Сюзън Кайл
Истински цветове (5)

Глава пета

Мирна Хардън не яде нищо тази вечер. Разговорът й с Мередит изобщо не протече така, както го бе предвиждала. Не искаше да изрича заплахи, но младата жена я изплаши. Това не бе плахото момиче, което някога се бе свило като ударено от студения й тон, бе победено и отпратено да си върви. Тази нова Мередит бе непозната величина и след като Мирна не успя да разруши самообладанието й, изрече неща, които изобщо не бе мислила да изрича.

Искаше да каже на Мередит колко отчаяно я е търсила и колко разстроена е била от собствените си неразумни действия. Не бе желала да остави едно младо и бременно момиче на милостта на безсърдечния свят и когато Мередит й бе изпратила обратно парите, заедно със скъпите подаръци на Сай, се бе изплашила още повече. Роднините на Мередит едва ли бяха в състояние да й помогнат. А едно младо момиче, само и бременно в големия град, би станало лесна жертва на всеки, който би пожелал да го нарани.

Шокирана и ужасена от онова, което бе извършила, Мирна бе наела частни детективи без знанието на Сай, в отчаян опит да открие следите на Мередит и да се погрижи за нея. Мисълта, че собственото й внуче е било абортирано или дадено за осиновяване на чужди хора, я бе преследвала години наред. Но всичките й усилия останаха напразни. Не откриха никаква следа от Мередит. Момичето сякаш бе изчезнало от лицето на земята.

Мирна се отказа от вечерята си и бутна чинията настрана. Тази вечер бе сама, както доста често, между впрочем. Сай бе казал, че отива някъде по работа. Дори и неговото отношение се бе променило през годините. Той вече не беше внимателният, силно привързан син. Заминаването на Мередит бе прекършило нещо в него, направило го бе суров и непочтителен, дори жесток понякога. Той обвиняваше момичето, докато манипулациите на Мирна бяха истинската причина за болката му. Тя притвори очи. Мередит бе отгатнала чувството й за вина и тя не искаше да го отрича. Вината, срамът, тревогата, всички тези неща. Тази вечер собствената й подлост сякаш се стовари върху нея с цялата си тежест, ведно със спомените. Умоляващото лице на Мередит, упоритата неотстъпчивост на Сай, наивното съучастничество на Тони — всичко това отново се върна, за да я измъчва. После Сай се бе затворил в стаята си и бе пиянствал дни наред, като отказваше да излезе и дори да говори с майка си. Когато най-сетне дойде на себе си, се превърна в плейбой от най-лошия тип и месеци наред работата му страдаше.

Бурята бе преминала, но той вече не беше същият. Мирна горчиво се засмя. И тя не беше същата. Интригите й бяха причинили толкова трагедии, че дори ужасният страх, който бе в основата на действията й, не би могъл да ги оправдае. Замисли се за детето и си пожела да знае дали Мередит го е родила или не. Дали то бе на сигурно място? Дали бе щастливо? Дали бе в ръцете на добри хора или на садисти, които го малтретираха? Тези мисли я бяха мъчили години наред, без да й дават покой. Тя стана от масата, остави прислужницата да почисти и безцелно закрачи из дневната. „Истински мавзолей“ — помисли си, загледана в изискания декор. Погребана бе като в храм сред всичкия този лукс, без истински приятели и без живи роднини, освен сина си. Беше сама, както вероятно заслужаваше да бъде.

Дългите й пръсти докоснаха една ваза върху страничната масичка, галейки красотата на избледнелите й цветове. Помисли си, че тя самата прилича на нея — стара, избледняла и крехка, въпреки всичките си опити да изглежда опасна. Мередит я мразеше и тя във всички случаи го заслужаваше. Всъщност не бе очаквала да се размине наказанието за греховете й. На никого не се разминаваше. Разплатата можеше да се отложи и с двадесет години, но рано или късно собствените ти прегрешения се стоварваха върху теб. Дори и да бе сторено от най-благородни подбуди, нараняването на един невинен човек не можеше да остане безнаказано. Години, отпуснати по милост. Няколко милостиви години. После всичко те връхлита отново, с двойна сила, за да те разруши и да съсипе живота ти по същия начин, по който ти си съсипал нечий друг живот.

