Сюзън Кайл
Истински цветове (21)

Глава двадесет и първа

Сай се бе клел, че му няма нищо на гърба, но необичайното усилие върна болките. Можеше да го скрие от Мередит, но не и от господин Смит.

— Попрекалил си — обвини го той.

— Малко, може би — промърмори Сай, като се надяваше видът му да не го издава.

— Оттук нататък внимавай с някои упражнения — рече твърдо господин Смит.

Сай се съгласи с крива усмивка.

Но когато след малко бодигардът спомена, че гърбът отново създава проблеми на Сай, Мередит се почувства виновна. Реши повече да не ходи при него, като измисляше всевъзможни претексти.

Сай веднага усети каква е работата и това го направи раздразнителен. Телефонният му разговор с Брад Джордан, неговия вицепрезидент, също допринесе за това.

— Носят се слухове за някакво присъединяване към друга компания — напомни му Джордан. — Служителите са в паника и дори се съмняват, че изобщо ще се върнеш на работа.

Сай побесня.

— И кой, по дяволите, разпространява тези слухове?

— Не знам. Опитвам се да разбера. Акциите непрекъснато сменят собствениците си. Дори не успявам да следя какво става.

— Работата ти е да следиш — напомни му Сай. — Ще се върна следващата седмица, независимо какво казват докторите. Кажи го на хората ми. И ще хвърчат глави, ако разбера, че някой се опитва да срине бизнеса ми.

— Е, не е чак толкова лошо — засмя се Джордан. — По-добре ли си вече?

— Да. Само дето ме пробожда от време на време, но иначе бих тичал, стига тия проклети доктори да не ми забраняваха.

— Гледай да изпълняваш каквото ти казват. Не бих искал да те внасят на следващото заседание на борда.

Сай направи гримаса.

— Е, все нещо мога да свърша и по телефона. Ще поговоря лично с някои от акционерите. Може би ще успея да убедя Лоурънс да се съюзи с мен, ако му обещая един нов бик.

— Като подкуп ли?

— Стига да свърши работа. Точно сега не мога да позволя „Тенисън интернешънъл“ да ме победи. Дръж ме в течение.

— Това ми е работата. Оправяй се.

— Правя каквото мога.

След минути Мирна влезе при него и го намери мрачен и потиснат.

— Нещо не е наред — каза тя.

Сай нямаше какво да й отговори. Не искаше да я въвлича в тази битка. Тя беше само негова. Запали цигара — първата след връщането у дома.

— Дай ми пепелник, моля те — рече рязко.

Тя намери един и го сложи на масичката, без да прави забележка за лошия му навик. Отпусна се на стола срещу него и притеснено скръсти ръце в скута си.

— Все отлагах това. — Очите й се взряха невиждащо през прозореца. — Смятах, че правя най-доброто за теб, като крия истината. И изглежда загубих мярката през годините. Понякога е трудно да осъзнаеш, че малкото момченце, което си люляла на коленете си, е станало мъж, който вече не се нуждае от покровителство. И ти ще почувстваш това някой ден с Блейк.

Той започваше да го разбира. Откритието на собственото му бащинство го бе накарало да бъде по-снизходителен в преценките. Но все още му беше трудно да разговаря с майка си. Сякаш изобщо не я бе познавал.

— Минавам свръхскоростен курс по бащинство — призна неохотно. Взря се настойчиво в нея и видя как тя пребледня под погледа му. — Спомена, че искаш да ми кажеш нещо.

— За… Франк — започна тя.

Той се изсмя рязко, като се опита да даде вид, че не знае нищо.

— Имаше ли и други грехове, освен изневерите?

— Не. Но аз имам.

В следващия половин час синът й напрегнато слушаше историята, която тя вече бе доверила на Мередит.

Когато майка му свърши, Сай остро си пое дъх.

— Защо не си ми го казала още преди години?

Тя сви рамене.

— Трябваше да науча, че уважението е нещо, което човек трябва да заслужи, а не да вземе назаем отнякъде. Това бе дълъг и мъчителен урок. Съжалявам. Причиних ти толкова зло, че никога няма да мога да го изкупя.

— Обичала ли си баща ми?

Очите й станаха тъжни.

— Не. Съжалявам. Но обичах теб.

На Сай му се струваше, че разговаря с напълно непознат човек.

— Не знам нищо за детството ти. Не си спомням изобщо някога да си го споменавала.

