Сюзън Кайл
Истински цветове (23)

Глава двадесет и трета

Сай не знаеше как да постъпи. Макар и да се бе надявал на друго дете, сигурността на този факт просто го зашемети. В очите на Смит четеше ясно предупреждение да не избързва. Мередит бе силно засегната от думите му онази вечер и просто не бе на себе си.

А бяха станали толкова близки, докато беше болен. Но после бе позволил на собствените си съмнения и несигурност да затъмнят чувствата му. И през ум не му беше минавало, че може да загуби битката за дяловете. Дори ако бордът му се съюзеше с нея и предотвратеше превземането на компанията от „Тенисън“, Мередит пак щеше да държи всички козове. Беше го надиграла, въпреки всичките му хитри номера. Тя го притежаваше. Гордостта му понесе тежък удар и това направо го удари в главата. Изобщо не бе в състояние да мисли, когато й нареди да напусне къщата. А най-малко би се сетил, че може да е бременна. Обидил я бе толкова, че едва ли можеше да очаква да отстъпи лесно. Бременна, а той я беше изхвърлил. За втори път. Не й бе дал никакъв шанс. За втори път. Никога ли нямаше да се поучи от собствените си грешки?…

— Господи, аз съм първокласен негодник — изрече той гласно. Въздъхна дълбоко и видя очите на Мередит да се разширяват от изумление. — Чу ме много добре — продължи той горчиво. — Изобщо не съм се променил, нали? И винаги когато нещо не е както трябва, вината е твоя, а не моя. Аз загубих дяловете и гордостта ми не можа да го понесе. Захвърлих всичко, за което мечтаехме и те изгоних. Но дори това не ми стигна. Казах ти, че компанията означава за мен повече от теб и Блейк и те заплаших, че ще ти отнема родителските права. О, страхотен съм, Мередит! — Засмя се измъчено и ядосано мушна ръце в джобовете си. — На твое място сигурно бих наредил на Смит да ме изхвърли през този проклет прозорец.

Мередит не знаеше как да се справи с подобна директна атака. Очакваше обвинения, гняв, дори ярост. Но не и подобни признания. Втренчи се невярващо в него, без да може да проговори.

— Най-добре ще е да поизчакаме, докато оздравееш — забеляза господин Смит. — Не искам да съсипвам добрата работа на доктор Данбъри. А ще трябва да сменяме и стъклото. Ще пробиеш огромна дупка.

Междувременно Блейк се бе възползвал от това, че вниманието на възрастните е съсредоточено другаде, и бе излязъл навън да играе с кученцето си.

Господин Смит със съжаление погледна към вратата.

— Най-добре ще е да ида да видя дали Блейк не е решил да направи от Хари снежен човек. А и не видях дали се облече.

— Не можеш да ме оставиш тук с него! — проплака Мередит.

— Стига, Кип! — Смит я остави на канапето. — Не може вечно да бягаш.

— Ти и Хенри винаги издигахте стени, за да го предотвратите — измърмори тя.

— Защото те познавахме. — Той се обърна към Сай. — Тя вече се гласи да си тръгне оттук. Ако смяташ да предприемеш нещо, най-добре ще е да побързаш.

— Предател! — изсъска Мередит.

Но той само хвърли поглед към разрошените й коси и се ухили.

Вратата се захлопна и останаха сами. Със Сай Мередит се чувстваше уязвима, нервна и необичайно плаха. Не смееше да го погледне, а той мълчеше. Измъкна цигара и разсеяно я запали със запалката, която тя му бе подарила толкова отдавна. Усмихна се, загледан в малкия предмет.

— Знаеш ли, че я нося със себе си още откакто първия път напусна Билингс? Ти ми я подари, помниш ли?

Тя кимна.

— Не струваше кой знае колко, но бе най-хубавата, която можех да си позволя. Посребрена. Никога не съм допускала, че ще я запазиш толкова дълго. Смаях се, когато видях да я използваш отново.

Той не се усмихна. Очите му изучаваха бледото й лице.

— Това бе единственото, което ми остана от теб — рече той дрезгаво. — Всеки път, когато я докосвах, сякаш докосвах теб, и всички спомени се връщаха отново.