Мирна потръпна, усещайки приближаващата буря. Мередит не можеше да бъде купена и не можеше да бъде сплашена. Нямаше начин да я накара да си тръгне, а ако останеше, бе повече от вероятно Сай да научи истината. И то цялата.

Очите й се притвориха от ужас. Синът й щеше да я намрази, ако научеше какво е сторила.

Тя неспокойно се приближи към тъмния прозорец и се взря в студените голи силуети на дърветата на хоризонта. В далечината, до Йелоустоун, като сигнални огньове проблясваха светлините на рафинерията. Не, не можеше да признае престъплението си. Все още не. Трябваше да изчака някакъв благоприятен случай. В миналото й имаше толкова неща, които Сай не знаеше, и най-вече причините, поради които тя така отчаяно се бореше за обществения престиж. Заради това се бе и омъжила за Франк Хардън, макар че не го обичаше. Мъжът, когото наистина обичаше, бе заминал за Виетнам, потресен от користните й интриги, и бе убит там. Това също тежеше на съвестта й. През целия си живот бе жертвала любовта заради богатството и властта, за да се въоръжи с нещата, които биха защитили сина й от опустошителното детство, което бе имала самата тя.

Никой, дори нейният стар чичо, който единствен й бе останал, не знаеше какво бе трябвало да изтърпи тя като малко момиче заради майка си. И никой нямаше да разбере. Но за кошмара, в който се бе озовала сега, си бе виновна сама. Душата я болеше от раните, останали от онова, което бе причинила на Мередит, на Сай и на мъжа, когото бе обичала.

Но все още имаше време да си спести унижението Сай да научи какво бе сторила. Ако опиташе, може би все пак щеше да измоли съчувствието на Мередит и да я отпрати от Билингс, преди да е станало късно. Злото бе сторено, детето беше изгубено. Сега вече бе почти сигурна, че Мередит го е дала за осиновяване. Единственият възможен начин на действие бе да я убеди, че отмъщението е безсмислено, и да я помоли да ги пощади.

Това щеше да прекърши гордостта й, но може би бе по-малко, отколкото заслужаваше. Наранила бе толкова хора заради натрапчивата си идея да ожени Сай за момиче с подходящ произход. Тя горчиво се засмя. Свирепата й амбиция за високо обществено положение вероятно щеше да й струва всяка надежда за внуци, защото Сай вече изобщо отказваше да обсъжда идеята за брак. Единственото внуче, което изобщо някога бе имала, бе загубено за нея заради собствената й арогантност. Затвори очи и потръпна. „Изгубеният рай“ — помисли си с болка. Колко студени бяха мъртвите мечти на миналото. Бавно се извърна и се върна в дневната, за да седне.

 

 

Не беше късно, когато Мередит напусна ресторанта. Сай си бе тръгнал веднага след краткото им спречкване. Колко глупаво беше от нейна страна да очаква, че той би поискал да научи истината от Мирна, щом бе вярвал на майка си от самото начало.

Единствената й утеха в случая можеше да бъде само несигурността на Мирна за съдбата на внучето й. Но и тя бе твърде съмнителна и примесена с горчивина, защото Мередит не обичаше да наранява хората — дори и хора като Мирна. Толкова мъки, толкова тревоги, и за какво? Мирна бе искала Сай да се ожени за една госпожица от местния хайлайф, с която се бе срещал от време на време, но явно нищо не беше излязло. Сай все още си беше ерген и като че ли нямаше никакво намерение да става нечий съпруг. Сега у него имаше някакъв студен цинизъм, който Мередит не познаваше, някакво коравосърдечие, напълно засенчило чувствителността, която тя помнеше. Той се бе променил, както и тя самата. Само Мирна си бе останала същата: студена, арогантна и сигурна, че ще постигне своето. „Но не и този път!“ — каза си Мередит. О, не, този път не! Тя нямаше да напусне града преди Сай да научи истината, независимо какво щеше да й коства това. А имаше и няколко изненади за него, преди да дойдеше този ден.