— Прекалено много се срамувах. Глупаво, нали? Защото аз не съм нито майка си, нито съпругът си. Аз съм си аз. И независимо какво са сторили другите, то може да ме засегне само ако аз позволя. Не мога да отговарям за чужди грехове. Само за своите. А напоследък те са повече от достатъчно.

Сай се усмихна.

— О, не си чак толкова лоша. Блейк те обича.

Тя се изчерви от удоволствие.

— Забелязах. Понякога чете и на мен вечер…

— Чете ли ти „Трите мечета“? — запита я развеселен Сай.

— Да! А разказвал ли ти е за Спящата красавица? И как Принцът катастрофирал и наранил гърба си?

Сай се заля от смях.

— Чудо момче е този мой син.

— Да. — Очите й потърсиха неговите. — Ще се ожените ли с Мередит?

— Разбира се. И се надявам да стане доста скоро. Може да има едно малко усложнение.

Тя се намръщи.

— Имаш пред вид дяловете?

— Да — многозначително се усмихна той. — Независимо от всичко, не мога да позволя на Мередит да лапне компанията ми. Не че допускам, че е в състояние да го направи. Но няма да мога да избегна битката, ако не се откажа от правата върху онези залежи. — Очите му потъмняха. — Мразя да ме притискат до стената. Дори не си направиха труда да поискат съгласието ми, а направо се заеха да ме превземат. Не знаех още коя е Мередит, когато казах „не“. Е, ще се оправя някак, без да накърня много гордостта й. Но тя ще загуби тази битка.

Мирна не посмя да не се съгласи. Но имаше чувството, че Сай подценява Мередит в това отношение. След като я бе видяла да се разпорежда в най-критичната ситуация, когато той беше в болницата, можеше да си представи, че е същата и в бизнеса. И щеше да е сериозен противник, но Сай не желаеше да го признае.

— И все пак, бих се обзаложила, че ще има сватба, независимо какво ще се случи. Тя и Блейк вече просто не могат без теб.

— Както и аз без тях. — Той се раздвижи с тежка въздишка. — Къде е тя? Няма ли да дойде да ме види?

— Значи затова все още си тук — поусмихна се Мирна. — Защото ти е приятно да се грижи за теб.

— Срамота — изгледа я сърдито Сай. — Откъде си сигурна, че можеш да четеш мислите ми?

— Ти си мой син. И е срамно за теб, че се опитваш да спекулираш със съчувствието й. Всъщност, тя цяла сутрин не е пускала телефона. Господин Смит спомена, че ще трябва да я закара до Чикаго.

Сай направи гримаса.

— Знаех, че скоро ще стане. Кажи й, че трябва да поговоря с нея, моля те.

— Добре.

Сай взе ръката на майка си с известно чувство за вина, защото бе труден и си го знаеше.

— Много държа на теб — произнесе някак рязко. — Понякога превръщам живота ти в ад, и все пак е така.

Тя се усмихна несигурно.

— Същото важи и за мен.

Той пусна ръката й, смутен от подобна изява на чувства.

— Повече няма да се връщам към миналото. Мередит може би беше права. Истината пречиства.

— Тя е необикновена жена — каза Мирна. — Съжалявам, че не й дадох шанс преди шест години.

— Е, сега поне разбрах защо. Не е било само от снобизъм, нали?

Мирна поклати глава.

— Не мога да си позволя да гледам отвисоко на никого, като знам какъв е произходът ми.

— Ти си жена от класа — произнесе той упорито. — Независимо от миналото ти.

— Същото важи и за теб. — Тя преглътна сълзите си. — Ще ти изпратя Мередит.

— Майко…

Мирна се извърна и видя израза върху лицето му.

— Не се опитвай да се извиняваш — каза му нежно. — Всички имаме голяма вина. Но ще поправим нещата. Ще видиш.

После затвори вратата зад себе си. Някаква буца заседна в гърлото на Сай. Най-сетне знаеше всичко. Защо Мирна бе прогонила Мередит, защо бе толкова самотна и тъжна през по-голямата част от времето. Най-сетне бе намерил обяснението за всички мистериозни неща, съпътствали го през целия му живот. Той притвори очи. Всичко, с което трябваше да се справи сега, бе битката с Мередит за дяловете. Не би трябвало да е чак толкова трудно, каза си той с мрачен хумор. Помогнал си бе доста в това отношение през последните седмици.

Мина половин час, преди Мередит да влезе в стаята му. Изглеждаше бледа и някак несигурна.

— Ела при мен — протегна й ръка той.

Тя застана до него, като явно се владееше с голямо усилие. Изведнъж Сай разбра защо.

