Сюзън Кайл
Истински цветове (3)

Глава трета

Мередит си бе донесла някои по-стари дрехи, за да не събуди съмненията на Сай относно благосъстоянието си. Сега, докато се обличаше за новата си работа, се зарадва на предвидливостта си.

Облече една стегната дънкова пола, която вървеше добре с бялата й памучна блуза. Обу леки мокасини и смени дамската си чанта от „Гучи“ с друга, от изкуствена кожа. После вдигна косата си на френска плитка и излезе от къщи, за да хване автобуса за центъра.

Билингс беше великолепен в ранното утро. Мередит се наслаждаваше на хладния утринен въздух и на витаещото в него усещане за приключение. Просторният град бе безкрайно различен от пренаселения Чикаго. Вярно, липсваха й синът й и дори господин Смит и Дон, но промяната бе съживила борбения й дух и бе прогонила депресията. Невероятното напрежение на ежедневната й работа напоследък действително бе започнало да й се отразява.

Слезе от автобуса пред ресторанта. Той бе голям и изискан, прилепен до един хотел. През прозореца забеляза, че всички сервитьорки носеха безупречни бели униформи. Минало бе много време, откакто за последен път се бе притеснявала от срещата с нови хора, но тук, без пашкула на богатството, който я обгръщаше и пазеше, някак не се чувстваше на мястото си. Намери касиерката и попита за управителя.

— Госпожа Дейд току-що пристигна — рече приветливо жената и се усмихна. — Очаква ли ви?

— Предполагам.

Мередит почука на вратата и влезе, изненадана да види една жена, близо двадесет години по-възрастна от нея. Дори и несъзнателно да бе предположила, че госпожа Дейд е една от бившите любовници на Сай, сега й се налагаше да ревизира мнението си.

— Аз съм Мередит… Аш — каза несигурно. Името й прозвуча чуждо. Дотолкова бе свикнала да я наричат Кип Тенисън.

— О, да.

Госпожа Дейд се усмихна, стана и излезе иззад огромното си полирано бюро. Бе висока жена, червеникавата й, леко прошарена коса обгръщаше широко жизнерадостно лице.

— Аз съм Труди Дейд. Приятно ми е да се запознаем. Сай ми каза, че наскоро сте загубила леля си и търсите работа. За щастие имаме едно свободно място. Имате ли някакъв опит като сервитьорка?

— Донякъде — отвърна Мередит. — Преди години работех в „Беър клоу“.

— Спомням си. Мисля, че ви познавам отнякъде. — Сивите й очи замислено се присвиха. — Съжалявам за леля ви.

— Ще ми липсва — рече тихо Мередит. — Тя бе единствената ми истинска роднина на този свят.

Проницателният поглед на госпожа Дейд я обгърна, без да изпусне нито една подробност. После кимна.

— Работата не е лека, но бакшишите са добри, а аз гледам да не тормозя подчинените си. Може да започнете веднага. Ще работите до шест часа, но някои вечери ще се налага да оставате. Това е неизбежно в нашия бизнес.

— Нямам нищо против — увери я Мередит. — Нямам нужда от много свободни вечери.

Веждите на госпожа Дейд се вдигнаха.

— На вашата възраст? За бога, нима не сте омъжена?

— Не. — Мередит не го каза рязко, но в тона й имаше нещо, което явно накара другата жена да се почувства неудобно.

— Никакви мъже, а? — усмихна се госпожа Дейд, но не се задълбочи повече по въпроса, а започна да разяснява на Мередит задълженията й, заплатата й, наред с информацията за задължителното облекло и масите, които ще обслужва. За миг бе доловила у тази млада жена някакъв оттенък на власт и изтънченост, които не се съчетаваха с дрехите, които носеше.

А Мередит се ядосваше, че не успява да се придържа стриктно към ролята, която си бе избрала. Не биваше да се превръща в Кип Тенисън всеки път, когато някой проявеше прекалено любопитство. Тя с усилие се усмихна и се заслуша в инструкциите с най-голямо внимание, докато дълбоко в себе си се питаше колко ли време ще мине, докато Сай Хардън направи следващия си ход.