Обади се в офиса веднага щом се прибра в къщата на леля Мери. Работата успокояваше наболялото й сърце, възстановяваше самочувствието й. Свърза се със своите сътрудници и ги осведоми за онова, което бе научила за „Хардън пропъртиз“. Сай все трябваше да има някое слабо място. Забелязала бе, че повечето от служителите на компанията се хранеха в ресторанта, където сега работеше. Усмихна се на тази ирония на съдбата. Той й бе дал работа на най-доброто място за подслушване, свързано с неговия бизнес. Как ли щеше да се почувства, запита се самодоволно, когато научи?

През следващите няколко дни Мередит си постави за цел да бъде особено учтива към служителите на компанията и почти се сприятели с тях. При това положение те бяха далеч по-малко предпазливи в разговорите си, а и не предполагаха, че би разбрала нещо. От всичко, което дочуваше, тя можа да си направи извода, че един от директорите на Сай тайно действа против него. И дори се опитва да спечели на своя страна по-голямата част от акционерите, като по този начин отстрани Сай от собствената му компания. Спомена го по телефона на Дон още същата вечер. Той се съгласи да намери директора и да го обработи.

Откъслеци от разговори, подхвърлени клюки, дочути спорове подхранваха тайните й проучвания и я насочваха към най-удачните подходи за превземането на компанията на Сай.

От вечерта на спора им той не бе идвал в ресторанта — факт, който тя посрещна с облекчение. Същото важеше и за Мирна. Мередит започна да се чуди дали не кроят нещо.

Междувременно обаче госпожа Дейд забеляза интереса на Мередит към служителите на „Хардън“ и късно една вечер я покани в офиса да поговорят по въпроса.

— Вие сте добра сервитьорка — заяви управителката със стоманен поглед, — но не ми харесва прекаленото внимание, с което обграждате служителите на Сай Хардън. Не само че не изглежда добре отстрани, но се злепоставяте и пред останалия персонал.

Мередит вдигна вежди.

— Не си давах сметка, че им оказвам някакво специално внимание, госпожо Дейд. Те дават толкова добри бакшиши… — Последното изрече с пресметлив поглед и с удоволствие установи, че е създала желаното впечатление.

Госпожа Дейд се усмихна.

— Разбирам.

„Така и предполагах“ — каза си Мередит с мълчаливо задоволство.

— И все пак — продължи госпожа Дейд, — не би трябвало така явно да показвате предпочитанията си. Не изглежда добре. А няма да ми е приятно да се разделя с вас.

„Интересно“ — помисли си Мередит. Запита се какво ли би правила госпожа Дейд, ако я уволнеше и Сай го научеше. По всяка вероятност самата управителка на ресторанта щеше да се намери на улицата, защото Сай не обичаше никой да прекроява замислите му.

— Ще се постарая да не се повтаря, госпожо — обеща Мередит.

По-възрастната жена се усмихна.

— Окей. Не е станало нищо лошо. Знам колко много младите момичета зависят от бакшишите, за да се държат на повърхността. А и ти си вършиш много добре работата, Мередит.

Мередит потисна желанието си да направи реверанс.

— Благодаря, госпожо.

— Е, в такъв случай, до утре заран.

Отпратена, Мередит взе лекото си сако и излезе на автобусната спирка, като тихичко се смееше. Какво ли би казала строгата госпожа, ако знаеше коя е нейната най-нова работничка? Бе като да имаш тайна самоличност и играта определено й харесваше. Разбира се, нямаше да е добре за нея да изгуби от поглед причините, поради които бе тук, напомни си тя и усмивката й угасна. Придобиването на правата върху онези залежи беше най-важното и нито за миг не биваше да го забравя. А ако Сай и майка му излезеха с разкървавени носове от схватката, това ни най-малко не би я притеснило. Но тя държеше юздите на вътрешните операции в компанията на Хенри и не биваше да разрешава нещата да стават прекалено лични. Трябваше да се постарае да остане обективна и да не позволи на миналото да я отвлича прекалено. Работата на стотици служители на „Тенисън интернешънъл“ зависеше от решенията й. Това бе огромна отговорност и й оставяше твърде малко свобода за лично отмъщение. Не биваше да го забравя.

