Сюзън Кайл
Истински цветове (22)

Глава двадесет и втора

Господин Смит изглеждаше някак необикновено сериозен, когато спря до самолета на „Тенисън“. Мередит забеляза, че Блейк не е с него.

— Да не би нещо да не е наред вкъщи? — запита още щом се качи в колата.

Той огледа зеления й памучен костюм с панталон, пристегнат с пъстър колан, и каза:

— Нищо особено. Изглеждаш уморена.

— И съм — усмихна се измъчено тя. — Уморена съм до смърт. Тези пет седмици ми се сториха безкрайни. Как е Блейк? А Сай?

— Блейк вече чете приказка за лека нощ на всички възрастни в къщата.

— А… Сай?

— Мога да се сетя за няколко прилагателни — рече Смит заплашително. — Държиш ли непременно да ги чуеш?

— Толкова ли е лошо? — направи гримаса Мередит.

— Колкото е по-добре, толкова е по-лош. Дано твоето завръщане го промени малко.

Тя уморено се облегна назад.

— Ще се въздържа от оценки, докато не научи какво направих. Заклех Дон и членовете на борда да мълчат, за да мога сама да го съобщя на Сай, преди слуховете да стигнат до него.

— От което разбирам, че си осуетила плановете на Дон.

— Наистина го направих — съгласи се тя, без да споменава, че е подала оставката си. Тази новина трябваше да почака, докато види реакцията на Сай. — Но за да успея наистина да им попреча, се наложи да поема контрола върху „Хардън пропъртиз“.

Господин Смит тихо подсвирна.

— На някого това няма да му хареса.

— Ти ми го кажи. — Тя се загледа навън към потъналия в сумрака пейзаж. — Ямата, която копая за себе си, става все по-дълбока и по-дълбока. И сигурно трябваше поне на първо време да остана в Чикаго, а не да се появявам тук и да се опитвам да се правя на Господ.

— Е, човек се учи, докато е жив. Хардън купи на Блейк куче. — Той й хвърли бърз поглед. — Голямо куче.

— Страхотно. Като се върнем в Чикаго, ще го настаним на верандата и ще му построим собствена стая. — Можеше да се стигне и до това. Нищо чудно Сай да се ядосаше толкова, че да ги изхвърли заедно с голямото куче и всичко останало.

— Не ме разбра — каза Смит. — Игуаните мразят кучетата.

— О! — Тя едва успя да скрие усмивката си. — В такъв случай ще трябва да построим стаичка и за Тайни. Какво ще кажеш? С фонтанче и фикуси, по които да се катери.

Той я погледна ликуващо.

— Наистина ли?

— Защо не? Не се безпокой. Ще се справим.

— Къде? — запита той грубо. — Тук или в Чикаго?

Тя стисна устни, защото не знаеше. Това щеше да зависи от Сай. Имаше за какво да бъде загрижена, особено с оглед на настоящото си положение.

През останалата част от пътя Мередит се опита да не мисли за нищо. Затвори очи и се заслуша в мелодиите по радиото, докато стигнаха дома на Хардън.

Къщата бе ярко осветена. Мередит забеляза, че завесата на предните прозорци бе дръпната, когато колата спря пред вратите. Ужасяваше се от онова, което предстоеше, но знаеше, че няма избор. А фактът, че е бременна — почти съвсем сигурно бременна — щеше да усложни всичко. Ако Сай я отхвърлеше, задето бе загубил компанията си заради нея, историята просто щеше да се повтори. Ами Блейк? Дали не й предстоеше някаква страховита съдебна битка за родителските права?…

— Мамо!

„Е, поне синът ми все още е луд по мен“ — помисли си Мередит, застанала в предверието. Засмя се и го притисна в прегръдките си. Но за разлика от друг път не се опита да го вдигне. Мисълта за бременността вече диктуваше действията й.

— Толкова е хубаво да си дойдеш у дома, Блейк — прошепна тя, сълзи напираха в очите й. Той й се стори толкова мъничък, че чак сърцето я заболя. — Липсваше ми, момчето ми. Никога няма да разбереш колко много.

— Ти също ми липсваше. Господин Смит не харесва кучето ми — заяви той обвиняващо. — Моят татко ми го купи и то е черно и бяло и името му е Хари.

— Господин Смит ще получи цяла стая за Тайни и тогава ще харесва Хари — обеща тя.

— Татко ми ли ще построи стаята?

Мередит се поколеба. Очите й се спряха на отворената врата на кухнята, където стоеше Мирна, широко усмихната.