 

 

Късно същия следобед Сай влезе в градината на голямото имение на Хардън. Очите му разсеяно се спряха на колоните в елински стил, украсяващи широката предна веранда. Спомняше си, че като дете играеше на тази веранда, а майка му седеше до него и го наблюдаваше. Тя винаги бе проявявала прекалено собственическо чувство и прекалено бе треперила над единственото си дете. Тази й склонност по-късно едва не предизвика разрив между тях. Всъщност отношенията им се бяха сринали след заминаването на Мередит. Сай се бе променил видимо и не чак дотам видимо.

Той окачи шапката си на старинната закачалка в предверието и разсеяно закрачи из елегантната дневна в пастелни тонове и тапицерии от брокат, дебели килими и скъпи антики, които майка му толкова обичаше.

Тя седеше в креслото си и плетеше дантела. Вдигна тъмните си очи и му се усмихна малко прекалено ведро.

— Връщаш се рано тази вечер — забеляза тя.

— Приключих по-рано. — Той си наля уиски и се отпусна в своето кресло. — Ще излизам за вечеря. Петерсън са организирали някаква делова сбирка по повод на новите договори.

— Бизнес, бизнес — промърмори тя. — В живота има и други неща, освен да се правят пари. Сай, наистина трябва да се ожениш. Запознах те с две много мили млади жени…

— Няма да се оженя — рече той със студена усмивка. Вдигна чашата си с уиски в подигравателен тост. — Излекувах се от това. Не помниш ли?

Майка му стана тебеширенобяла и сведе очи към тънките си нервни ръце.

— Това… беше твърде отдавна.

— Беше вчера. — Той глътна остатъка от уискито и стана да си налее отново. Споменът беше мъчителен. — Тя се е върнала в града, знаеш ли?

В стаята се възцари гробно мълчание.

— Тя?

Думата прозвуча тъй, сякаш майка му едва не се задави.

Той се обърна.

— Мередит Аш. Дадох й работа в ресторанта.

Мирна Хардън бе живяла със своята ужасна тайна и своята вина толкова дълго, че бе забравила, че и някой друг я знае. Но Мередит знаеше. По ирония на съдбата същите онези неща, които някога Мирна бе използвала, за да я прогони, сега можеха да се обърнат срещу самата нея с още по-опустошителни резултати. Скандалът можеше да я унищожи, като разруши и без това проблематичната връзка със сина й. Обзе я паника.

— Не е трябвало да го правиш! — изрече тя вбесена. — Сай, не бива отново да се забъркваш с тази жена! Не може да си забравил какво ти причини тя!

Лицето му не издаваше нищо.

— Не, мамо, не съм забравил. И няма да се забърквам с нея. Веднъж беше достатъчно. Леля й е починала.

Мирна нервно преглътна.

— Не знаех.

— Сигурен съм, че има да се плащат сметки, да се уреждат въпроси около наследството. Тя дойде отнякъде. И сигурно ще се върне там, когато се оправи с всичко тук…

Мирна не бе така сигурна.

— Тя ще наследи къщата.

Сай кимна, взирайки се във второто си уиски. Небрежно разклати течността.

— Ще има покрив над главата си. Не знам къде е била през всичките тези години, но знам, че нямаше нищо, когато напусна града. — Лицето му се втвърди и той глътна уискито, сякаш беше вода.

— Не е вярно — рече бързо майка му. — Тя имаше пари!

Мирна й бе хвърлила една купчина банкноти, които Мередит върна веднага. Мирна обаче винаги бе отказвала да повярва, че момичето не е задържало поне част от тях, за да напусне града. Тази мисъл донякъде успокояваше съвестта й.

Сай наблюдаваше майка си над ръба на чашата, озадачен от изражението й и страха в обикновено спокойния й глас.

— Тони върна парите, които уж бе откраднала. Забрави ли?

Лицето й пребледня още повече.

— Сигурна съм, че е имала някакви пари — избъбри тя, свеждайки очи от разяждащата я вина. — Сигурно.

Очите на Сай бяха горчиви и замислени.

— Изобщо не бях убеден в съучастничеството й — рече той. — Тони ни сервира историята тъй, сякаш я бе научил наизуст, а Мередит ми се закле, че никога не я е докосвал, че не са били любовници.

— Момиче като нея сигурно е имало много любовници — каза Мирна и лицето й пламна.