Появи се вятър и стана хладно. Мередит притвори очи и подложи лице на свежия бриз. Дори не си бе давала сметка колко й бе липсвал той, преди да се върне в Билингс. И въпреки дългите часове работа на крака, това тук беше като ваканция, като предпазен вентил от огромното напрежение, което напоследък заплашваше здравето й. Последиците от пневмонията — слабостта и кашлицата — вече бяха изчезнали. От ден на ден се усещаше по-силна, може би защото отново откриваше корените си. Приятно бе да се върнеш у дома, само дето Блейк й липсваше така ужасно.

Автобусът закъсняваше, а Мередит бе единствената, която го чакаше. Когато един лъскав светлосив ягуар спря до бордюра пред нея със свалено стъкло, едва не подскочи от страх. После позна шофьора и стисна зъби.

— Не би трябвало да стоиш сама тук по това време на нощта — рече учтиво Сай. — Опасно е.

— Това е Билингс, а не Чикаго — отвърна му, без да се замисли.

Той се намръщи, а сърцето й се сви, защото бе издала нещо за себе си, което държеше на всяка цена да премълчи.

— Познаваш Чикаго, така ли? — запита той меко.

Тя се усмихна предизвикателно.

— Познавам много големи градове. Също и Чикаго. Всъщност, всички градове си приличат, ако знаеш на кои улици има най-добър улов.

Очите му проблеснаха, когато намекът й стигна до съзнанието му.

— Така ли?

Мередит отхвърли назад дългата си коса и се взря в него с празен поглед.

— Какво искаш да кажеш?

Лицето му се втвърди още повече. Призляваше му само при мисълта, че е излязла на улицата, за да оцелее на осемнадесетгодишна възраст, а увереността, че именно той е бил причината, правеше нещата още по-ужасни. Трябваше да прогони от съзнанието си виденията за други ръце, които я докосваха…

— О, за бога — каза тя остро, прибягвайки до един от любимите евфемизми на Хенри. — Не съм станала момиче от занаята.

Сай видимо си отдъхна, а тя се ядоса на себе си, задето бе реагирала на оня ужасен израз в очите му. Трябваше да го остави да мисли каквото си ще.

— Качвай се — рече той с глас, натежал от облекчение. — Ще те закарам до вкъщи.

Мередит не започна да спори. Нощта бе тъмна и пуста, а и никога не бе обичала да е сама навън след смрачаване. Обикновено не й се налагаше. Господин Смит винаги беше някъде наблизо.

— Кой е той? — попита Сай, когато мощната кола се отлепи от бордюра и пое по дългата и широка улица.

— Той?

— Не ме разигравай. Мъжът, който е излязъл от къщата ти тази сутрин.

— Името му е господин Смит.

— Любовник ли ти е?

Мередит се облегна назад с дълбока въздишка.

— Не е ли прекрасна вечер? — произнесе замечтано. — Винаги съм харесвала Билингс нощем.

— Не ми отговори — напомни й нетърпеливо Сай.

— Нямам и намерение да го правя. — Извърна се към него с обвиняващи очи. — Нямаш право да задаваш каквито и да било въпроси за моя личен живот. Не и след всичко, което ми причини.

Сай не погледна към нея. Дланите му стиснаха волана.

— Защо не тръгна с него?

— Той работи в Чикаго — каза Мередит. — А аз работя тук. Засега.

Тъмните му очи ядно се присвиха.

— Сериозно ли е?

Раменете й се надигнаха и отпуснаха.

— Всъщност не. Той е само приятел.

Сай си пое дъх.

— Защо това изобщо трябва да те интересува? — запита раздразнено тя. — Онова… между нас… свърши много отдавна.

Той се извърна към нея, докато чакаха на светофара; погледът му бе бавен и собственически.

— Пламвам всеки път, когато те видя — изрече рязко. — Целият съм болка по теб. Не е имало нито една жена, която да ме накара да те забравя дори за пет минути.

Лицето й пламна.

— Това е само похот. — Произнесе съвсем отчетливо думата. — За теб винаги е било само това. Ти ме искаше. И не можеше да ми се наситиш. Би станал дори от смъртното си легло, за да дойдеш при мен, ако те помолех, и двамата го знаем. Но никога не ни е било достатъчно, нито тогава, нито сега.