— По-късно ще поговорим за това, миличък.

Тя влезе, като остави господин Смит да се оправя с багажа и детето.

— Как си? — запита тя Мирна.

— Всичко е наред. А ти? — Някак неволно възприеха отчуждения тон отпреди и Мирна реши да стопи леда. — Изглеждаш уморена. Влизай, ще помоля госпожа Дафърти да ни направи кафе. Гладна ли си?

— Хапнах преди да тръгна. Но наистина съм свършена.

— Работила си прекалено много. Сай прави същото.

— Как е той?

Напоследък разговорите им по телефона бяха станали съвсем кратки, сякаш самото разстояние влияеше на отношенията им. Отговорите му обикновено бяха резки и някак принудени. Всеки път, когато тя заговореше за състоянието му или за делата на фирмата, той сменяше темата.

— Добре е — отвърна Мирна някак озадачено. — Вече по цял ден е на работа.

Мередит залитна.

— По цял ден! Ами гърбът му!

— Зараства добре. Все още не бива да вдига тежко, наистина, но не се и налага. Само за известно време ще трябва да се откаже от ездата в ранчото. — Тя се намръщи. — Не ти ли е казал?

Това не предвещаваше добро. Пак тайнственост. Умишлено не отговори на въпроса.

— Той вкъщи ли е?

Мирна поклати глава.

— Беше. Но излезе за някакво късно заседание.

— Значи и шофира? — попита нещастно Мередит. Времето на отсъствието й започваше да й се струва все по-неясно.

— Да.

Икономката сервира кафето, а господин Смит отведе недоволния Блейк да си легне. Кученцето му спеше в една малка къщичка в ъгъла. Но му бяха обяснили, че щом то порасне, ще трябва да си има собствено жилище навън.

След като целуна Блейк за лека нощ, Мередит се върна в дневната.

— А при теб какво става? — запита я загрижено Мирна.

— Ударих як ритник на девера си. Ще си помисли добре, преди да се опита да ми прави номера втори път.

— Ами работата ти?

Мередит се поколеба.

— Все още не съм решила — излъга тя.

Не искаше Сай да знае, че се е отказала от високия си пост. И вече действително се питаше дали не направи ужасна грешка. Сай бе пострадал тежко и бе възможно всичките му думи и действия да са били резултат на собствената му уязвимост. Сега, когато вече всичко беше наред, нищо чудно чувствата му да бяха съвсем различни. И дали вече бе научил, че тя държи контролния пакет на компанията?

— Напоследък бях толкова притеснена — говореше Мирна. — По всякакъв начин се опитвах да накарам Сай да не се преуморява. Но той се втурна като луд в работата си, когато разбра, че Дон Тенисън иска да изкупи останалата част от дяловете. — Тя се усмихна леко. — Знаеше, че Дон действа срещу теб. Девер ти му предложи дяловете при условие, че Сай го подкрепи и му помогне да те отстрани от корпорацията.

Мередит изстина цялата.

— И Сай се е съгласил?

— Не знам — отвърна Мирна. — Беше бесен, когато излезе тази вечер. И аз не знам защо. Компанията значи много за него, но надявам се не чак толкова, че да го накара да се съюзи с Дон срещу теб.

Мередит не бе толкова сигурна. Сай се бе променил след заминаването й, а и знаеше колко неприязнено е настроен към работата й. Тя направи гримаса и отпи от кафето. Май нещата бяха по-лоши, отколкото очакваше.

Не мина много време и входната врата се отвори рязко, а после се захлопна грубо. Тежки стъпки отекнаха в посока към дневната и Сай застана на прага в тъмносин костюм и студени, обвиняващи очи.

— Ти имаш проклетите ми дялове, нали? — запита той.

Мередит не трепна. Значи знаеше. Сигурно си имаше агенти и в собствения й офис и това обясняваше гнева му. Но той вероятно бе разбрал и за оставката й и затова тя не се разтревожи особено. Вдигна глава и го погледна спокойно.

— Точно така.

— Включително и тези на стария ми чичо?

— Не трябваше да се доверяваш толкова на Дон — забеляза тя. — Той и един от твоите директори работеха срещу теб вече седмици наред.

— Кой директор? — запита той рязко.

— Приятелят ти Бил. Не знаеше ли? — подхвърли тя, ядосана от начина, по който се нахвърли върху нея. Дори не си направи труда да я поздрави. Е, не че не очакваше неприятности. И ги беше получила.