Погледът на Сай потъмня при спомена как беше с Мередит и какъв огън гореше помежду им. И сега я виждаше, разтреперана от желание. Би ли могла да е такава и с друг мъж? Та тя бе също така обсебена, както и той, влюбена до полуда. Вбесен от ревност, той бе прекалено ядосан, за да я изслуша, когато майка му я обвини. Нужни му бяха само няколко дни след заминаването й, за да почне да се съмнява в участието й в така наречената „кражба“. Наистина бе много удобно това, че впоследствие Тони върна всичките „откраднати пари“ и Мирна настоя да не арестуват момчето. Историята бе бързо потулена, след като Мередит напусна града. Но тя не изглеждаше виновна. Изглеждаше… смазана.

Не беше говорил с нея тогава. А може би трябваше да задава въпроси, но по онова време нещо в него дълбоко се съпротивляваше на отчаяното привличане към Мередит, което го правеше безпомощен. Почти бе облекчение тя да изчезне от живота му и да затвори веднъж завинаги вратата към сексуалните му ексцесии, към безразсъдната порочна страст, която разпалваше в него. Оттогава бе имал една или две кратки връзки, но никоя жена не успя да го накара да загуби контрол в такава степен както Мередит. Не бе сигурен дори дали вече е способен на подобно нещо. Сякаш всичко в него бе мъртво. Така бе изглеждала и Мередит последния път, когато я видя, застанала с наведена глава в предверието на дома му. Сякаш нещо в нея в този миг бе умряло, а обвиняващите й очи се врязаха завинаги в съзнанието му. Виждаше ги дори и сега.

Извърна се.

— Всичко това вече е минало. Не е останало нищо, което да ми помогне, дори и да исках. Тя просто ме отряза. И толкова.

Мирна си отдъхна за малко.

— Радвам се да го чуя. Наистина, Сай, една келнерка с чичо чистокръвен индианец Кроу не е партия за теб.

Очите му проблеснаха под тежките вежди.

— Това не е ли малко снобско за потомците на един британски дезертьор?

Мирна буквално се задъха.

— Ние не говорим за това!

Той сви рамене.

— Защо не? Във всяко семейство има по някоя черна овца.

— Не ставай глупав. — Тя остави плетивото си. — Ще кажа на Елен, че няма да си тук за вечеря.

Тя мина покрай него, изтръпнала от страх пред новите мъчнотии, които несъмнено щяха да възникнат. Не знаеше какво да прави. Не можеше да позволи на Мередит Аш да остане в Билингс, не и сега, когато полагаше толкова усилия да ожени Сай. Подновяването на една стара любовна връзка бе последното нещо, което й трябваше. Налагаше се да махне Мередит, и то бързо, преди тя да успее да предизвика съчувствието на Сай или да направи каквито и да било намеци за случилото се.

Детето… дали тя бе задържала детето, което носеше? Мирна скръцна със зъби при мисълта, че детето на Сай би могло да е дадено за осиновяване. То би било Хардън, нейна плът и кръв. По онова време не си бе позволила дори да помисли за това. Интересуваше я само какво ще е най-доброто за Сай, а бе сигурна, че Мередит не е. Изрязала бе тази жена с хирургическа прецизност от живота му и ако зависеше от нея, тя не би се върнала сега отново. Но Мирна искаше да разбере за детето. Ако Мередит не бе абортирала, сигурно имаше начин да го вземат. Трябваше да обмисли това и как да го обясни на Сай, без да въвлече отново Мередит в живота му. След като веднъж бе успяла със заплаха, тя бе уверена, че ще успее и втори път.

 

 

Денят мина бързо за Мередит. Постепенно придоби увереност в работата, а и хората, с които работеше, й харесаха. Те сякаш я приеха от пръв поглед и й помагаха да усвои каквото трябва, обслужваха и нейните маси, когато тя не смогваше. Особено й допадна Тереза, двадесетгодишна брюнетка с гарвановочерна коса, индианка Кроу, също като стария чичо на Мередит.

По обед тълпата от хора нарасна неимоверно. Храната бе достатъчно разнообразна и на такива цени, че привличаше както местните хора, така и гостите на града. Билингс бе център на делови срещи, и то не само на занимаващите се със селско стопанство. Посетителите харесваха семплата, но изискана храна, която се предлагаше — дори и южняците. Сутринта тя обслужи един господин от Алабама, който остана разочарован, че „гритс“^[1] не се сервира толкова на север. Но въпреки това той се появи и на вечеря, като й хвърляше доста заинтригувани погледи. Тя учтиво ги парираше. Мъжете нямаха вече място в живота й.