— Смит ти е казал, че гърбът ми не е добре ли? — разсмя се той. — Е, понаболява ме малко. Но не е станала никаква беля. Затова ли не дойде толкова време? Защото мислеше, че ще ме върнат обратно в болницата?

— Да. — Сълзите рукнаха от очите й и той утешително я притисна до себе си. — Толкова съжалявам. Просто не можех да те погледна в очите.

— По-жилав съм, отколкото си мислиш — прошепна в ухото й. — Не плачи, мъничката ми. Добре съм. — Привлече я върху скута си. — Поразмърдахме някои мускули, това е всичко. Но не сме повредили гърба. Повярвай ми.

Тя вдигна очи. Наистина не личеше да го боли. Избърса сълзите си, но все още бе смутена.

— Напоследък се превърнах в най-обикновена ревла.

— Просто ти дойде много. Чух, че се готвиш за Чикаго. Мислех, че ще останеш още една-две седмици.

— Мирна ти е казала, предполагам.

Сай кимна.

— Каза ми и за баба ми — добави той с усмивка.

— Слава богу.

— Не й беше лесно, но тя е корава жена. Сега вече се разбираме доста по-добре.

— Радвам се, Сай.

— Чудя се — той нежно докосна лицето й — дали бебето, което си направихме вчера, ще прилича на теб също толкова, колкото Блейк прилича на мен.

Мередит пламна цялата.

— Много си сигурен.

— Да. — Той потърси очите й. — А ти не си ли?

Тя също бе почти сигурна. Някак си го усещаше, същото навярно беше и със Сай. През последните дни те двамата сякаш носеха една душа.

— Да. — Наведе се и го целуна. — Дано този път бъде дъщеря.

— И аз се надявам на същото. Трябва ли да се връщаш в Чикаго?

— Да. Съжалявам. Има доста неща, които се налага да свърша лично.

Не спомена за стария му чичо и за дяловете, нито за кампанията, която смяташе да подеме, за да не позволи на Дон да окупира вътрешния сектор. Както и факта, че можеше да се наложи да превземе „Хардън пропъртиз“, за да я спаси. Точно сега нямаше как да му го каже.

— Окей — кимна той. — Блейк ще остане ли?

Мередит се колебаеше. Мисълта да се лиши от детето я разстройваше неимоверно.

— Най-добре ще е да го взема с мен — произнесе смутено.

— Знаеш, че той ще е по-добре тук, при мен. Пък и тъкмо посвикна в училището. Не е честно отново да го откъсваме от средата му.

— Разбира се, че не е — съгласи се тя. — Но през изминалите години доста често бях разделена от него. Не мога пак да го изоставя. Престоят ми там може да продължи седмици.

— Можеш да говориш с него по телефона, също както и преди. Освен това, мъничката ми, този път той ще има мен и баба си. Ще е в познато обкръжение. — Сай й се усмихна. — Няма да му позволя да те забрави. Ще му говоря за теб през цялото време.

Не й бе приятно да отстъпи, но виждаше, че е прав. Дори би могла да прескача през почивните дни и да не се откъсва напълно от тях. Но точно сега бе изключително важно да се върне. На карта бе поставено нейното бъдеще и това на Блейк.

— Прав си — съгласи се най-сетне. — Не бива пак да го откъсвам от училище, ако искам догодина да го запиша в първи клас. Господин Смит също ще остане.

— Ще останеш съвсем сама — каза Сай рязко. — Това не ми харесва. Вземи Смит с теб.

Това бе невероятен жест, защото Сай я ревнуваше от него. Мередит се усмихна.

— Благодаря. Но предпочитам той да остане с Блейк. А вероятно и ти.

— Предполагам. — Сай си спомни историята с отвличането. — Но ще се тревожа.

— Ще ви се обаждам всяка вечер. Не се тревожи. В края на краищата живея в Чикаго от шест години. Корпорацията има достатъчно служители за охрана. Ще ангажирам временно Холмс. Той е ученик на господин Смит. Това би ли те задоволило?

— Не колкото ти успя вчера — заяви усмихнато Сай. — Но се надявам той да се грижи добре за теб.

— Ще се върна, преди да съм започнала да ти липсвам. Обещавам.

— Не е възможно — рече той тихо. — Вече ми липсваш.

Тя преглътна сълзите си. Тази нова връзка помежду им бе толкова красива, толкова вълнуваща. Благодареше на бога, въпреки че се питаше колко ще продължи. Имаше да върши доста неща, а и да вземе някои важни решения. Само след минути вече опаковаше багажа си.

