ти и бебето.

Ръката му леко бе докоснала меката извивка на корема й, очите му настойчиво търсеха нейните.

— Мое е — бе прошепнал той. — Независимо от факта, че не аз съм го поставил там. Ще го обичам, Кип. Ще обичам и теб, ако ми позволиш.

Сълзите бяха неизбежни. Независимо дали бе проява на лошо възпитание или не, тя обви ръце около врата на Хенри и го прегърна. Колкото и да бе невероятно, другите гости се усмихнаха одобрително на спонтанността и явната привързаност към съпруга й. След тази вечер вече никой не обвиняваше Кип Тенисън, че се е омъжила за пари. Най-малко самият Хенри.

 

 

Скъпи парфюми достигаха до ноздрите й, шумоленето на сатена и тихият шепот на коприната се смесваха с приглушените разговори и дискретната музика. Но Мередит бе далеч. Денят, в който Сай я бе прогонил от дома си, бе именно този, в който бе решила да му каже за бебето.

В продължение на един дълъг миг тя си позволи да се замисли как ли би реагирал. Двамата бяха сгодени, но никога не й бе казал, че я обича, а децата бяха нещо, за което изобщо не бе ставало дума. Той сякаш не държеше да има собствени. Ала се отнасяше извънредно мило към малките деца на братовчедите си и Мередит предчувстваше, че щеше да иска Блейк не по-малко от Хенри, но нямаше как да е сигурна. Така и не можа да види реакцията му. Сай изобщо не научи каква цена е платил, за да излезе тя от живота му. Само Мирна Хардън знаеше, но Мередит се съмняваше, че съществува начин да изтръгне тайната й. Казала бе на Мирна, че ще напусне града, ако тя каже истината на Сай, но знаеше, че това никога няма да стане. И тя щеше да напусне града, когато се сдобиеше с договорите за онези залежи, които засега бяха собственост на компанията на Сай. Тогава можеше да покаже на Мирна внучето, което бе прогонила. Тази мисъл й достави известно удоволствие, за първи път през цялата вечер.

Вече у дома, преди да си легне, тя отново се загледа в Блейк. Той бе истинско копие на Сай. Мирна не можеше да не го забележи. Но нямаше как да го признае, без да признае на Сай какво е сторила. Това щеше да е нейното наказание — да види внучето, за което бе копняла толкова дълго, и да знае, че то е изгубено за нея завинаги.

Студени тръпки пропълзяха по гърба на Мередит, когато в съзнанието й проблесна един цитат от Светото писание: „Отмъщението е мое“. Преглътна мъчително. Е, дори и отмъщението да бе в Божията власт, нима Бог не използваше хора да го осъществят? Тя изключи от мисълта си всякакви по-нататъшни интерпретации. Чакала бе прекалено дълго и бе страдала прекалено много, за да се откаже тъкмо сега.

В неделя следобед прегърна Блейк за сбогом и му обеща да позволи на господин Смит скоро да го доведе на гости при нея в Монтана. После сложи перуката и скъпото си палто и се качи на самолета за Билингс.

 

 

След като взе такси до автогарата, тя се шмугна в тоалетната и смени модните си дрехи и перуката с делничното облекло на Мередит Аш. Излезе от автогарата с вид на човек, току-що слязъл от автобуса и подсвирквайки си, тръгна към градската автобусна спирка.

Очите й с обич обхождаха града на нейното детство. Билингс бе нещо особено за нея. През дългите години на изгнаничеството си с усилие бе потискала копнежа по него. А сега, когато най-сетне се бе върнала, й се струваше, че никога не го е напускала. Безкрайната прерия, сливаща се в далечината с хоризонта, се простираше далеч отвъд града, отвъд бреговете на река Йелоустоун и железопътната линия. Не си бе давала сметка колко е привързана към това място, преди да я прогонят в Чикаго. А сега се питаше какво ли би било да може да отгледа Блейк тук в пионерския дух на предците му. И да му разказва всички онези истории, които майка й, баща й и леля й Мери й бяха разказвали за своите ирландски и холандски родове, както и историите на чичо Ходещия гарван за племето Кроу.

Независимо от всичко Монтана бе неин дом. Би й се искало той да стане дом и за Блейк, но само времето щеше да покаже дали е възможно.