Той обаче се оказа доста настойчив. Мередит тъкмо се опитваше още веднъж да се измъкне от опитите му да я заговори, когато с крайчеца на окото си забеляза познато лице на една близка маса. Сай. И не само Сай. Мирна Хардън също.

Мередит приложи целия си дипломатически талант, за да се освободи от господина от Алабама, и бързо донесе поръчката му. Докато го правеше, си помисли, че някога веднага би помолила някоя от колежките си да я замести на масата на Мирна Хардън. Но тези дни бяха отминали. Тя се обърна и тръгна натам със спокойна приветливост, илюзията, за която се разрушаваше единствено от хладната жестокост на очите й, когато срещнаха тези на Мирна за пръв път от години насам.

— Добър вечер. Желаете ли нещо за пиене преди вечеря? — запита тя учтиво.

Тъмните очи на Мирна проблеснаха.

— Не пия — каза тя отсечено. — Както вероятно си спомняш, Мередит.

Мередит я изгледа остро, напълно пренебрегвайки Сай.

— Може да ви изненада колко неща си спомням, госпожо Хардън — рече тя тихо. — А името ми е госпожица Аш.

По-възрастната жена се разсмя, твърде високо и твърде подигравателно, за да е наистина весело.

— О, боже, наистина сте доста арогантна за келнерка! — Тя нервно си играеше с приборите върху салфетката. — Бих искала да видя менюто.

Мередит донесе две.

— Аз ще пия чаша бяло вино — каза Сай и се облегна на стола си, за да наблюдава реакциите й. Враждебността на майка му го разтревожи. Със сигурност той беше този, който имаше основания да се сърди.

— Ей сега ще го донеса — рече Мередит.

Докато стоеше до бара и чакаше напитката, тя се възползва от възможността да наблюдава двамата си противници. Сай носеше тъмен костюм с консервативна вратовръзка. Белият му „Стетсън“ бе паркиран на един стол до масата, а лъскавата му черна коса — старателно пригладена назад. Изглеждаше тъй, сякаш нищо не би могло да го смути, лицето му бе напълно безизразно, дълбоките кафяви очи — втренчени право напред. До него майка му обаче бе видимо нервна. Мередит забеляза, че очите й притеснено шареха наоколо.

За Мередит поведението й бе повече от красноречиво, то бе почти равностойно на изповед. В момента, когато Мирна погледна към нея, Мередит се усмихна бавно и със студена злоба.

Безупречно гримираното лице на Мирна стана тебеширенобяло. Стори й се, че в изражението на това момиче, в неговия неприязнен поглед има нещо, от което краката й се подкосиха. Това не беше хлапачката, която бе прогонила от дома си. Не. Сега Мередит бе съвсем различна и в самообладанието й имаше нещо почти зловещо.

Мередит занесе чашата с вино на Сай и я постави на масата пред него. После извади бележника и писалката си със съвършено спокойни пръсти, благодарейки мислено на Хенри, който я бе научил да се владее и контролира напълно.

— Не е необходимо — рече учтиво Сай и бутна менюто настрана. — Ще вечерям стек и салата.

— Аз също — рече сковано Мирна. — Стекът да не е много препечен. Не обичам прегоряло месо.

— За мен също — добави Сай.

— Два стека — повтори Мередит, позволявайки си за миг да срещне погледа на Сай.

— Но да не са и съвсем сурови — продължи той, като явно се опитваше да отгатне мислите й. — Не бих искал да се надигнат и да замучат срещу мен.

Мередит се постара да потисне усмивката си.

— Да, сър. Ще стане бързо.

Тя отиде да даде поръчката, а след малко сервира с хладна учтивост.

— Доста е сръчна, не мислиш ли? — подхвърли Мирна, докато се хранеха. — Помня как веднъж заля роклята ми с кафе, когато ти ме заведе в онази ужасна малка кръчма за обяд.

— Притесни се от теб — отвърна лаконично Сай. Споменът не му беше приятен. С язвителните си забележки майка му бе направила всичко възможно Мередит да се почувства неудобно.

— Явно вече не я притеснявам — забеляза Мирна с неясно предчувствие. Внимателно отряза парченце от пържолата, вдигна го към тънките си устни и дълго го дъвка, преди да го преглътне. — Може да се е омъжила. Пита ли я?