— Мислех, че това е последното, което би искал.

— Така ли? — Той седна в креслото срещу канапето и се приведе над малката масичка, която ги разделяше. — Миналата седмица наговорих много глупости. И тази сутрин дойдох да се извиня. Трябваше да го направя по-рано, но гордостта ми беше смазана и дори не знаех дали ще мога да престъпя прага ти след всичко, което ти наговорих. Но бих искал ти, Смит и Блейк да си дойдете вкъщи.

Устните й се разтрепериха.

— Това не е нашият дом.

— Но е, мъничката ми. — Каза го толкова нежно, че сълзите й отново рукнаха. — Домът не е просто някакво място. Той е в хората, които го обитават. — Сай се размърда на стола и се усмихна със съжаление. — Липсва ми дори зеленият гущер. Къщата е празна без него. Няма следи от нокти по пердетата, нито люспи по килима, нито зеленчуци, приготвени в кухнята. Сърцето ми се къса.

— Господин Смит може да ти заеме Тайни. Или пък сам да си купиш игуана.

— Състоянието ми може отново да се влоши, ако не си дойдеш. — Той я наблюдаваше внимателно. — За да забравя, се съсипвам от работа.

— Майка ти се тревожеше за същото — рече неволно Мередит.

— Права е. Доста попрекалих. — Той стисна устни и очите му усмихнато я обгърнаха. — Ако си дойдеш у дома, ще намаля темпото. Блейк ще ми чете приказки за лека нощ. А Смит и аз ще можем да се бием за теб.

— Господин Смит е мой приятел — каза враждебно тя. — Много по-добър, отколкото ти изобщо си ми бил някога.

— Не се съмнявам — съгласи се без възражения Сай. — Бди над теб като див петел. Нищо не може да ви се случи с Блейк, докато е наблизо. Промених си мнението за него. Той ще остане с нас. В свободното си време може да поеме ръководството на охраната на компанията. Няма да е лошо да понаучи момчетата на това-онова.

— Господин Смит ще дойде с мен. Връщам се в Чикаго.

— Ще бъдеш сама. — Тъмните му очи бяха тихи и настойчиви. — Както и аз. Дори Блейк и Смит няма да са доволни.

— Дълго време бях сама, Сай. И вече съм свикнала. Корпорацията е всичко, от което имам нужда.

— Едва ли.

— Не мислеше ли същото, когато ме изхвърли?

Той дръпна дълбоко от цигарата.

— Държах се като идиот. Това се случва понякога на мъжете, когато се почувстват заплашени, не знаеш ли?

— Ако аз не се бях добрала до тези дялове, Дон щеше да те глътне без изобщо да се замисли — каза тя неочаквано. — Щеше да уволни целия борд на директорите и да назначи свои хора. А ти щеше да се озовеш на улицата. Той е брат на Хенри. Хенри го е научил как се свалят глави и наистина е много добър в това. Аз не притежавам инстинкта на убиец, но Дон го има.

Сай вдигна вежди.

— Мислех, че поемаш контрола върху моята компания, за да покажеш на Дон, че не може да има твоята?

— Спасявах скъпоценния ти бизнес за твоя син — рече направо тя. — Предполагам, че все някой ден ще се оттеглиш.

Сай я гледаше, останал без дъх. Значи, това било! Тя е действала в негов интерес. А той си бе мислил… Простена вътрешно заради заблудата си.

Господи, колко беше хубава. Дълга, объркана руса коса, меки сиви очи, лице, озарено сякаш от някаква вътрешна светлина. Мередит… Той въздъхна измъчено.

— Някой трябваше да те спаси от Дон — казваше тя.

— Какво? — Сай не бе проследил мисълта й.

— Слушаш ли ме изобщо?

Той кимна унесено.

— Сега лицето ти има повече цвят, отколкото онази вечер. Изглеждаш малко по-добре, но все още си много бледа. Храниш ли се?

— Да. В паузите, когато не те проклинам.

Той се усмихна, забравил цигарата, която димеше между пръстите му.