Най-трудното беше да каже на Блейк. Когато се върна от училище и научи, че майка му заминава, той се разплака горчиво.

Мередит го прегърна и се опита да му обясни, но детето не беше на себе си. Наложи се Сай да се намеси и да му обещае, че Мередит ще се обажда всяка вечер.

— Майка ти би могла да си идва за събота и неделя — добави той с настойчив поглед.

Тя с готовност се съгласи, макар да не бе сигурна, че ще й е възможно. От опит знаеше, че голяма част от сделките се вършеха по светски изяви. А за да пресече пътя на Дон, трябваше да се заеме с акционерите, от които зависеше развитието на нещата.

Блейк си остана докрай нацупен и съвсем не убеден, но поне не плачеше, когато тя тръгна за летището. На сбогуване Мередит целуна леко Сай, защото всички ги наблюдаваха, но очите й казваха достатъчно ясно колко не й се иска да заминава. Неговите казваха същото.

Пътуването до Чикаго й се видя много дълго, макар и да бе в самолета на „Тенисън“. През цялото време разлистваше отчетите и данните, предоставени от верните й хора във връзка с последните намерения на Дон. Много от тях бяха свързани с нейния вътрешен сектор. Наистина не си бе давала сметка колко ловко Дон е измъквал юздите от ръцете й. А за някои от номерата, които й бе погодил, бе готова направо да го убие.

Възползвал се бе докрай от вендетата й срещу Сай и бе казал на хората на възлови постове — своите и нейните — че е обзета от емоционална истерия и жертва интересите на компанията за лични цели. Е, не можеше да му отрече известно право. Когато научи, че Сай Хардън държи правата върху онези залежи, мисълта за отмъщение почти успя да я заслепи. Вярно, че донякъде бе рискувала интересите на корпорацията. Никакви изключителни обстоятелства не бяха в състояние да оправдаят този факт.

Но накрая бе взела разумно решение и това донякъде поставяше нещата в положителна светлина. Вече се бе свързала с Макгий и двама от директорите, които я подкрепиха, когато пое поста на Хенри. Те все още бяха на нейна страна. Но това не беше достатъчно. Трябваше да попречи на Дон да събере достатъчно акции на „Хардън пропъртиз“ и да завземе контрола. А после да осуети плановете му да я елиминира. Щеше да поиска вот на доверие от своите директори. Усмихна се сама на себе си. Е, казваха, че в бизнеса акулите се изяждат взаимно. Облегна се назад и започна да остри зъбите си.

 

 

Дон я посрещна на летището, изглеждаше смутен и несигурен.

— Нямаше да знам, че пристигаш, ако Макгий не го беше споменал на една среща по маркетинга тази сутрин — рече той малко обвиняващо.

— Смятах да те изненадам — отвърна любезно тя, но очите й останаха студени и изпитателни; нещо, което той не пропусна да забележи. — Успях, нали?

— Наистина. Напоследък нещата се понатрупаха доста.

— Това не е проблем. Работих върху приобщаването на компанията, докато чаках Сай да се оправи.

— Наред ли е всичко? — запита напрегнато Дон. — Ще може ли да ходи отново?

— Съвсем сигурно е. Скоро ще се върне на работа. — Това не бе съвсем вярно, но нямаше да е зле Дон да мисли, че е така. — Сай не е от тези, които се оттеглят преди края на битката.

— Казах ти го още в началото.

— Така е. — Мередит се извърна към него на задната седалка на лимузината и го погледна право в очите. — Аз също няма да се оттегля. Напоследък научавам доста неща, макар и да не съм на предната линия.

— Не те разбирам.

— Наистина ли? — Усмивката й стана още по-широка и тя с въздишка се облегна назад. — Няма значение.

Което накара Дон да се намръщи и да мълчи през целия път до жилището й на „Линкълн парк“.

 

 

Следващите три седмици тя посвети на възвръщането на позициите, които бе изгубила по време на отсъствието си от компанията. Трудно й бе да е разделена от Сай и Блейк, но разговаряше с тях всяка вечер по телефона. Сай остро настоя да се върне за следващия уикенд, но щеше да има някакъв благотворителен обяд, а после неделна закуска, на които тя трябваше да присъства и да търси подкрепа. Опита се да му го обясни, но той бе вбесен, че не е готова да остави всичко и да се втурне към него. После даде телефона на не по-малко разочарования Блейк. Единствено Мирна бе любезна с нея, но Мередит си даде сметка, че е развалила вечерта на цялото семейство. Това ужасно я потисна, следващите й разговори със Сай бяха някак принудени и отчуждени.