Сай я изгледа втренчено.

— Нямаше защо да я питам. Очевидно не е.

Мирна се усмихна.

— Щом казваш. Странно, нали? Хубаво момиче на нейната възраст и все още само.

— Може пък да не е успяла да намери никой, който да ме замести — сряза я Сай и се усмихна по оня неприятен начин, който караше Мирна да се раздвижва неспокойно на стола си.

— Не бъди груб, скъпи. Подай ми солта, ако обичаш.

Сай приключи с яденето, но почти не усети вкуса му.

Бе някак тревожно да вижда как Мередит се движи из ресторанта наоколо, грациозна както винаги. Дори повече от преди. Придобила бе някаква нова осанка, нова увереност, сякаш освободена от всякакви задръжки. Не бе останало почти нищо от онова плахо, мило, несигурно момиче, което бе отвел в леглото си преди години. Но тя все още го караше да пламва. Реакцията му към нея бе все така мощна както винаги и той с всички сили се мъчеше да я потисне. Независимо от необяснимата враждебност на майка си към Мередит, той знаеше, че не може да позволи на младата жена отново да завладее сетивата му. Освободил се бе от нея и искаше нещата да останат така. Да бъде отново покорен, не влизаше в плановете му. Никога вече нямаше да се поддаде на тази сладка лудост.

Мередит донесе сметката и им благодари с приветлива усмивка. Дори добави, че се надява да са прекарали вечерта приятно. Но начинът, по който го произнесе, гледайки Мирна Хардън право в очите, превърна прощалните думи в заплаха.

Мирна мълча по пътя към къщи. Не, това не беше за добро, наистина не беше. По всяка вероятност Мередит бе жена без средства, независимо че сега притежаваше къщата на леля си. Малко пари, няколко предупредителни думи може би щяха да са достатъчни да отстранят заплахата веднъж и завинаги. Щеше да се погрижи за това.

Сай караше по широките улици, без изобщо да подозира козните на майка си. Опитваше се да не мисли как кокетната униформа изящно очертаваше формите на Мередит и да потисне спомените още един път.

 

 

По времето, когато си тръгна към къщи, Мередит бе вече напълно съсипана. Беше късно и краката я боляха. Много отдавна не бе стояла на тях в продължение на цял ден.

Харесваше този град. Израсла бе извън Билингс, в една малка общност, на няколко мили северно от Йелоустоун. Родителите й бяха неясни фигури в съзнанието й, защото бяха загинали при корабокрушение, когато била съвсем малко момиченце. Единствените й истински спомени бяха свързани с леля Мери и чичо Ходещия гарван, приели я без всякакво колебание и отгледали я като собствена дъщеря. Тъй като те живееха в индианския резерват, някои от най-ранните спомени на Мередит бяха свързани с празненствата по различни тържествени поводи и тя още виждаше чичо си, облечен в пищно одеяние на Кроу. Мередит притежаваше рокля от еленова кожа и украсена с мъниста диадема, подарени й от един братовчед Кроу. Сега всичко това й изглеждаше безкрайно далечно. Някога мъчителни, днес тези спомени бяха станали поносими. Миналото бе сигурно място. Непроменимо. И хубавите спомени живееха в нея както любовта, която все още изпитваше към тъмноокия мъж, на когото толкова приличаше синът й.

Тя слезе от автобуса близо до къщата. Бе красива септемврийска вечер, само за разходка. Наслаждаваше се на освежителния хладен вятър. Но снегът не беше далеч, не повече от месец ги делеше от него. В тази част на света той бе нещо много повече от обикновено неудобство. Отвъд, в изолираните селски райони, можеше да бъде смъртоносен за животните и за хората, когато огромните снежни навявания блокираха пътищата и направеха пътуването невъзможно за дълги периоди от време.

Смайващо, мислеше си тя, колко далеч бе стигнала за бедното малко момиче, живяло в къщичка — кибритена кутийка в резервата на Кроу с роднините си. Сега беше богата. Отдавна се бе сбогувала с шитите у дома дрехи и обувките втора употреба. Но независимо от това детството й бе изпълнено с обич. А тя сигурно струваше повече от всички богатства на света. Споменът за хубавите дни с близките й я бе накарал остро да осъзнае колко онеправдани са хората в резервата. Редовно участваше в благотворителните акции за подпомагане на индианците от равнините и често правеше подаръци на братовчедите си и техните семейства. Без обратен адрес, разбира се. Съзнаваше, че това е само капка в морето на техните нужди. Но и малката помощ бе от значение. Семейството си беше семейство.