— Ако си дойдеш у дома с мен, ще те любя отново. — Гласът му бе дълбок, галещ. — И няма да има нужда да спираме, защото гърбът ми вече почти оздравя.

Мередит го изгледа ядосано.

— Няколко часа удоволствие помежду най-важното нещо в живота ти? — запита тя с режещ сарказъм.

— Ох! — промърмори той.

— За теб винаги съм била само това. Някоя, с която да се отъркаляш в сеното.

— Никога не сме го правили в сеното — произнесе замечтано Сай. — Би било чудесно.

— Няма да спя с теб — изфуча Мередит.

Той сви рамене.

— Ще се простудиш. В къщата става течение през зимата, въпреки парното отопление.

— Нито пък ще живея с теб.

— Помниш ли нощта, преди да заминеш за Чикаго? — запита той с тон, който накара коленете й да омекнат.

— Престани.

— Аз не мога да я забравя. Беше най-еротичното нещо, което някога сме правили, толкова бавно и нежно. Като ритъм на блус.

— Не искам повече да седя тук и да те слушам!

— Тогава седни на коленете ми и ме слушай — предложи Сай. Лицето му се втвърди. — Както бе седнала у Смит.

— Бях разстроена — промърмори тя. — Той ми уговори час при доктор Брайнер, който не исках.

— Добре е направил. Изглеждаш зле.

— Много ти благодаря — рече тя злобно. — Аз също те обичам.

— Обичаш ме, нали? — Очите му бяха настойчиви и нежни. — Казваше ми го толкова често, но явно не съм те слушал достатъчно, за да те нараня толкова лошо. Никога не съм сигурен в теб — добави с крива усмивка. — Защото винаги успяваш да ме подлудиш.

Мередит премигна.

— Не си сигурен в мен ли? — попита тя колебливо.

Ударил бе часът на истината, помисли си мрачно Сай.

— Ти струваш милиони, Мередит. Оглавявала си корпорация, в сравнение, с която моята е дребна като джудже. Свикнала си да вземаш решения, да даваш заповеди, да поемаш отговорности. — Той се облегна назад и кръстоса крака. — Бих могъл да ти предложа брак, когато работеше като келнерка в ресторанта ми, и сега щях да се чувствам много добре. Но съвсем различно е да направя предложение на вдовицата на Хенри Тенисън. Какво бих могъл да ти дам аз, което още нямаш? И как бих могъл да те моля да се откажеш от империята си и да се върнеш в Монтана, за да бъдеш само моя жена и майка на Блейк?

Тя се чувстваше и изглеждаше шокирана.

— Но нали ми предложи да се оженим? — напомни му тя.

— Дори и когато го казвах, знаех, че е само мечта. — Сай стисна зъби. — Искам те до лудост. Това е истината. Когато те видя с Блейк, настръхвам целият при мисълта какво би било да те имам в къщата си през цялото време, да виждам как Блейк расте. Но това не може да стане истина. Както ти сама каза, когато се върна да се бориш с Дон, имаш задължения и отговорности, от които не можеш да избягаш. Свикнала си с работата си. След всичко, през което си минала, да седиш вкъщи с едно дете едва ли би те задоволило.

Очите му бяха сведени, но той усещаше върху себе си безизразния й поглед. Не искаше да казва всичко това, но то сякаш само излизаше от него. Винаги собствените му желания бяха заемали първо място, винаги бе мислил първо за собственото си удобство. За първи път се опитваше да види нещата и от нейната гледна точка. Едва когато разбра, че не може да я върне отново в живота си. Прекалено късно бе. Сега тя искаше свободата си. И ако той й я дадеше, може би щеше да се върне при него някой ден.

— Сай? — промълви Мередит, защото той бе мълчал доста време. Та тя не искаше това. Нима той не знаеше?

— Ако решиш да се върнеш в Чикаго, няма да кажа нищо. Бих искал понякога да виждам Блейк. Ако ми позволяваш да го вземам през почивните дни или за известно време през лятото…

Сякаш нож прониза сърцето й. Сай не би могъл да знае колко я болеше да го види така смазан, готов да се откаже от всичко.