Той вече се бе върнал на работа, макар и за ограничени часове. Но Мередит не знаеше, защото бе забранил да й казват.

Джордан бе шокиран, когато влезе в големия кабинет на Сай и намери там шефа си седнал зад бюрото с мрачен и решителен вид.

— Позволено ли ти е да бъдеш тук? — запита Джордан.

— Не, по дяволите — дойде острият отговор. — Но ако остана още една седмица вкъщи, мога да се сбогувам с контрола върху компанията си. Мили, къде са ония списъци на акционерите? — изгърмя той.

Изплашената му дребничка секретарка се втурна с купчина листи в ръка.

— Заповядайте, господин Хардън.

— Свържи ме по телефона със Сам Харисън и кажи на Тери Оджън да дойде веднага.

— Да, сър. — Тя изхвърча и захлопна вратата зад себе си.

— Бедничката Мили — промърмори Джордан.

— Нищо й няма. Свикнала е. И тъй, какво научи за „Тенисън интернешънъл“?

Джордан се настани срещу бюрото му и започна доклада си.

През следващите дни Сай напомняше истински ураган. Раните го боляха и сигурно не му беше никак лесно, но вече държеше здраво юздите и Джордан почти съжаляваше Дон и Кип Тенисън. Те щяха да се опитат да съборят каменна стена с дървена тояга.

В Чикаго Мередит се усмихваше, като гледаше как вървят акциите на „Хардън пропъртиз“ на борсата по бизнес канала на телевизията.

Сай не искаше тя да знае, че вече поглъща дяловете с помощта на верните си хора. Но тя естествено го знаеше. Следеше прехвърлянията не само по телевизията, но и чрез компютъра си. Забелязваше, че разликата между дяловете на Дон и тези на Сай нараства чувствително в полза на последния. Но тя самата все още имаше достатъчно, за да победи в гласуването и двама им. Дон явно се предоверяваше на хората си и сякаш не си даваше сметка, че пълномощията се прехвърлят буквално пред очите му. Мередит се задоволяваше с устни обещания и не смяташе, че още е време да разкрива картите си. Щеше да поднесе своята изненада и на двамата мъже при следващото заседание на борда на „Хардън пропъртиз“. А междувременно бе свикано извънредно заседание на борда на „Тенисън интернешънъл“. Мередит разбра веднага, че инициативата е на Дон и че става въпрос за нейното положение.

По ирония на съдбата тя всъщност нямаше вече желание да оглавява вътрешния сектор. Посветила му беше много време и се чувстваше уморена. Все още притежаваше голяма част от дяловете, от които можеше да получава сигурни дивиденти докато е жива, притежаваше недвижими имоти и инвестиции. Хенри я беше осигурил добре, без да ощетява брат си.

Дон имаше достатъчно пари. Но той искаше власт. И дори Мередит да бе готова да отстъпи част от своята, тя в никакъв случай нямаше намерение да позволи на коварния си девер да я елиминира напълно.

Тя се появи на следващия коктейл в пълна бойна форма. Блестящата й външност и изисканите разговори имаха единствената цел да подкопаят позициите му в корпорацията. Нито един от директорите не бе лишен от вниманието й. Знаеше, че така се върши повече работа, отколкото по който и да било друг начин, но усети още по-голямо охлаждане в отношенията със Сай, когато му спомена, че ходи на партита. Не можеше да му обясни защо го прави и това още повече влошаваше нещата. Опасяваше се, че в краен случай той ще се съюзи с Дон. Сай искаше тя да се откаже от компанията и бе в състояние да действа съвсем безогледно. Тази битка той не можеше да си позволи да загуби.

Блейк не приемаше отсъствието й с по-голям ентусиазъм от баща си и някои вечери затваряше телефона, без дори да каже „Обичам те, мамо“. Непрекъснато говореше само за Сай. Това би трябвало да я радва, но всъщност я плашеше. Работата не можеше да замени детето й. Защо й бе нужно толкова време, за да го разбере? Все се надяваше, че по-късно ще успее да навакса пропуснатото. Нямаше да понесе, ако Блейк се настроеше против нея.

Постепенно нещата се влошиха дотолкова, че Сай вече сякаш не се радваше да чуе гласа й, нямаше и следа от предишното вълнение. Може би наистина само болестта и уязвимостта му го бяха карали да бъде така нежен с нея. Сега той се оправяше и вероятно се бе излекувал от страстта си. И всичко можеше да се върне отново там, откъдето бе започнало.