— Не си спомням да си имала чак толкова морални скрупули — подхвърли подигравателно Сай.

Мередит сведе очи.

— Наистина нямах никакви. Бях влюбена в теб.

Той трепна. Простичките й думи явно го шокираха. Никога не се бе замислял сериозно върху мотивите на Мередит за тяхната връзка. Винаги бе предполагал, че и тя изпитва същото безпомощно и яростно желание като него.

— Несъмнено — каза след малко с груб глас. — И затова толкова бързо се озова в леглото с Тони.

Тя рязко се извърна и се усмихна студено.

— Бях девствена, когато дойдох при теб. И бях така запленена от чара ти, че не бих могла да се отдам на друг мъж дори и пияна до припадък.

— Може би така си го спечелила за съучастник в кражбата на онези пари — продължи да настоява Сай, присвил очи.

Тя се разсмя.

— Но Тони върна всички пари, нали? И ако ти го бе притиснал както трябва, той нямаше начин да не ти каже, че не е имало нито заговор, нито изневяра.

Сай гледаше право напред.

— Кажи ми, Мередит — рече неочаквано тихо.

— Да ти кажа какво?

— Истината. — Той я погледна. — Кажи ми всичко.

Тя се усмихна, очите й не трепнаха.

— Предложих ти я още преди шест години, но ти не пожела да я чуеш.

— Сега искам.

— Тогава питай майка си. Попитай Мирна Хардън какво стана тогава.

— Няма да стигнеш до никъде, като се опитваш да въвлечеш майка ми във всичко това. И двамата знаем, че тя не те одобряваше.

— Тя ме мразеше — поправи го Мередит. — Аз имам роднини индианци, забрави ли? Произхождам от бедно семейство, нямам забележителен произход. Родителите ми имаха малка фермичка, преди да умрат и си спомням, че все нямаха пари да ми купят обувки и че носех дрехи втора употреба, преди леля и чичо да ме приемат. Но дори и тогава далеч не притежавах положението и парите, които майка ти би искала за теб. Не бях подходяща. На нея й трябваше синя кръв.

Той зави по улицата, която водеше към къщата на леля й. Лицето му бе изопнато от едва овладени чувства.

— Повечето майки искат най-доброто за децата си.

Мередит си помисли за Блейк и кимна.

— Да. Но не всички майки се намесват дотам, че да вземат решения вместо тях. Поне аз никога не бих го направила.

Той спря до къщата, изключи мотора и фаровете и се извърна да я погледне на светлината на уличната лампа.

— Защо все още си тук? — запита той тихо. — Ако някакъв мъж те чака в Чикаго, защо не се върнеш при него?

Тя го погледна в очите и всичко се върна отново — тревогата, желанието да го отблъсне, любовта й.

— Имам си причини — отвърна тя.

Ръката му се плъзна по облегалката и платът на сивото сако се изопна по мускулестото му тяло. Ухаеше на одеколон и сапун. Мередит си спомни какво бе да е в ръцете му с нищо помежду им, което да ги разделя, освен капчиците пот по разтопените им от страст тела.

Той сякаш усети тези спомени. Гласът му бе дрезгав, когато заговори.

— Първият път бе под едно дърво при езерото в ранчото ми — припомни си той тихо, сякаш четеше мислите й. — Бяхме излезли на езда, но и двамата вече изгаряхме един за друг. Свалих блузката ти и ти ми позволи. Повалих те на тревата и ти ми позволи. Съблякох те, после и себе си, и дори не можах да изчакам да те възбудя както трябва. Обладах те… — гласът му стана по-дълбок, той се премести по-близо — с един-единствен силен тласък.

Тя се изчерви.

— Недей!

