Сюзън Кайл
Истински цветове (24)

Глава двадесет и четвърта

Мередит и Сай се ожениха само седмица по-късно на скромна церемония в тесен кръг в местната презвитерианска църква. Мирна, господин Смит и Блейк бяха свидетели. После Блейк с господин Смит и Мирна се върнаха вкъщи, а Сай и Мередит се качиха на един самолет за Канада, където щяха да прекарат уикенда вместо меден месец на езерото Луиза в Алберта.

— Искаше ми се да останем по-дълго — каза й със съжаление Сай вече на терасата на хотела, кацнал над една живописна пропаст.

— На мен също — съгласи се Мередит. — Но и двамата имаме някои дребни задължения. — Усмихна му се щастливо. Миналата седмица бе научила от доктор Брайнер, че със сигурност е бременна.

— Не стана прекалено скоро, нали? — Сай продължаваше да се чувства загрижен, че й е наложил едно решение, за което може би не е била готова.

— Не говори глупости.

Тя обви ръка около врата му. Бяха изключително сдържани напоследък и сякаш от суеверие избягваха всякаква интимност, преди връзката им да бъде узаконена. Това бе първият път, когато Сай я докосваше от нощта, в която се бе съгласила да се омъжи за него.

— Може би нямаше да се откажеш така лесно от отговорностите си, ако ти бях дал възможност за избор.

— О, Сай — усмихна му се Мередит. — Наистина ли мислиш, че каквато и да било работа би ме накарала да се откажа от теб?

„Не съм го заслужил — мислеше си той, притискайки я към себе си. — Не заслужавам такава преданост, такава безумна любов.“

— Нараних те толкова лошо.

— По-добре ме целуни — прошепна тя. — Искам да ме любиш.

Очите му я изгаряха.

— Обожавам те с цялото си тяло.

— Сай! — Бедрата й бавно галеха неговите, докато усети свирепата му възбуда. — Да — прошепна тя. — Сега можеш…

Той се засмя на собственото си нетърпение.

— Значи забелязваш такива неща?

— Няма начин да не го забележа. Трябва да съм от дърво.

— Мередит… — Вдигна я на ръце въпреки протестите й и я отнесе в спалнята.

Съблякоха се бързо, нетърпеливи да стигнат един до друг. Реалността бавно започна да изчезва и те бяха погълнати напълно от собствения си чувствен свят.

Той я повали върху златистозелената кувертюра, очите му с обожание се спряха на едва доловимото доказателство за състоянието й — набъбналите гърди, потъмнелите зърна, леката извивка на корема й.

— Така ли изглеждаше и когато носеше Блейк?

— Да — усмихна се тъжно Мередит. — Съжалявам, че го пропусна. Но този път ще бъдеш с мен от край до край. Не искам да мислиш за миналото, Сай. Няма причина да изпитваш враждебност към Хенри сега.

— Е, поне се е грижил за теб — призна той неохотно. — Благодарен съм му за това.

Тя притисна ръката му към гърдите си.

— Аз те обичам. Имаме остатъка от живота си и нашия син. И още едно дете, което е на път. Ти отново можеш да ходиш. Вече няма огорчения и омраза. Толкова много щастие, Сай. Толкова неща, за които трябва да бъдем благодарни.

— Добре — съгласи се Сай. — Няма да се занимавам с миналото. — Наведе се над разтворените й устни. — Докосни ме.

Ръката й бавно се плъзна по гърдите му и усети как тялото му се изопва като тетива.

— Не — простена той. — Не… така, скъпа.

Очите й се впиха в неговите, той взе ръката й и й показа как да го прави, мускулите на лицето му бяха изопнати до болка.

— Никога не съм те учил, нали?

— И никой друг не ме е учил. А някога нямахме много време за увертюри.

— Сега имаме — прошепна той и се приведе над гърдите й. — Ще бъда добър с теб, мъничката ми. Никакъв груб секс, никакви следи. Тази нощ ще бъде като другата, когато направихме бебето, само кадифе и блус.

— Гърбът ти…

Топлите му устни поеха връхчето на гърдата й и тя се изви под него.

— Напомни ми да ти прочета някои пасажи от една медицинска книга, която си купих по въпроса — каза той след малко. — Там се изтъква благотворното влияние на бавния, равномерен любовен ритъм.