Заключи вратата зад себе си и уморено се отпусна на канапето. Но не можеше да си позволи да заспи. Трябваше да се обади вкъщи. Обещала беше на Блейк.

Сънливо набра номера и зачака господин Смит да се обади.

— Резиденция „Тенисън“ — поздрави я мрачният му глас.

— Здравейте, господин Смит. Как сте?

Той се разсмя.

— Блейк изтърва гуменото си пате в тоалетната. Но не се безпокой, ходих да му купя друго. Водопроводчикът отпуши канала. Всичко е наред. — Настана пауза. — А ти как си?

— Работя — отвърна тя. — Намерих си страхотно място като келнерка в един ресторант. Ще получавам минималната работна заплата плюс бакшишите. Как ти се струва, а?

Настъпи още по-дълга пауза.

— Започнала си работа?

— Само временно. Ресторантът е на Сай Хардън, разбираш ли? Близостта до противника може да е известно предимство, докато открия слабите му места.

— Гледай той да не открие твоите. — Предупреждението бе съвсем основателно. — Дон е тук. Трябваше да вземе някакви книжа от бюрото ти. Искаш ли да говориш с него?

Тя се намръщи. Странно бе Дон да се намира в дома й по това време на вечерта.

— Да.

Дон се обади, звучеше малко несигурно.

— Приятно ми е да те чуя. Трябваше да взема папката „Джордан“. Ти си я занесла вкъщи.

Веждите й се сключиха.

— Аз работех върху присъединяването на „Джордан“. Знаеш много добре. Защо ти е?

— Джордан и Кейн настояваха да приключим със сделката тази седмица. Освен ако не искаш да долетиш и да дооформиш нещата?…

— Не — каза тя рязко. — Разбира се, че не. Действай. Трябваше по-рано да ти се обадя, но просто ми се изплъзна от ума.

— Належащо е — рече той.

— Предполагам. И имаш нужда от подписа ми, нали?

— Да. Можеш да го изпратиш по факса…

— Нямам факс. — Тя направи гримаса. — Изпрати документите с експресна поща. Ще ги върна още същия ден.

— Добре. Но ще ти трябва факс.

— Знам. Господин Смит може да ми донесе другата седмица и да вземе и останалото ми офис оборудване. Вероятно ще остана няколко седмици, но не искам бизнесът да страда. Ще върша работата си нощем. Ще се обаждам всеки ден, за да проверявам как са нещата в службата.

— Убедена ли си, че има смисъл да отсъстваш толкова дълго? — попита предпазливо Дон.

— Да, убедена съм — отвърна тя мрачно. — Слушай, Дон, не съм някоя лековата женичка без чувство за отговорност и ти го знаеш. Хенри ме научи на всичко, което знаеше.

— Да, така е.

В гласа на Дон прозвуча горчивина. Понякога Мередит се питаше дали вътрешно той не въстава срещу факта, че част от корпорацията на брат му е в ръцете на един аутсайдер. Винаги се държеше приятно, но помежду им съществуваше неизменна дистанция, сякаш Дон не й се доверяваше напълно.

— Няма да те изоставя — рече тя. — Тази сделка със залежите е най-важното нещо в дневния ми ред, независимо колко време ще отнеме. Щом намеря слабото място в желязната хватка на Хардън върху тази собственост, незабавно ще се възползвам от него.

— Сигурна ли си, че си загрижена именно за корпорацията, а не за собственото си отмъщение?

Тя не отговори. После каза:

— Радвам се, че въпросът с Джордан ще бъде уреден. Би ли извикал пак господин Смит, ако обичаш?

Дон се изкашля.

— Разбира се. Съжалявам, ако съм бил нетактичен. Уморен съм. Беше дълъг ден.

— Да. Знам как е.

— Мередит, смяташ ли, че Смит трябва да оставя тази игуана да търчи из къщата? Животното тежи почти пет килограма, има нокти като котка и зъби като змия…

— Тайни е част от семейството — каза тя нетърпеливо. — И не безпокои никого. Просто си седи върху облегалката на стола на господин Смит, докато огладнее, а после отива в кухнята и си изяжда зеленчуците. В банята има една малка кутия, която използва, и не напада никого. Блейк също я обича.

