Сюзън Кайл
Истински цветове (20)

Глава двадесета

Лоурънс Хардън не бе особено изненадан да види отново Мередит и това я развесели. Лицето на стария господин светна, когато тя застана на верандата пред къщата му.

— Охо — промърмори той. — Очаквах, че ще наминете. За да разберете дали не съм ви продал, предполагам.

Тя се засмя.

— Не мисля, че има нужда да питам. По-добре ще е направо да си вървя.

— Но не и преди да пиете кафе. Кой е приятелят ви отвън?

— Моят бодигард — отвърна просто тя. И начинът, по който беше облечена, създаваше впечатлението, че наистина има нужда от такъв. Огромната лимузина го потвърждаваше.

— Поканете го. Може да пие кафе с нас.

Мередит го извика и господин Смит се присъедини без всякакви церемонии.

Старият господин Хардън уведоми Мередит, че го е посетил един от директорите на „Хардън пропъртиз“ — Бил, който бе враждебно настроен към Сай.

— Той наистина иска тези дялове — разсмя се Лоурънс. — Смята, че по този начин ще успее да отстрани Сай и да заеме мястото му. Но аз казах, че ще си помисля. Предполагах, че ще наминете.

— Не съм чак толкова глупава, колкото ме мислят някои хора — рече сухо Мередит. — Оценявам жеста ви. Сай също би го оценил, макар че това едва ли ви интересува особено.

— Той не е лошо момче, когато е далеч от Мирна.

Мередит се намръщи.

— Има много неща за нея, които не знаете. Тя не е точно онова, което изглежда.

Лоурънс озадачено вдигна вежди.

— Мислех, че е най-големият ви враг.

— И аз така мислех. Но вече съм на друго мнение.

Поговориха още малко, после тя и господин Смит си тръгнаха, като поблагодариха на Лоурънс Хардън за помощта му.

— Жилав старец — рече господин Смит, докато пътуваха обратно. — И много свестен.

— Да. Истински стар каубой в най-добрия смисъл на думата. — Тя се облегна назад и въздъхна. — Мисля си, че би било чудесно да имам свое ранчо.

— Купи си. Можеш да си го позволиш.

— Да, но не мога да си позволя да стоя там. Животът ми става все по-сложен с всеки изминал ден. Да изоставя компанията, би означавало да предам Хенри. Не мога да направя такова нещо. От друга страна, нямам намерение да позволя на Дон да ми я отнеме. Или на Сай.

— Тогава ти диктувай правилата — предложи й Смит. — Сложи ръка върху „Хардън пропъртиз“ и тогава се пазари, за каквото искаш. Можеш да го направиш.

— Не играеш честно, господин Смит — подхвърли му дяволито Мередит.

— Но умно, което е нещо съвсем различно — възрази той. Гледаше право пред себе си, докато наближаваха околностите на Хардингс. — Сай иска да се ожени за теб.

— Знам.

Той я погледна многозначително.

— Можеше и на по-лошо да попаднеш.

— Както и той. Аз съм неприлично богата.

— Но той не те иска заради това. И е луд по момчето. Дори и за слепеца е ясно.

Тя гладеше гънките на полата си.

— Иска да оставя Блейк при него, докато съм в Чикаго.

— Не е лоша идея. Аз ще остана с тях.

Мередит го погледна учудено.

— Но със Сай ще се избиете един друг.

— Едва ли. Лека-полека започваме да се разбираме. А и той има нужда от мен, за да се изправи на крака. Няма да ми създава много грижи.

 

 

Господин Смит имаше съвсем скоро повод да съжали за думите си. Защото щом научи, че Мередит говори за заминаване, Сай по три пъти на ден превръщаше живота му в ад.

От инверсионната терапия, която ставаше върху една подвижна маса, му се завиваше свят. Електрическата стимулация му се струваше излишна. Настояваше да се върне на работа. Беше бесен, задето докторът не му позволява да шофира. Нещата вървяха отвратително бавно. Той непрекъснато се оплакваше и ругаеше. Дори Мередит, майка му и синът му не бяха пощадени. Държанието му бе по-ужасно от всякога и ставаше все по-непоносимо.

— Ти направо ще ни подлудиш — заяви му ядосано Мередит. — Престани най-сетне да си го изкарваш, на когото ти попадне.

— Не си го изкарвам. — Сай я изгледа сърдито. — Искам да се върна на работа. Не мога да се оправям само с тоя проклет телефон.

— И защо? Аз как се оправям?

— Смит не изпълнява каквото му казвам и не ми позволява да наложа мое собствено темпо.

— Естествено, защото твоето темпо ще те върне отново в болницата. Нямаш никаква мярка.

Той скръцна със зъби.

— Господи, времето сякаш е спряло, Мередит. И на всичко отгоре се чувствам слаб като бебе.