— Не, не знаех — каза студено Сай. — А и ти не можа да ме предупредиш, така ли? Никакви помощи и поощрения за врага, а? — Той хвърли „Стетсън“-а си на един стол и седна на канапето до майка си. Изглеждаше съсипан, но седеше изправен, което явно му костваше голямо усилие.

— Можеш поне да кажеш „добре дошла“ на Мередит — обърна се Мирна към сина си.

— И защо? — Очите му я пронизваха. — Тя няма да остане дълго. Така ли е, Мередит? Сега, когато получи каквото искаше, ти ще се върнеш в Чикаго, за да управляваш корпорацията на мъжа си. Но няма да е толкова просто. Няма да легна и да се предам, докато ти командваш проклетата ми компания!

Невероятно, той не знаеше за оставката й! Тя изведнъж си спомни виновния поглед на оня директор на „Тенисън“, който говореше по телефона, и разбра какво бе станало. Директорът не бе разбрал за оставката й, докато е говорел със Сай, и явно не се бяха свързвали оттогава.

— Да, сега аз имам контрола върху „Хардън пропъртиз“ — започна тя с намерение да обясни.

Но Сай не й даде възможност.

— Гледай колко време ще го задържиш! — Чувстваше се буквално като изритан. Госпожа Бизнес в действие! А си бе представял, че тя ще се откаже и ще си остане вкъщи да гледа децата му. А ето я тук, поела още повече отговорности. — Наистина ли мислиш, че ще гледам спокойно как съсипваш компанията ми?

— Нямам подобни намерения — отвърна Мередит. — Просто притежавам контролния пакет.

Той се изсмя.

— Но не за дълго, миличка. Докато се върнеш в Чикаго, аз вече ще съм си възвърнал контрола. — Той я изгледа злобно. — Кога си тръгваш?

Сърцето й натежа като олово. Това ли искаше той? Сякаш нищо вече не го интересуваше. Очите му бяха ледени, гласът — режещ като нож.

— Или си решила да останеш тук и да поемеш ръководството на „Хардън пропъртиз“? — Той се усмихна подигравателно. — В такъв случай ще е най-добре да се върнеш в къщата на леля си, защото няма да търпя подривни елементи у дома си.

— Сай…

— Синът ми ще остане тук, разбира се — добави той решително. — Няма да го взимаш със себе си.

Тя го погледна изумено. Скочи на крака, разтреперана от гняв. Беше уморена, изнервена, шокирана. И бясна. Отишъл бе прекалено далеч, дори за уязвен мъж в неговото положение. Дори не си бе направил труда да я изслуша.

— Няма да стане — изсъска тя. — Детето е мое. Допреди няколко седмици ти дори не знаеше за съществуването му.

— Но сега знам. — Сай кръстоса крака с лека гримаса. — Не е удобно да го водиш в Чикаго. Искам да бъде тук, за да имам достъп до него. Няма да ти позволя за втори път да отделиш единственото ми дете от мен.

Това можеше даже да е смешно, защото Блейк нямаше да е още дълго неговото единствено дете. Но точно сега нямаше как да му го каже.

— Не се опитвай да ми заповядваш — заяви му остро Мередит. — И ако не внимаваш, ще те изхвърля направо през главния вход на „Хардън пропъртиз“

— Опитай се! — Очите му проблеснаха опасно.

— Стига. — Мирна застана между тях. — Не мога повече да търпя това. Престани веднага — каза тя на сина си. — Мередит си е дошла след толкова седмици и дори не си е починала от полета, а ти се нахвърляш върху нея заради бизнеса.

— Тя си го заслужи. Господи, не разбираш ли какво е направила? Става дума за собствената ти прехрана.

— Нима компанията е по-важна за теб от Мередит и Блейк? — запита Мирна.

— Адски си права, ако смяташ, че е — заяви побеснял той. Мередит го бе измамила и в този момент той я мразеше. Беше му измъкнала компанията, докато се преструваше, че се грижи за него. Не би могъл да й прости, дори и да го бе направила само за да си отмъсти за миналото. — Делото на един живот не може да се сравнява с няколко часа удоволствие в леглото — добави злобно той.

Мередит пребледня. Сведе очи към скута си и не каза нито дума повече. Чувстваше се толкова зле, че нямаше дори воля да тръгне обратно. Борила се бе толкова дълго, за да стигне дотук. А сега беше бременна и безпомощна и той бе забил нож в сърцето й, това студено изчадие. А най-абсурдното бе, че го направи за него, за да спаси компанията от контрола на Дон. Той би подменил целия борд на директорите на „Хардън пропъртиз“ със свои хора, които щяха да изхвърлят Сай без изобщо да се замислят. Не бе искала компанията за себе си. Мислила бе за Блейк, който някой ден щеше да я наследи. Но Сай не знаеше това. И както винаги си мислеше най-лошото, независимо какво правеше тя.