— Неестествено е да държиш вкъщи голямо влечуго, което да пълзи навсякъде. Водопроводчикът се развика, когато дойде да отстрани аварията. Тайни седеше под душа и се къпеше.

— Бедният водопроводчик — промърмори тя, като едва не се разкиска.

— Ами да, и каза повече да не го викаме. Разбираш ли какво имам предвид? Това влечуго е истинска заплаха.

— Кажи го на господин Смит. Но аз бих го направила само иззад заключена врата.

— Разбирам те. Добре. Твоя къща, твои проблеми.

— Къщата можеше да е и твоя, Дон — рече тя неочаквано. — Съжалявам, че нещата се развиха по този начин. Ти си брат на Хенри, единственият му близък роднина. Голямата част от имението трябваше да бъде твоя.

Дон въздъхна.

— Хенри бе в правото си да се разпореди както иска с него. — Враждебността неочаквано изчезна от гласа му, заменена от нещо близко до съжаление. — В края на краищата ти бе негова жена. Той те обичаше.

— Аз също го обичах — каза тя. И наистина го мислеше.

Хенри бе нейното убежище в онази ужасна буря от мъка, в която я бе захвърлил Сай. Не бе същата любов, която изпитваше към Сай, но все пак беше любов. Ако имаше достатъчно време и Сай изчезнеше трайно от живота й, тя може би щеше да се научи да обича Хенри също тъй пламенно, както и той нея.

— Този монопол върху залежите, който имат Хардън — рече Дон и гласът му прозвуча някак странно. — Сигурна ли си, че искаш точно това? Хардън е страхотен бизнесмен. Може би рискуваш повече отколкото предполагаш.

— Експанзията без риск е като хляб без масло. Няма никакъв вкус. Не се безпокой, Дон. Искам да говоря пак с господин Смит, моля те.

— Окей. Ще го извикам. И внимавай.

— Разбира се.

Господин Смит се обади отново.

— Дон си отиде — рече той рязко. — Не му вярвам, Кип. Ти също не би трябвало да му вярваш. Смятам, че замисля нещо.

— Бих се обзаложила, че си най-подозрителният човек на света. Работата в ЦРУ явно е повлияла на мозъка ти. Всичко е наред с Дон.

— Той каза да държим Тайни навън.

Мередит се засмя.

— Тайни ще е нещастен навън. Това е моята къща. И докато е моя къща, Тайни ще живее вътре. Окей?

— Окей — отдъхна си Смит. После издаде някакъв неясен звук. — Благодаря.

— Искам да дойдеш тук следващата седмица. — Тя му издиктува списъка на нещата, които щяха да са й необходими. — Извикай Блейк, моля те — добави накрая. — Мразя да съм разделена от него толкова дълго. Но поне ще можем да си говорим по телефона. Знам, че е късно, но искам да му кажа „здрасти“.

— И той много ще се радва. Вече му липсваш.

Тя въздъхна.

— Пътувам много, нали? Прекалено много понякога.

— Ммм, що се отнася до Тайни…

— Ще намеря друг водопроводчик — обеща тя. — Не се безпокой.

Синът й се обади само след няколко секунди.

— Мамо, кога ще си дойдеш? — запита той сънливо. — Патето ми падна в тоалетната и господин Смит го изхвърли. Купи ми друго. Ти ще ми донесеш ли подарък? Вече мога да броя до двадесет и да си пиша името…

— Много хубаво. Гордея се с теб, синко. Ти ще дойдеш скоро да ме видиш и тогава ще имам подарък за теб. — Тя кръстоса пръсти. Тогава наистина щеше да има.

Настана кратка пауза.

— А ще може ли да оставаш при мен и да си играем понякога? Майката на Джери го води в парка да гледат патиците. Ти никога не ме водиш никъде, мамо.

Наложи й се да стисне зъби, за да не каже нещо остро за необходимостта да работи.

— Когато се върна у дома, ще поговорим за това.

— Винаги казваш така, а после отново заминаваш — промърмори той ядосано.

— Блейк, сега не е време да спорим — каза тя твърдо. — Чуй ме. Господин Смит ще те доведе тук съвсем скоро. Има какво да се види, дори и истински каубои, и ще имаме време да сме заедно.