Вероятно точно там беше проблемът, помисли си тя. Сай мразеше да зависи от други хора. Мразеше да бъде безпомощен. Сега, когато вече знаеше, че няма да остане на място, отново бе станал нетърпелив и раздразнителен.

Тя се приближи усмихната.

— Не стига ли толкова за днес? Господин Смит вече излезе да заведе Блейк на училище. Дай си малко почивка.

Сай я погледна настойчиво. Изглеждаше по-слаб от всякога в тъмносинята копринена пижама, която все още носеше в този ранен час. Тъмните му очи се плъзнаха по кокетния розов анцуг, в който беше облечена.

— Какъв е тоя спортен екип? — промърмори той.

— Бягах. Правя го почти всеки ден, стига да имам време.

— Така ли? Аз също обичах да спортувам, но все нямаше кога.

Тя се приближи и обгърна тесния му кръст. Той ухаеше на одеколон и сапун и от допира до мускулестото му тяло коленете й се разтрепериха.

— Отслабнал си. — Но сега поне можеше да ходи нормално, макар и малко да се олюляваше след голямото физическо усилие. Имаше огромен прогрес, откакто Смит включи и по-интензивните упражнения.

— Боледувах — подхвърли Сай и я прегърна. — Ти също си отслабнала. Не ядеш ли?

— О, напротив. Майка ти и госпожа Дафърти съвсем ни разглезиха.

Той не отговори. Отношенията между него и Мирна все още бяха напрегнати. Говореха си, но Сай не успяваше да преодолее враждебността си.

— Блейк всяка вечер ми чете по една приказка — промърмори. — С нетърпение чакам времето за лягане.

Мередит му се усмихна.

— Той те обожава. Можеш ли да си представиш?

— Ще ми липсва. — Той се изправи с лице към нея. — Ти също ли ме обожаваш?

— С цялото си сърце. — Тя се надигна на пръсти и докосна устните му.

Сай ги пое със своите с безкрайна нежност, като усмихнато следеше трепетните й движения.

— Харесва ти, нали? И на мен. Харесвам начина, по който устните ти се разтварят, когато ги докосвам, как трепваш, когато почувстваш езика ми…

Тя премаля, защото докато говореше, той го правеше. Ръцете му обгърнаха бедрата й я притиснаха към бавната, властна възбуда на тялото му.

— Хубаво е — промълви той. — Надигни се.

— Ще те нараня.

— Не, няма. Направи го.

Тя се подчини, като внимаваше да не го извади от равновесие. Копнежът й бе по-силен от всякога. Въздържанието бе трудно и за двама им, бе започнала да чувства ефекта му и върху собствените си нерви. Повтаряше си, че една нощ в ръцете на Сай само ще направи нещата още по-лоши. Но го желаеше повече от всичко на света. Само мисълта за вредата, която би могла да му причини, успяваше да я държи настрана.

— Не — прошепна неуверено.

Той въздъхна измъчено, очите му се впиха в нейните с безпомощна жажда.

— Дали някога ще можем отново да се любим? Усещам се като една безкрайна болка.

— И аз. Но няма да ти позволя да се нараниш. Прекалено много държа на теб.

Той притисна челото й към гърдите си и целуна косите й.

— Можеш поне да си легнеш до мен — прошепна той. — Можеш да ме милваш, без да натоварвам гърба си.

Лицето й пламна. Тя притвори очи, цялата се потопи в уханието му.

— Но накрая… няма да можеш… — заекна тя.

— Няма да мога да контролирам тялото си, искаш да кажеш. — Той потръпна при мисълта за удоволствието, което би могъл да изпита. — О, господи, толкова е хубаво. Като умиране…

— Да. — Ноктите й се забиха в гърба му и тя отчаяно се притисна към него.

Устните му нежно докосваха лицето й. Ръцете му се плъзнаха под тениската. Тя не носеше сутиен под анцуга и той се усмихна на откритието си. Дръпна дрехите нагоре, за да може да вижда гърдите й.

— Недей — едва успя да изрече Мередит, защото й бе не по-малко приятно, отколкото на него.

— Искам да те гледам.

Тя остро си пое дъх, очите му я обгръщаха, топлите му ръце я галеха. Палците му се отпуснаха върху твърдите зърна, влудяващото докосване прониза тялото й, очите й се разшириха.

— Гърдите ти винаги са били чувствителни — прошепна той. — Обичах да ги усещам. Мечтаех за начина, по който изглеждаше първия път, когато те целунах там, за шока и удоволствието в очите ти, за треската, обхванала тялото ти.

— Ти не знаеше, че ми е за първи път.