— Сай, как можа — промълви нещастно Мирна.

Той стана и изгледа презрително Мередит, ненавиждайки смазания й вид. Обичал я бе, а тя го беше предала. Победила го бе в собствената му игра. И той не бе в състояние да го понесе.

— Няма да те изхвърля тази вечер — произнесе той тихо. — Но искам утре ти и твоят бодигард, любител на гущери, да се махнете.

— Аз и моят бодигард, любител на гущери, ще се радваме да си отидем заедно с моя син — отвърна Мередит с глас на смъртник.

Сай се бе надвесил над нея, треперещ от гняв, но тя не вдигна поглед. След секунди той напусна стаята, като едва се владееше.

Явно се бе качил на втория етаж, защото след малко чуха как една врата се затръшна.

— Ще взема Блейк със себе си — каза Мередит на Мирна, като с усилие се изправи на крака. — Колкото и да не му харесва на Сай, ще го преглътне.

Мирна я погледна съчувствено.

— Не знам какво му става. Толкова съжалявам, Мередит.

— Този път ти нямаш вина. Но кой знае защо, всичко сякаш се повтаря. И ако нещо не е както трябва, виновната винаги съм аз. — Тя сви рамене. — Защо ли винаги се надявам да бъде по-различно? Но за всеки случай му кажи да държи под око Бил. Той и Дон действаха заедно напоследък. Попречих на Дон да завземе контрола, но Сай може да бъде сигурен само докато аз имам тези дялове. Ако се откажа от тях, ще остане съвсем сам. Дон няма да отстъпи и е способен да смени целия борд на директорите, за да си осигури правата върху залежите. С увеличаването на търсенето на стратегически метали точно сега той няма да се поколебае, повярвай ми. А и аз вече не съм в състояние да се боря с него.

— Ще се откажеш от дяловете? Но защо? — възкликна Мирна.

— Нямам друг избор — отвърна Мередит, без да обяснява, че след като оставката й бъдеше гласувана на заседанието следващия месец, вече нямаше да има право на контрол. В интерес на истината, нямаше да й остане нищо друго, освен богатството, гордостта й и Блейк. Бе рискувала и загубила. И сега се чудеше защо й бе всичко това. Трябваше някъде другаде да потърси тези залежи. Защо не го направи?

— Върви си легни — замоли я Мирна. — Изглеждаш зле, Мередит. Дали не трябва да повикаме лекар?

— И това може да стане в някой от следващите дни. Но сега искам само да спя. — Гласът й бе замъглен от умора. — Лека нощ.

— Лека нощ. Спи добре.

Това бе доста вероятно, макар сърцето й да бе съкрушено. Едва можеше да си държи очите отворени, докато пресичаше гостната и се преобличаше в стаята си. И само минута след като главата й докосна възглавницата, тя потъна в дълбок сън.

 

 

На другата сутрин Мередит стана и набързо опакова нещата си. Е, щом Сай държеше да си отиде, нямаше да спори. И тя си имаше гордост.

Блейк също вече беше облечен, но когато му каза, че ще заминават, започна да плаче.

— Проклет да си, Сай — промърмори Мередит. Ако той бе тук, а не в офиса си, с удоволствие би строшила някой стол в дебелата му глава.

Успокои Блейк, доколкото можеше, а господин Смит се занимаваше с багажа и всичко останало. Мирна бе тъжна, но Мередит обеща синът й да намира достатъчно време за баба си… и за невъзможния си баща.

Не й бе приятно да изпрати Блейк на училище в такова състояние. Отиде с него и обясни на учителката, че детето е разстроено, без да уточнява защо. Жената бе много любезна и обеща да й се обади, ако той не се успокои.

После с господин Смит отидоха в къщата на леля Мери и отново се настаниха там.

 

 

Измина една седмица, през която Сай нито се обади, нито направи някакъв опит да се свърже с нея. Мередит научи от Мирна, че той се държи така, сякаш нищо не е станало, макар и непрекъснато да намира извинения да не се връща вкъщи. Мирна смяташе, че тя и Блейк му липсват. Мередит не беше чак толкова сигурна. С всеки изминал ден прилошаването я измъчваше все повече и повече, но не смееше да сподели с никого. И също като Сай се преструваше, че нищо не се е случило. Единствената връзка с него сега беше чрез майка му, която се обаждаше по телефона и идваше да ги види. Блейк също тъгуваше за баща си. Дори присъствието на любимия му господин Смит не бе в състояние да го замести.