Сай рязко стана, лицето му не издаваше нищо. Но в очите му имаше такава болка, че не бе в състояние да я прикрие. Мередит се разтрепери. Той наистина щеше да я остави да замине, защото не вярваше, че ще успее да я направи щастлива. Не се опитваше да промени решението й, защото смяташе, че няма какво да й предложи.

— Какво каза? — прошепна тя.

— Най-сетне разбрах какво се опитваше да ми обясниш през цялото време. Че не си онова малко момиченце, което познавах някога. — Той бавно си пое дъх. — Досега не си давах сметка какъв невероятен егоист съм. Но не е прекалено късно да поправя грешката си. Вземи Блейк и Смит и се върни в Чикаго, ако това ще те направи щастлива. — Дори успя леко да се усмихне, очите му я милваха. — Бог е знаел, че сигурно ще станеш много по-богата без мен, мъничката ми. Сигурно и аз съм го знаел преди шест години, дори и ти да не си. — Не смееше да мисли за детето, което тя носеше, иначе щеше да полудее. За първи път бе решил твърдо да й даде право на избор. А освен всичко, тя можеше и да не иска детето. Изобщо не бе сигурен, че все още иска и него след всичко, което й бе причинил. Дала му бе да го разбере достатъчно ясно. — Довиждане, мъничката ми. — Очите му я обгърнаха влюбено за последен път. Сърцето му се късаше, но трябваше да й даде време.

Той тръгна към вратата, а Мередит изхълца, защото миналото се повтаряше. Решението й бе взето само за частици от секундата.

— Не! — почти изкрещя тя. — Не! Ако те загубя отново, няма да искам да живея!

Той се завъртя, очите му горяха.

— Какво каза?

Тя протегна ръце, разплаканото й лице разкриваше всичко, пратила бе гордостта си по дяволите.

— Казах, че те обичам — прошепна без дъх. — Не ме интересува какво можеш да ми предложиш. Само искам да живея с теб. О, моля те, не си отивай… — Гласът й пресекна.

Той стигна до канапето само с две големи крачки, коленичи до нея и силните му ръце я обгърнаха. Тя зарови лице във врата му, Сай я притисна до гърдите си, цялата трепереща.

Като в сън топлите му устни намериха нейните и ги погълнаха, настойчиво и жадно.

Той простена и се опита да се овладее. Взря се в пламналото й лице, в изпълнените й с обожание очи. Докосна бузата й с леко разтреперани пръсти, после седна на канапето и я обърна така, че главата й се отпусна на силните му гърди. Сърцето му биеше като чук.

— Все някак ще се оправим, Мередит. Можеш да оставяш Блейк при мен, когато ходиш в командировки. Смит също може да пътува с теб и да те пази.

— Не разбираш. — Тя се отдръпна, пръстите й галеха слабото му лице. — Отказах се.

— Отказала си се от какво?

— От работата си — усмихна се тя през сълзи. — Заявих на борда, че Дон и сам може да се оправи чудесно, и им връчих оставката си. — Тя бързо го целуна. — Казах им, че имам предвид едно сливане от друг характер.

Тялото му се напрегна.

— Защо не ми каза?!

— Ти изобщо не ми даде възможност. Нахвърли се върху мен като луд, когато пристигнах от Чикаго. Изобщо не искаше да ме слушаш.

— Имах телефонен разговор с…

— С един от директорите ни — прекъсна го тя. — Да, знам, но той излезе преди края на заседанието. Исках да ти кажа същата вечер, когато пристигнах, но ти скочи срещу мен.

— Не мога съвсем да го проумея. Отказала си се от всичко заради мен? — Изглеждаше му съвсем невероятно. Почувства се безкрайно смирен. — Но нали корпорацията бе всичко за теб!

Мередит бавно поклати глава, сивите й очи бяха смели и горди.

— Ти си това — прошепна тя. — Ти и нашият син.

Ръцете му я притиснаха жадно, лицето му се зарови в косата й. Тя потръпна от силата на чувствата, причинени от изповедта й.

— Има и още нещо, Сай… — добави след минута с тревожно лице.