Все пак Сай и Блейк ужасно й липсваха. Умората и напрежението си казваха своето и тя разреди обажданията по едно на няколко дни. Някои вечери дори нямаше сили да вдигне телефона. Разстоянието между нея и Билингс ставаше с всеки изминал ден все по-голямо, но нямаше как да напусне Чикаго преди заседанието на борда.

Най-лошо от всичко бе честото прилошаване, което започна да я измъчва през четвъртата седмица след раздялата й със Сай. Знаеше много добре каква е причината и със стоическа усмивка отказваше питиетата и сандвичите. В очите й се появи някакъв нов блясък, лицето й сякаш излъчваше сияние, което го правеше още по-прекрасно. Това бе най-хубавият подарък, който щеше да направи на Сай. Когато научеше, той отново щеше да се върне към нея. Дори не си позволяваше да мисли, че това би могло и да не стане.

— Заседанието на борда е утре — напомни й Дон една седмица по-късно. Тя тъкмо си тръгваше към къщи след една вечеря, на която бе успяла да си осигури последния от гласовете, гарантиращи поста й.

— Не съм забравила, Дон — усмихна му се тя.

Тази усмивка бе започнала да го нервира. Хенри се усмихваше по същия начин, когато се канеше да лапне някоя компания или да вземе главата на някого.

— Мередит… — започна той несигурно. — Действително ценя работата, която свърши през изминалите години. Хенри би се гордял с отговорностите, които пое, и с печалбите, които успя да осигуриш за компанията.

— Знам. Освен всичко друго ми беше и интересно.

Дон присви очи. Тя се държеше така, сякаш знаеше какво предстои, и той усети познатото чувство на вина. Държеше да си върне компанията, но не му харесваше начинът, по който трябваше да се разправи с Мередит.

— Тази история с „Хардън пропъртиз“…

— Можем да поговорим и утре, Дон. Наистина съм много уморена.

— Забелязах. Тази седмица не си си тръгвала преди девет часа — рече той с неохотна загриженост.

Тя вдигна вежди и неволно докосна с ръка корема си.

— Да, знам. И спя твърде малко. Лека нощ, Дон.

Той кимна и проследи с поглед как Холмс, служителят от охраната, я придружава до лимузината. Напоследък не разбираше съвсем какво става. Тя бе влюбена в Хардън, както и той в нея, ако можеше да се вярва на клюките. Блейк все още беше при Хардън в Билингс. Както и Смит. А последният път, когато неуморимата Кип Тенисън бе останала съвсем без сили, бе по време на бременността й с Блейк. Нужно бе да продължи още малко мислите си в тази посока и щеше да стигне до някои интересни заключения. Е, утре всичко щеше да свърши. Кип щеше да бъде отстранена и той да поеме нещата. Тогава може би тя щеше да се върне в Билингс за нейно добро, а той да продължи собствения си живот.

 

 

Междувременно Сай бе получил обещания за дяловете, с които да среже примката, стягана от „Тенисън интернешънъл“ около компанията му. Получил бе и вот на доверие от директорите си — само един се беше въздържал. Това го изненада, тъй като въздържалият се беше Бил. Знаеше, че той не му симпатизира, но сега компанията бе под обсада и мисълта, че някой застава открито срещу него, го разтревожи. Но вече бе готов да осъществи плановете си. Нямаше точна представа какво става в Чикаго, макар да се носеха слухове за някакво извънредно заседание на борда и че положението на един от шефовете на корпорацията е под въпрос. Той се усмихна на себе си. Мередит щеше да бъде отстранена. Добре. Най-сетне щеше да я прибере при себе си, където й беше мястото, и да я отдели от бизнеса, от който жестоко я ревнуваше. Достатъчно бе слушал неубедителните извинения за отсъствията й. Оттук нататък той щеше да бъде бизнесменът в семейството.

 

 

Мередит си легна рано тази вечер, но заспа късно, дори прекалено късно. На другата сутрин се облече прибързано в един перлен копринен костюм, вдигна косата си и слезе в трапезарията. Едва отпи от кафето и не помисли и да рискува със закуската. Трябваше да е във форма тази сутрин. Много неща зависеха от нея.

Лимузината я остави пред сградата на „Тенисън интернешънъл“. Сякаш историята се повтаряше. Точно така тя бе пристигнала и за заседанието на борда на „Хардън“ и бе изненадала директорите там. А сега имаше една истинска изненада за Дон. Надяваше се той да не е прекалено разочарован, че мечът му не е отсякъл главата й.