Следващата събота заваля първият сняг. Господин Смит беше в кухнята и правеше сандвичи за обяд. Блейк играеше в задния двор с Хари. Мередит вече почти не можеше да яде нищо. През почивния ден реши да се свърже с някои хора по телефона и да разбере дали Дон не се опитва да й измъкне дяловете, преди още да е успяла да ги хвърли в лицето на Сай. Смяташе това да бъде прощалният й подарък, защото той явно нямаше намерение да отстъпи. Вече спокойно можеше да си отиде вкъщи. Нищо повече не я задържаше тук. И най-добре щеше да е да го направи скоро, защото времето застудя много.

— Наред ли е всичко? — запита несигурно господин Смит.

Тя се бе отпуснала на канапето в яркочервения си анцуг, с разчорлени коси и лице почти толкова бяло, колкото снегът навън.

— Просто съм уморена — отвърна уклончиво тя.

— Имаш нужда от лекар — каза той твърдо. — Изглеждаш ужасно.

— Не, нямам.

— Ще ти взема час — заяви той и се запъти към телефона.

Опитите й да протестира нямаха никакъв ефект. Той й уговори час при доктор Брайнер за следващата сутрин.

— Ще отидеш, дори и ако се наложи да те занеса дотам.

Тя изфуча сърдито.

— Ако посмееш, ще излея кафето върху главата ти. До гуша ми дойде от мъже, мразя ви всичките! Нямаше да съм в това състояние, ако не беше Сай.

— Ти беше тази, която искаше да попречи на Дон да те елиминира…

— Нямах предвид това състояние. А състоянието, за което Сай носи отговорност. — Тя нарочно сложи ръка върху корема си.

Господин Смит вдигна вежди и се ухили до уши.

— Още едно бебе? — Гласът му бе неописуемо нежен. — Може би едно малко момиченце този път, Кип?

Тя избухна в сълзи. Тази нежност й бе така позната. Спомняше си я толкова добре от времето, когато носеше Блейк. Хенри и господин Смит винаги бяха нежни с нея. Разплака се още повече, като си спомни колко нежен бе и Сай в нощта, преди да се върне в Чикаго. За тази нежност се бе върнала миналата седмица. Смяташе да му каже всичко, най-вече за детето, и си бе представяла как ще я прегръща и ще се радва на бременността й. Но всичко отново се бе объркало.

— О, да го вземат дяволите! — изхълца тя.

Смит я вдигна от канапето, настани я в скута си и я залюля като малко дете.

— Стига, стига — мърмореше той. — Всичко ще се оправи.

— Мразя го. — Тя заудря господин Смит с юмруци по гърдите.

— Знам.

На задната врата се почука, но Смит не стана да отвори. Вратата беше отключена и те знаеха много добре кой може да бъде.

— Някой чука — подсмръкна Мередит.

— Чух.

Вратата се отвори и Сай влезе в кухнята, видът му бе не по-малко измъчен и нещастен от този на Мередит. Но щом я видя в скута на господин Смит, нещо в тъмните му очи експлодира.

— Пусни я — нареди му той с режещ тон.

— Не го прави. — Мередит обгърна с ръце врата на господин Смит и изгледа сърдито Сай със зачервени очи. — Върви по дяволите, Сайръс Хардън!

Той за миг се вцепени, но не отстъпи. С арогантно нахлупения си над едното око „Стетсън“ изглеждаше също тъй опасен като някой разбойник от старите филми.

— Защо плачеш? — запита той. — От угризения ли?

— Няма за какво да се чувствам виновна.

— А това, че ми открадна компанията, не те ли безпокои?

— Щом не ти харесва, вземи си я обратно.

— Благодаря. Точно това мислех да направя. — Той изгледа ядно Смит. — Ти си новият обект на сантименталния й интерес, предполагам?

Господин Смит се ухили.

— Щастливият аз.

Сай трепереше целият.

— Пусни я и излез — рече опасно тихо.

— С удоволствие, но не преди да спре снегът — отвърна любезно господин Смит. — Не искаме да се подхлъзнеш и да си удариш гърба.

Сай се хвърли към него, ослепял от гняв.