— Да. — Ръката му се плъзна надолу и се притисна към корема й с безкрайна нежност. — О, да, има и нещо друго — задъха се той.

Мередит потръпна.

— Ти знаеш?

— Знам. — Устните му намериха нейните и ги целунаха почти благоговейно. После вдигна глава, тъмните му очи й се усмихваха. — Този път няма да пропусна нито секунда. Ще те гледам как наедряваш и ще се грижа за теб. Заедно със Смит.

Сърцето й ликуваше. Пръстите й проследиха очертанията на устните му.

— Толкова те обичам! Не знам как щях да оживея, ако ме бе пуснал да си отида и този път.

— Нямаше начин да не дойда на себе си — призна Сай. — Майка ми ме заплаши с един от железните тигани на госпожа Дафърти, задето се колебаех да дойда тук. Можеш ли да си представиш?

Мередит се усмихна снизходително.

— С майка ти се сближихме напоследък. И между нас казано, с нея заедно се грижим за теб…

— Липсваше ми. — Той потърси очите й. — И денем, и нощем. Ставаше все по-лошо и по-лошо, докато накрая започнах да си въобразявам несъществуващи неща.

— Пак старата история, а? — рече проницателно тя. — Боиш се от любовта, защото означава прекалено голям риск.

— Боя се да не те изгубя. Първо мислех, че си прекалено млада, за да обичаш. После се боях, че си заслепена от горчивина и жажда за отмъщение, когато се върна отново тук. А когато научих коя си станала, реших, че в никакъв случай няма да се задоволиш с живота, който мога да ти предложа. Борих се с това години наред, Мередит. Защото знаех, че ако му се поддам, можеше и да не успея да те задържа.

— Мислех, че ненавиждаш начина, по който те карах да се чувстваш.

Сай сви рамене.

— И това също. Превръщаше ме в пощуряло момче, лишено от всякакъв самоконтрол. Но дори тогава светът започваше и завършваше с теб. За мен ти бе всички цветове на дъгата, събрани в едно. И когато си отиде, светлината в живота ми угасна.

Тя го погледна разтревожено.

— Наистина ли държиш на мен толкова, че да искаш да останем заедно? — запита несигурно. — Защото не бива да е само заради Блейк или заради новото бебе, или защото ме желаеш…

Той грабна ръката й и я притисна към устните си, като я целуваше със затворени очи.

— Искаш думи, които не съм казвал на никого. Думи, които не съм произнасял през живота си.

— Не — рече тя примирено. — Просто… искам да знам дали си готов наистина да се обвържеш. Защото държа на това. Нищо друго не остана от гордостта ми. — Засмя се горчиво. — Изглежда както винаги се задоволявам с трохи, Сай.

— Не. — Очите му проблясваха и бяха пълни с тайни. — Не разбираш. Никога не съм… казвал думите.

Сърцето й спря. Не можеше да диша. Дори и да бе сляпа, щеше да разбере какво чувства той. Бе изписано върху лицето му, усещаше се в дишането му, в начина, по който я докосваше, в напрегнатите мускули, дори в уханието на мургавата му кожа. Може и винаги да е било там, но тя не бе успявала да го забележи. Той й казваше, че никога не е изричал думите, а не че не ги е чувствал. И внезапно разбра, че винаги я е обичал. И не само обичал. Тя беше целият му свят. Очите му й го казваха толкова ясно, сякаш го бе изкрещял.

— О, господи… — прошепна задавено.

— Да — рече той тихо. — Сега ме разбра, нали? Знаеше го и последния път, когато се любихме. Защото това е нещо невероятно. И се задушавам дори когато се опитам да говоря за него. — Дланите му нежно обгърнаха лицето й. — Тогава направихме бебето, нали?

— Да. Но откъде знаеш, след като аз самата още не съм сигурна?

— Погледнах към корема ти и Смит ми намигна. Смразих се целият при мисълта какво може да стане, ако не успея да те задържа. Представяте ли си това, госпожо Корпоративен магнат? Мога да ям пирони, но мисълта да живея без вас ме ужасява.