Директорите вече бяха заели местата си, когато влезе. Мередит им се усмихна и седна. Дон изглеждаше необичайно нервен. За разлика от нея. Дяловете, които гарантираха надмощието й, бяха в куфарчето. Готова бе за всякакви атаки от страна на Дон.

След като заседанието бе открито и прочетен дневният ред, Дон се обърна към директорите. Хвърли бърз поглед към Мередит, преди да започне да говори.

Той представи собствената си интерпретация за подхода й към завземането на „Хардън пропъртиз“, намекна за вендетата и заяви, че е застрашила интересите на „Тенисън интернешънъл“, изкупувайки дяловете на необичайно висока цена. Посочи, че нужните им залежи биха могли да се намерят и на други места в Монтана, без да се сблъскват с интересите на такава стабилна компания като тази на Сай Хардън. Мередит си отбеляза, че той пропусна да спомене евентуалните транспортни разходи. После Дон призова за вот на недоверие на Кип Тенисън.

Думата бе дадена на Мередит. Тя стана.

— Първо, позволете ми да потвърдя, че всичко, което Дон Тенисън каза дотук, е чиста истина — започна, шокирайки Дон и двамата директори, които не бе успяла да спечели в подкрепа на каузата си. — Поех риск, като подцених финансовото положение на Сай Хардън и предложих висока изкупна цена за дяловете. Обаче — добави хитро тя, — сега вече контролирам „Хардън пропъртиз“ и мога да ви кажа направо, че няма да ни се наложи да превземаме компанията. Но ще преговаряме за молибденовите залежи.

Дон бе смаян.

— Дяловете имам аз — изрече той бавно. — Обещани ми бяха достатъчно пълномощия, за да отстраня Хардън и да изкупя компанията на цена, доста по-ниска от предложената отначало.

— Съжалявам, че твоят приятел Бил явно те е подвел — заяви твърдо Мередит. — Когато трябваше да вземе окончателно решение, той не посмя да тръгне срещу мен, без да е сигурен, че мнозинството от акционерите ще го подкрепи. — Тя измъкна купчината пълномощия. — Получих дяловете, на които ти си разчитал. Включително и онези, които Лоурънс Хардън уж се е съгласил да ти прехвърли. И въпреки че Сай ти помагаше, в момента компанията е повече моя, отколкото негова. А и Сай не е знаел, че ще се обърнеш срещу него. Но той не те познава така добре, както аз.

Дон я гледаше поразен.

— Проклет да съм — произнесе той дрезгаво.

— А сега — продължи Мередит, като остави книжата на масата, — за вота на недоверие. Това бе компанията на моя съпруг. Той я е основал, той я е ръководил, той я е направил това, което е. Никога не съм го молила за контрола върху вътрешния сектор. Хенри сам ми го възложи, научи ме да го ръководя, изпрати ме да се уча, за да съм на нивото на изискванията. През всяка от годините, когато го оглавявах, имахме десет процента печалба, успях в значителна степен да разширя дейностите ни. Общественият ни имидж се подобрява с всеки изминал ден, клиентите ни се увеличават. Побеждаваме конкуренцията почти във всички направления — от компютърния хардуер и софтуер до минното дело и производството на стомана. Моят девер ви каза, че позволих на една вендета да застане на пътя на най-доброто за корпорацията. Вярно е — повтори тихо. — И аз съм човек. Имах проблеми, които щях да разреша и в съда. Но чувствата могат да заслепят всеки. Никога не съм искала да застраша корпорацията, но вероятно съм била близо до това. За което съжалявам.

Очите й обиколиха масата и срещнаха погледа на всеки един от директорите.

— Вие трябва да решите дали да продължа да работя като вицепрезидент на вътрешния сектор. Ако сметнете, че заслужавам още един шанс, чудесно. Ако не, нямам нищо против. Но искам да знаете, че тази двойствена и подмолна политика не може да ме засегне. — Леденият й поглед бе отправен към Дон, който изглеждаше готов да се пъхне под масата. — Ако аз бях решила да тръгна срещу теб, Дон, щях да водя войната открито. Но стана така, че аз ти платих със същата монета. За което също съжалявам. Хенри никога не забиваше нож в гърба, колкото и изгодно да би било за корпорацията.

Дон пламна. Очите му бяха приковани в масата.

— Е, гласувайте — подкани ги Мередит и седна. — Можете да избирате между два подли червея. Единственото, което трябва да решите, е какъв да бъде полът на оня, който ще оглави вътрешните сделки.