— Наистина ли? — запита той толкова радостно, че тя отново се почувства виновна.

— Да.

— Добре, мамо. Може ли да доведем и Тайни? Чичо Дон казва, ме би трябвало да я изядем. Чичо Дон го казва, де.

— Е, е, стига. Няма да ядем Тайни. Господин Смит може да я вземе, когато дойдете тук да ме видите. Но не веднага, нали разбра?

— Окей. — Той въздъхна тъжно. — Тайни може ли да седи с мен, докато пътуваме?

— Кутията, в която пътува Тайни, може да бъде до теб — поправи го тя. Спомняше си съвсем ясно последния път, когато господин Смит бе взел игуаната на едно пътуване с лимузината. Момчето на бензиностанцията в едно малко градче отказа да им налее бензин, когато Тайни залепи муцуна на предното стъкло, за да го разгледа. „Хората не би трябвало да возят чудовища в колите си“, заяви сърдито той. Господин Смит слезе от колата, за да отвърне на тази обида, но момчето вече беше изчезнало. Оттогава, по настояване на Мередит, Тайни пътуваше в кутия.

— Обичам те, мамо — рече Блейк.

— И аз те обичам, миличко. Утре пак ще ти се обадя. Слушай господин Смит и бъди добро момче.

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ.

Тя затвори и внимателно постави слушалката. Блейк беше най-важното нещо в нейния свят. Понякога горчиво съжаляваше за времето, което бе пропуснала да бъде с него заради бизнеса. Той растеше, а тя изпускаше някои от най-скъпоценните мигове в живота му. Дали щеше да възроптае срещу това, когато пораснеше? Дали бе честно по отношение на него да не позволи на Дон да се заеме с по-голяма част от вътрешните операции или пък да назначи някой друг от служителите на компанията, за да й помага? Може би собствената й гордост усложняваше проблема, защото се чувстваше длъжна да следва ролята, която Хенри бе предначертал за нея. Но дали Хенри би я накарал да поеме чак толкова отговорности, ако знаеше, че те ще са за сметка на отношенията й с Блейк?

Не, отговори си сама. Той щеше да се постарае да й осигури повече време за сина й. И самият той също щеше да бъде с тях, да играе с Блейк, да го води на различни места, да окуражава любопитството му към света наоколо. Той толкова обичаше Блейк.

Тя се отдалечи от телефона. Понякога животът без Хенри беше много труден. Запита се какво ли би било, ако Сай Хардън бе пренебрегнал обвиненията на майка си и й бе повярвал и оженил за нея. Щяха да бъдат заедно, когато се роди Блейк, и може би радостта, че има син, би привързала Сай към нея.

Тя се усмихна студено. О, сигурно! Блейк би стоплил коравото му сърце, той би се влюбил безумно в нея и би изритал коварната си майка.

Всичко отново се завъртя в съзнанието й и я заслепи. Напрежението от работата, възмущението и недоволството на Блейк от отсъствието й, новото присъствие на Сай Хардън в живота й. Тя зарови пръсти в гъстите си руси коси и си спомни нещо, което бе чела за „Терапията на първичния крясък“. Запита се какво ли щяха да си помислят съседите, ако излезеше на улицата и се разкрещеше с цяло гърло. Щяха да я арестуват и тогава кой щеше да се грижи за Блейк, да сключва нови договори и да се разправя със Сай Хардън и злобната му майка?

Качи се в спалнята си и взе успокоително. Не го правеше често, но понякога напрежението бе така ужасно, че не можеше да се справи сама. Алкохолът, слава богу, никога не я бе привличал. Както и хапчетата. Вземаше ги само когато нямаше никакъв друг избор. Какъвто беше случаят и тази вечер.

С дълга въздишка се отправи към банята и се приготви за сън. Нямаше никакъв смисъл да продължава да се измъчва с безплодни умувания. Хенри я бе научил и на това. Единственият начин да се справиш със ситуацията бе да действаш, а не да правиш умствени гимнастики.

Легна и затвори очи. Успокоителното отпусна нервите й, събитията отплуваха, оставяйки я в някакъв унес. Чувала бе, че един здрав сън понякога е всичко, което отделя измъчения човек от самоубиеца. Тя нямаше намерение да се самоубива, но забравата бе сладка и означаваше почти същото.