— Не го пипай. — Мередит се вкопчи още по-здраво в Смит. — Той държи на мен. Не ми вика, не се съмнява във всичко, което казвам, не се фука с любовниците си пред мен. И не ме използва, за да ми открадне детето!

Сай замръзна.

— Никога не съм го правил — произнесе той.

— Не си ли? — Очите й се изпълниха с безпомощни сълзи. — Прелъсти ме, за да ме задържиш в къщата и да имаш достъп до Блейк. — Сълзите започнаха да се търкалят по бузите й. — Но когато разбра, че съм взела контрола върху „Хардън пропъртиз“, спря изобщо да се интересуваш от нас. Или поне така каза миналия път. А може би никога не сме те интересували особено. Защото единственото, което наистина искаш, е проклетата ти компания. — Тя зарови лице в ризата на господин Смит, като хълцаше отчаяно. — Е, управлявай си я тогава! Аз не я искам! Никога не съм я искала!

Сай не знаеше какво да каже. Никога не се бе чувствал толкова безпомощен. Мередит наистина мислеше, че само я бе използвал, за да се добере до Блейк. Е, вероятно имаше основания да разсъждава така. Държал се бе враждебно, откакто се бе върнала, изхвърли я от къщата си, обвини я, че го е предала, без изобщо да я изслуша. Дори й каза, тя и синът му не значели нищо в сравнение с компанията му.

Ненавиждаше се заради всичко това. Отсъствието й едва не го подлуди. Когато тя не се върна, той се изплаши, че не може да й предложи достатъчно, за да я задържи при себе си. Обхвана го паника. Не бе мислил нещата, които каза тогава. Дори проклетите дялове нямаха чак такова значение, защото знаеше, че ако се заеме истински, ще успее да си ги върне… Но гордостта му бе силно засегната. Мередит бе победила девера си и бе доказала, че може да се бори с акулите и да отстоява себе си.

Поколеба се, преди да заговори.

— Мередит, нека излезем за малко. Трябва да поговорим.

— Няма за какво да говорим, Сай. — Тя подсмръкна и се избърса с кърпичката, която й подаде господин Смит. — Приключих разговорите с теб. Утре си тръгваме за Чикаго. Ако решиш да наемеш адвокат и да ни повлечеш по съдилищата заради Блейк, давай. Но ще ти трябва много добър адвокат и доста време и пари. Защото първо ще трябва да ни намериш.

Лицето му се присви, когато осъзна колко много е разстроена и докъде я е докарал. Можеше да избяга и никога вече да не я намери. Целият кошмар на миналото щеше да се завърти отново.

— Не е така, Мередит…

Устните й трепереха, тя го изгледа сърдито.

— Върви си.

— Няма ли поне да ме изслушаш?

— Не!

Той стисна устни.

— Виж…

— Татко!

Блейк се втурна в стаята и се хвърли в ръцете му. Сай притвори очи, потънал в мига, за който бе копнял толкова дълго. После внимателно пусна детето на земята и му се усмихна въпреки тревогата си.

— Татко, да ме видиш ли дойде? Хари е в задния двор и вече може да се изправя. Искаш ли да видиш?

— След малко, синко.

— Баща ти трябва да тръгва, Блейк — каза Мередит. — Много е зает.

— Защо седиш у господин Смит, мамо? — запита Блейк, любопитно ококорил очи.

— Защото е по-удобно, отколкото на пода — отвърна отсъстващо тя.

Сай неволно се усмихна. Само преди миг бе готов да убие Смит, но вече започваше да проумява, че Мередит почти не е на себе си. Вината беше негова, и то в далеч по-голяма степен, отколкото бе предполагал.

Той слушаше механично Блейк, който разказваше за кученцето си, а очите му несъзнателно се спряха на корема на Мередит и се задържаха там с тихо, но явно любопитство.

Мередит бършеше очите си и пропусна този поглед. Но не и господин Смит.

Когато Сай вдигна очи, той му намигна. Сай остро си пое дъх и скулите му пламнаха от радостен шок.

Но не биваше да се издава пред Мередит. Доколкото я познаваше, това щеше да стане още една причина да избяга.

Изражението върху лицето на Хардън даде на Смит да разбере ясно, че той умира за нея, а и Мередит го обичаше. Възникнало бе идиотско недоразумение, но той нямаше да допусне те да страдат още шест години.

Не беше съвсем сигурен какво трябва да направи, но трябваше да измисли нещо, преди Мередит да изпълни ужасното си решение, плод на наранена гордост. Тя не бе в състояние да разсъждава разумно, значи той трябваше да го направи вместо нея.