— Това смущава ли те? — Сай я притисна и я прикова до гърдите си. — Беше стегната и изплашена и когато конвулсиите ме разтърсиха, попита дали ме боли. — Той се приведе, като шепнеше в ухото й, а после до устните й. — Но вторият път аз те целувах от главата до петите и хапах бедрата и гърдите ти и когато те взех, ти вече бе готова за мен. Вторият път и двамата стигнахме до края, тръпнехме, стенехме. Отделихме се един от друг, защото аз бях напълно обезумял и ти не успяваше да ме следваш, а после дойде върху мен, за да свършиш. Гледах те. — Дъхът му я изгаряше, езикът му следваше думите в меката тъмнина.

Сълзи пареха очите й, когато ръцете й се протегнаха и обвиха врата му. Спомените заслепиха съзнанието й.

— Да — простена тя.

Устата му настойчиво се разтвори, ръцете му търсеха под блузата меката топлина на тялото й. Тя не мислеше за промените, които той несъмнено щеше да открие. Някога Сай познаваше тялото й не по-зле от нея самата. И нямаше начин да не забележи по-зрелите й форми. Дланта му нежно обхвана гърдата й. Вдигна глава и очите му изгориха нейните.

— По-едри са.

— По-стара съм — отвърна му дрезгаво.

Той направи някакво движение и преди тя да разбере какво става, вече бе измъкнал блузата и сутиена през главата й и я гледаше. Дъхът му спря при вида на твърдите й заоблени форми, на нежния им цвят.

— О, мъничката ми — прошепна той.

Устните й се разтвориха от благоговението в тона му.

— Не съм вече… малко момиче — промълви тихо.

— Господи, знам го. — Той отново вдигна очи. — Ти стана жена в ръцете ми. Нима си допускала, че мога да го забравя? — Пръстите му галеха гърдите й и тя се разтрепери.

— Мередит… — шепнеше той дрезгаво. Сведе глава и устните му поеха напрегнатото връхче на едната гърда, дъхът му я стопли.

Блясък на фарове и рев на мотор го накараха да се изправи сепнато. Мередит се възползва от този миг, за да навлече дрехите си и да се отдръпне от ръцете му. Когато другата кола изчезна от погледа им, тя вече беше навън.

Сай успя да я хване, когато стигна верандата, жилавите му ръце властно я обърнаха.

— Искам те — прошепна той. Гласът му бе съвсем накъсан.

— Знам — отвърна тя остро. — И съм също толкова уязвима, колкото бях на осемнадесет. Несъмнено оглупявам по същия начин, когато се приближа до теб. Но това няма да се повтори. Няма да ти стана любовница за втори път. Скъпо платих за урока си.

Той дишаше тежко, очите му бяха леко замъглени от желанието.

— Ти все още ме искаш. Бих могъл да те лиша от всякакъв избор. Бих могъл да те поставя на колене и да те накарам да ме молиш. — Усмихна се високомерно. — Всъщност, веднъж го направих, помниш ли?

Тя помнеше. Беше малко преди майка му да напълни главата му с лъжите за Тони; последният път, когато се любиха диво, преди сблъсъка с Мирна. Той я бе унижавал и възхвалявал едновременно, а тя бе прекалено влюбена и прекалено слаба, за да му устои. Не бе знаела, че Тони и Мирна вече са я продали. Отстъпила бе, защото го обичаше и защото мислеше, че и той е влюбен. Но не беше. Нито тогава, нито сега. Използвал я бе с една-единствена цел. Искаше я само в леглото.

— Помня. — Тя се отдръпна, когато Сай се опита да я притисне към тялото си. — Пусни ме.

Гласът му стана по-дълбок.

— Не искаш точно това, нали?

— Така иска майка ти — хвърли тя и последната си карта. Надяваше се това да отвлече вниманието му, защото жлезите я предаваха. Искаше го до болка, но не биваше да отстъпва.

Той се поколеба, когато усети отдръпването й.

— Да не би да си забравил за майка си, Сай? — запита студено Мередит. — Нищо не се е променило. Тя все още ме мрази.

— Тя не е длъжна да обича жената, с която спя. — Опитваше се да бъде жесток, за да превъзмогне безсилието и болката си.

— Но аз не спя с теб, Сай. — Тя вдигна чантата пред гърдите си, сякаш да се защити.

Той стоеше надвесен над нея и се мъчеше да диша нормално. Бе също като преди, също като в старите времена. Отново се заплиташе в паяжината й и я искаше толкова много, че не виждаше начин да се спаси. Гледаше я и изгаряше от болка като момче.