— Наистина ли?

— Наистина.

Той внимателно се прехвърли над нея, лактите поеха тежестта му, и внимателно се притисна към тялото й.

— Искаш ли да ти покажа как точно става?

Тя вече тръпнеше под безкрайно чувственото му докосване.

— О, да… — задъха се тя. — Но за теб няма ли да е по-добре… иначе?

— Може би. Но този път те искам под мен. — Бедрата му властно разтвориха нейните. — Помогни ми, мъничката ми — прошепна той, усещайки движенията, с които тялото й се опитваше да приеме яростната му възбуда. — Хайде.

Тя затвори очи, потопена в невероятното усещане.

— Недей — рече той дрезгаво. — Искам да ме гледаш, докато се любим. — Очите му бяха също тъй нежни както внимателните движения, с които проникваше в нея. — Да, точно така. Никога преди не сме се гледали.

— Никога нямаше… достатъчно време…

— Никога не е било така… Искам да те гледам… искам да видя как губиш контрол…

Мередит потръпна от удоволствие. Сега той я притежаваше почти напълно. Трябваше да се опита да се отпусне, защото тази нощ бе възбуден повече от обикновено. Ноктите й се забиха в силните му рамене.

— Отпусни се — шепнеше й, усетил напрежението й. — Само се отпусни. Можеш целия да ме имаш. Не бързай, мъничката ми. Не бързай… — Устните му се движеха върху нейните с безкрайно благоговение. Това бе бавният, дълбок ритъм на блуса, който идва от бездните и те води до върха, където те ослепяват светкавици. Да — прошепна, когато тя най-сетне пое ритъма му. Простена тихо и най-сетне тялото й му се отдаде докрай.

Той също се задъха от невероятното усещане за пълното сливане на телата им, пронизало гръбнака му от край до край.

— О, господи, миличка, имам те цялата… и то сега!

Тя не бе в състояние да говори. Ужасният сладък ритъм я владееше, усещаше Сай както никога досега. Бавно, като агония, удоволствието ги погълна и ги хвърли в шеметната спирала към върха. Само след миг и двамата потънаха в някаква тъмна бездна, владение на неописуемия екстаз.

Мередит не бе в състояние да диша. Сърцето й щеше да изхвръкне, тялото й бе плувнало в пот. Отвори очи, усетила гъста коса върху нежните си гърди, и мощни бедра, притиснали нейните. Разсмя се с ленива, хищна усмивка.

Сай също се усмихваше, малко уморено, докато ръцете й с наслада рошеха тъмните му коси.

— Обичам те — прошепна той с гласа и с очите си.

Казал й бе, че никога преди не е произнасял думите.

Нещо стисна гърлото й.

— Знаех го и преди. И все пак е самият рай да го чувам.

— Да. Кажи ми го и ти.

— Обичам те. — Тя захапа устната му. — Направи го пак.

— Оптимистка.

Но Мередит бе сигурна. Раздвижи палаво бедрата си и реакцията му бе мигновена.

— Един мъж от двадесет… — започна тя, задъхана от възбуждащите движения.

— … е способен на многократен оргазъм — довърши той вместо нея. — Аз мога. А ти?

— О, да — въздъхна с искрено удоволствие тя. — Цяла нощ.

— Когато ти стигне, кажи „чичо“ — рече Сай и двамата се засмяха.

Бе почти утро, когато тя най-сетне го каза, и по това време той също вече бе изтощен. Заспаха с преплетени тела и не се събудиха преди мръкване.

Мередит почти не бе в състояние да се движи, когато отвори очи, и първата й мисъл бе за гърба му. Как наистина можаха да го забравят!

Скочи рязко с разширени от ужас очи. Сай бавно се разбуди и я погледна озадачено.

— Да не би да мислиш, че си ме убила?

— Гърбът ти!

— Гърбът ми е добре. А как е бебето ни? — Ръката му се плъзна по топлия й корем. — Не сме го наранили, нали?

— Не, той или тя е добре, благодаря. — Мередит се отпусна с уморена въздишка, пронизана от насладата на близостта им. — Обичам те.

— Това важи двойно повече за мен. — Той целуна косата й и я притисна към себе си. — Само се опитай да ми избягаш сега.