— Представям си го — прошепна тя. Ръката й обви врата му и го наведе надолу. — Целуни ме.

— Ами ако не мога да спра?

— Ще можеш. Защото трябва много бързо да се ожениш за мен. И бебето ни да има име. Истинското си име.

Устните му леко докоснаха нейните.

— Ще се оженя за теб още утре, стига да е възможно.

— Блейк също е твой син. Ще трябва да направим нещо и за неговото име…

— По-късно ще говорим за това. — Той я погледна с копнеж. — Знаеш ли колко си красива? Сърцето ме боли като те гледам.

— И аз чувствам същото. — Тя блажено се сгуши до него. — Толкова съм изморена напоследък. Не спя добре.

— Оттук нататък всяка нощ ще те люлея в ръцете си и ще те гледам как заспиваш.

— Хубаво звучи.

Той затвори очите й с целувка.

— Бих убил заради теб — прошепна той. — Бих умрял заради теб. Ти си целият ми живот.

Очите й отново се насълзиха, сърцето й бе така препълнено, че се боеше да диша.

— Мислех, че никога няма да кажеш думите…

— Следващият път, когато те любя, ще ги кажа — обеща той.

— Когато ме любиш, ти го казваш без думи, Сай. — Мередит се раздвижи бавно и чувствено и усети как тялото му се напрегна. — Искаш ме, нали?

Той се разсмя.

— Сама ли се сети?

— О, много съм наблюдателна. — Ръката й се плъзна надолу и го погали.

Той скочи, останал без дъх от внезапния шок на удоволствието.

— Господи, не го прави!

— Ама че си срамежлив.

— Срамежлив… по дяволите! — Опитваше се да си поеме дъх. — Ти наистина все още знаеш твърде малко за мъжете.

— Знам, че когато са в подобно състояние, мъжете са много податливи на внушения — прошепна тя закачливо. — Искаш ли да чуеш моето?

— В задния двор има двама души — произнесе Сай през зъби. — Единият от тях ще си умре от смях, а другият ще има страхотна история за разказване в детската градина.

Вярно бе, помисли си благоразумно Мередит.

— В такъв случай трябва да ме заведеш у вас, нали?

— Ще дойдеш ли?

Тя кимна.

— Всички ще дойдем. Ако си сигурен, че точно това искаш.

Сай се намръщи.

— Само за теб се безпокоя, Мередит. Жертваш толкова много…

— Не съм се отказала от мястото си в борда на директорите. Нито от наследството, нито от собствеността си. И когато децата поотраснат и имаш някое свободно място в „Хардън пропъртиз“, може да се изкуша да се върна на работа.

— Тогава ще трябва да поддържаш формата си — предупреди я той. — За да не ръждясаш.

Мередит се засмя.

— Ами дяловете?

— Когато се оженим, всичко, което е твое, ще стане и мое, госпожо Хардън. Семейна собственост.

— Значи така — прошепна тя, докато поемаше устните му. Притисна се чувствено до него и простена, когато дланите му обгърнаха бедрата й. — Отгатни какво искам в момента!

— Мередит — простена той.

— Бременността явно ме прави особено похотлива. Защото единственото, за което мога да мисля напоследък, е как лежа гола до теб.

— Спри, за бога!

— Ако си съберем нещата веднага, може да стигнем у вас само след половин час. И нощес мога да дойда при теб, или ти при мен, и да се любим безкрайно нежно.

— Да! — Блесналите му очи срещнаха нейните. — О, боже, да!

— Ще бъде като първия път. Защото няма да има вече тайни.

Ръцете му милваха корема й, той я целуваше с нежно учудване.

— Ще направя всичко за теб, Мередит. Кълна ти се.

— Имаме да наваксваме доста, скъпи. Просто нямам търпение.

Той успя да се засмее, преди да се предаде на изкушението на устните и ръцете й. Разгорещената увертюра току-що бе започнала, когато Блейк и господин Смит влетяха през задната врата. Тогава обясненията излязоха на преден план. Не че господин Смит имаше нужда от някакви. Сияещите им лица му казаха всичко.

Ухилени до уши, двамата с Блейк отидоха да приготвят багажа.