Чу се приглушен смях. Гласовете бяха пуснати и предадени на адвоката на корпорацията. Той ги преброи и поклати глава. После стана.

— Два гласа „против“. Останалите са „за“. Както изглежда, червеят ще бъде женски.

Мередит искрено се разсмя.

— Благодаря ви, господа. Нямате представа какво означава това за мен.

Извикаха един от директорите на телефона. Отсъствието му се проточи и Мередит бе доволна, че все още имаха кворум, когато посегна към плика в чантата си. Нямаше време за губене.

Дон въздъхна тежко и се приведе напред.

— Съжалявам — каза той на Мередит, като я погледна за миг, а после отмести очи. — Права си. Това беше една мръсна история. Хенри би се срамувал от мен.

— И от двама ни, вероятно — съгласи се тя. — Но преди да закрием заседанието, трябва да свършим още нещо.

Всички проследиха с учудени погледи как тя плъзна запечатания плик към средата на полираната маса.

— Какво е това? — попита Дон.

— Моята оставка. — Мередит широко се усмихна на смайването им. — Оттеглям се като вицепрезидент на вътрешния сектор.

— Но ние току-що ти гласувахме вот на доверие! — възкликна единият от директорите.

— Знам. И го ценя изключително много. Но напоследък имам други приоритети. Възнамерявам да се преместя в Билингс и да приема едно сливане от друг характер. Надявам се да бъда щастлива и изключително заета през следващите години. Ще запазя мястото си в борда на „Тенисън“, волята на Хенри и собствените ми дялове в корпорацията ми го гарантират. Но следващия път, когато някой се опита да превземе „Хардън пропъртиз“, ще трябва да знае, че съм минала към другия отбор.

Дон се разсмя.

— Господ да ни е на помощ.

— Ще имате нужда от него. — Тя му протегна ръка. — Съжалявам — повтори още веднъж. — Но трябваше да си тръгна така както аз искам. Ти ще се оправиш добре. Боя се само, че напоследък работата е целият ти живот. Имаш нужда от време, за да забележиш света около себе си.

Дон сви рамене.

— Бизнесът е всичко, което ми трябва. Благодаря ти — произнесе тържествено той.

— За мен беше удоволствие.

— Има и едно малко допълнително преимущество — добави той, след като приключиха.

— И какво е то? — запита Мередит.

Той бавно се усмихна.

— Господин Смит и гущерът му ще дойдат да живеят при теб в Билингс. А аз ще мога да си купя ново куче.

Заседанието свърши малко след това. Мередит се усмихваше по пътя към колата си и докато минаваше покрай директора, който все още разговаряше по телефона. Той й кимна учтиво и тя не забеляза, че изведнъж стана някак нервен.

— Тя току-що излезе — каза мъжът на събеседника си от другия край на линията. — Много ми беше трудно да се свържа с теб.

— Влизам в заседание и няма да можеш да ме чуеш повече тази вечер. Добре че все пак успя — каза Сай Хардън. — Бързам. Какво има?

— Свършен си.

— Какво?

— Кип Тенисън показа достатъчно пълномощия за контрола върху компанията ти и ги използва, за да накара борда да й гласува доверие. Явно е решила, че най-добрият начин да стигне до залежите е да ги притежава.

Сай изруга. Бе шокиран, наранен, вбесен от измяната й. Превзела бе компанията му, докато е била под собствения му покрив. Това ли е била целта й? Дали не беше спала с него, само за да го извади от равновесие? Дяволите да я вземат! Откакто дойде в Билингс, не правеше нищо друго, освен да заговорничи срещу него. А сега му заби и нож в гърба.

— Можеш ли да я спреш? — запита директорът.

— Нямам особен опит с ураганите — промърмори Сай. — Но ще й трябва ризница, когато се върне тук.

— Тя тръгна към летището.

— Благодаря. Ще я посрещна тъй, че няма да го забрави докато е жива. Задължен съм ти — каза той и затвори.

Късно същата вечер Мередит може би за последен път се качи в служебния самолет на „Тенисън“ и в блажено неведение се отправи към Билингс. Обадила се бе на господин Смит да я посрещне. Никога в живота си не се бе чувствала толкова щастлива. Всичко, което трябваше да направи сега, бе да се изправи пред Сай и да му каже какво е сторила. Като бе спечелила компанията за себе си, може би бе рискувала онова лично сливане, което желаеше. Но се надяваше и се молеше да греши — и Сай да е достатъчно великодушен да приеме положението такова, каквото е, без да позволи на гордостта си да ги раздели.