— Не бих посмяла, дори и да ме пуснеш.

— Никога вече. Ако се наложи, ще дойда с теб. — Повали я по гръб и я огледа внимателно. — Никакви следи — установи доволно. — А преди цялата беше в белези. Радвам се, че бях по-различен миналата нощ.

— Никога не съм имала нещо против — промълви тя. — Но тази нощ беше като умиране.

— Оттук нататък така ще бъде всеки път, когато се любим — обеща той, без да откъсва очи от нейните. — Защото вече няма да крием тайни, няма да развяваме фалшиви знамена. И ще се обичаме докрай, без никакви резерви.

— Радвам се, че се върнах в Билингс, Сай. Макар и първоначалните ми намерения да бяха погрешни.

— Аз също. Но ако знаех къде да те намеря, Мередит, никога не бих чакал толкова дълго. Търсих те години наред. Всъщност, никога не съм спирал да те търся. И изведнъж ти се появи сама.

— За да си отмъстя — кимна тя.

— Направи го. — Той докосна корема й. — Но отмъщението се оказа бумеранг, нали?

— О, не бих казала.

— Така ли? А какво би казала тогава?

— Че той или тя е продукт на изключително изгодна сделка между два индустриални гиганта.

Сай избухна в смях.

— Е, тогава той или тя ще има висока пазарна цена и ще гарантира устойчиви печалби.

 

 

Седем месеца по-късно бе роден Ръсел Лоурънс Хардън, въпреки розовия комплект дрешки, които майка му бе подготвила с такова желание.

— Предупредих те — промълви доволно Сай, като поемаше сина си в ръцете си. — В нашия род се раждат почти само момчета. И доколкото знам — добави той с чувство на превъзходство, — бащата е този, който определя пола.

— Почакай да се върнем в къщи и ще ти покажа кой определя пола — заяви предизвикателно Мередит с блестящи очи.

— Това ще ни е първата работа — произнесе той замечтано. — Трябваше едва ли не да се крия в шкафа, за да те държа настрана през последния месец.

Тя направи гримаса.

— Какво да правя, като си толкова секси, че коленете ми омекват още щом влезеш в стаята?! Възбуждам се дори когато те слушам да говориш по телефона.

Очите му проблеснаха.

— Веднага ще наредя да инсталират още два телефона.

Мирна Хардън влезе, облечена като Сай в бяла престилка. Набръчканото й лице засия, когато й подадоха второто й внуче.

— Как е Блейк? — запита Мередит, защото Блейк и господин Смит бяха останали вкъщи.

— Тъгува за теб и няма търпение да види брат си. — Мирна загука на бебето. — Толкова е хубавичък.

— Хубав е — поправи я сърдито Сай.

— Той е бебе и ако иска, може да бъде и хубавичък — възрази Мередит.

— За бога!

Мередит се засмя.

— Стига си се цупил.

— Няма как да не се цупя. Ти се възстановява толкова дълго, а това е първият ден, когато изобщо имаш някакъв цвят на лицето. Толкова се тревожех.

— Ще се оправя — увери го тя. — Ти стоя при мен, докато ме откараха в родилната зала. — Лицето й се сви измъчено, защото се бе наложило отново да й направят цезарово сечение. Не че не го бяха очаквали, а и тя бе постъпила в болницата в деня, определен от гинеколога. — Сигурно си уморен.

— Не, сега това се полага само на теб. — Сай погали ръката й. — След четири дни ще можеш да се върнеш вкъщи.

— Чудесно.

— И Блейк ще може да чете на теб приказки за лека нощ — предложи Мирна.

Мередит се засмя. Очите й потънаха в тези на съпруга й за един дълъг, прекрасен миг, после ги прехвърли върху мъничкото личице на сина си и сияещото старческо лице, надвесено над него. Трима от най-скъпите й хора на света, двама, от които най-сетне бяха разкрили истинските си ликове и захвърлили маските на болката, вината и съмненията.

— Маските — произнесе унесено.

— Какво? — запита Сай.

Тя усмихнато поклати глава.

— Нищо. Просто си мисля на глас.

Затвори очи и умората започна да я завладява, примесена със сънливостта от лекарствата. Но когато сънят най-сетне дойде като слънце след бурята, тя сънуваше дъгата.