— Кажи, че не ме искаш, Мередит, ако можеш — изрече подигравателно.

Тя се отдалечи към вратата и зарови в чантата за ключа.

— Изобщо не става дума какво искам — отвърна уморено. Отключи вратата и се извърна, очите й бяха големи и тъжни. Сай изглеждаше не по-малко съсипан.

— Не желая отново тази лудост, също както и ти. Върви си у дома, Сай. Сигурна съм, че майка ти ще се зарадва на компанията ти.

— Тя не е идвала при теб, нали? — опита той. — Това беше лъжа.

— Смайва ме това — Мередит съсредоточено изучаваше лицето му, — че дори и сега ти автоматично решаваш, че ако при някого нещо не е наред, това винаги съм аз. Мирна би трябвало да се гордее. Успяла е да те научи, че единствената истина може да бъде само нейната.

— Е, поне на това е способна — призна Сай.

Мередит се усмихна.

— Някога си мислех, че ме обичаш. Но в мига, когато взе страната на майка си, разбрах, че е било само желание. Любовта и доверието са двете страни на една и съща монета. Едното е нищо без другото.

Той стисна зъби.

— Не можеш да приемеш факта, че и майка ми има някои добродетели, нали?

— Не знаеш какво ми причини тя — отвърна студено Мередит. — Защото не желаеш да научиш истината. — Усмихна се многозначително. — Но някой ден и това ще стане. Кълна ти се. И когато разбереш какво е причинила на теб, ще се молиш на бога да си ме послушал. Лека нощ, Сай.

Влезе и заключи вратата, преди той да успее да отговори. Изобщо не се изненада, че цялата трепери.

Навън Сай закрачи към колата си, кипящ от гняв и безсилие. Както винаги, тя бе накарала коленете му да омекнат. Бе страхотна жена и откликът му бе мощен и незабавен.

Когато стигна до дома си, вече се бе отърсил от чувствения унес, но нещо, което Мередит бе казала, все още го тревожеше. „Не знаеш какво майка ти е причинила на теб“, бяха думите й. Той се намръщи, докато влизаше в къщата. Дали имаше пред вид парите? Или нещо нематериално? Може би говореше за любовта си. Но той знаеше колко вероломна бе тя. Бе го измамила. Но дали наистина?

Не му се искаше да се впуска в разсъждения в тази посока. Влезе в дневната, все още потънал в мисли.

— О, дойде ли си? — Мирна се надигна от канапето. — Чаках те. Прекалено беше зает през последните няколко дни. Мислех си… че може би искаш да поговорим.

— За какво? — сряза я той.

Тя преглътна.

— За онова, което те безпокои.

Той пристъпи в стаята, тъмните му очи станаха заплашителни.

— Ходила ли си при Мередит?

Това не беше точно въпросът, на който би искала да отговори. Би могла да излъже, но ако пък някой от съседите я беше видял? Щеше да е рисковано.

— Да… ходих — отвърна неохотно.

Той се намръщи.

— Защо?

— Знаеш, че не одобрявам Мередит — каза бързо Мирна. — Просто се опитах да я убедя, че връщането на старите спомени няма да донесе добро на никого от двама ви. Помолих я да си иде.

— Аз й дадох работа — напомни й Сай.

Мирна сплете ръце, лицето й бе бледо и измъчено.

— О, Сай, тя не е за теб! Не прави всичко по-лошо, отколкото е.

— Какво да правя по-лошо? — настоя синът й. — Какво знаеш ти, което аз не знам?

Майка му действително пребледня.

— Сай…

Той пристъпи напред, решен да измъкне истината. Но точно в мига, когато паниката я обзе, телефонът иззвъня и отвлече вниманието му. За щастие бе един от неговите бизнес партньори. Мирна бързо се извини и му пожела „Лека нощ“. Когато стигна в стаята си, сърцето й биеше до пръсване. Всичко бе като в някакъв кошмар. Защо още някога не предвиди последиците от онова, което бе сторила? Не виждаше как ще оцелее, ако не махне по най-бързия начин Мередит от града.