— Отначало не. На повечето жени им бе трудно да приемат тялото ми. А някои направо се плашеха, когато бях възбуден. Но се научих, че когато не бързам и съм много, много нежен, повечето от тях все пак успяваха да ме приемат. Затова не разбрах веднага, че си девствена.

Тя го погледна смутено.

— Нищо не знаех тогава… Никога не бях виждала мъж така… освен теб.

Той я целуна, ръцете му я караха да обезумява.

— Заключи вратата — прошепна й дрезгаво. — Не, недей да спориш. Само ще си легнем за малко, нищо повече. Няма да рискувам здравето си, но страхотно те искам, мъничката ми.

Тя не можеше да му откаже. Толкова бе хубаво да е близо до него. Заключи вратата с разтреперани пръсти.

Обърна се и се облегна на нея. Сай съблече горнището на пижамата си и го пусна на земята. Без да откъсва очи от нейните, посегна към панталона, смъкна и него, после бавно го прекрачи. Бе напълно възбуден, тя го гледаше с очи, които обожаваха неоспоримата му мъжественост и бронзовото съвършенство на тялото му.

— Не е възможно да има друг мъж като теб — прошепна тя.

— Или жена като теб. Съблечи се и ми позволи да те гледам.

Треперещите й ръце бавно смъкнаха анцуга, тениската, дантеленото бельо, докато очите му я поглъщаха и тялото му пулсираше от жажда.

— Толкова време мина, мъничката ми…

— Да. — Тя потъна в ръцете му и се задъха от допира до пламналата плът.

Ръцете му я притиснаха и я задвижиха ритмично до тялото му.

— Ела — рече той дрезгаво. — Нека си легнем.

Сай се отпусна върху леглото, тя вече беше до него и ръцете й галеха широките гърди, мускулестите рамене, силните му ръце.

— Отпусни се върху мен — прошепна той, милвайки с устни съвършените и гърди.

Мередит го направи в някакво пълно замайване и усети как една стоманена ръка разтваря бедрата й. Само след секунда той проникна в нея.

— Сай, не, още не бива! — задъха се тя.

— Шшт… Ще рискувам. — Устните му затвориха клепачите й, тялото му потръпваше в ритъм, бавен като прилива и неумолим като времето.

— Искам да ме усетиш — промълви той. — Как мога да те изпълня докрай.

— Гърбът ти… — изхлипа тя.

Той се усмихна въпреки разяждащото желание. Устните му докосваха пламналото й лице, тялото му я любеше с бавно обожание.

— Нищо няма да ми стане.

Сякаш вече наистина се чувстваше напълно здрав. Болките бяха почти само спомен. Онова, което правеше на Мередит, ги заличаваше напълно. Чувстваше единствено меката топлина, която го обгръщаше, покорното й, зажадняло тяло. Долови тихите й стонове, когато ускори ритъма и тя отчаяно се вкопчи в него. Вдигна глава, защото искаше да вижда лицето й. То бе като маска на непоносимото удоволствие, очите й бяха притворени, замъглени от желание.

— Сай, обичам те.

— Да. Полека, скъпа. — Ръцете му притискаха стройните й бедра. — Остани при мен — прошепна той. — Нежно, мъничката ми. Така… Нежно. Вземи ме. Вземи ме целия, Мередит. — Бавно задълбочаваше проникванията си, притискаше я все по-близо и по-близо.

— Ще те… нараня. — Последната разумна мисъл бе страхът й за него.

— Ако това е болка — успя да прошепне Сай през надигащото се удоволствие, — бих искал да умра от нея.

Мередит се задъха, очите й се изпълниха със сълзи от бавната спирала на удовлетворението. Застина безпомощна, сляпа за всичко, освен онова, което й даваше той. Нежността му бе безкрайна, екстазът — невероятен. Никога не бяха преживявали нещо подобно. Не бе и мечтала, че двама души могат да се слеят така пълно, че телата, умовете и душите могат да се разтворят в този божествен водовъртеж.

— Давай, миличка — прошепна той, когато лицето му започна да се замъглява, пот изби по челото му, ръцете му се вкопчиха в нея и мощното му тяло се разтърси. — Прави го. Така е добре, добре е, Мередит, да, да, мила!

Тя простена от тревога, но се подчини. Реалността се изгуби в експлозии от свирепо удоволствие. Чу вика му, но бе отвъд всичко, когато собственото й тяло започна да се извива в своя безумен екстаз.

Ноктите й му причиняваха болка. Тя най-сетне си даде сметка за това и пусна раменете му. Цялата трепереше. Дори не можеше да диша нормално. Тялото й бе напълно извън контрол.

— Сай? — Откри, че лежи до него, косата й бе мокра от пот. Тялото му още не се бе успокоило, очите му бяха затворени, гъстите мигли се очертаваха върху бледите бузи. — О, Сай, добре ли си?

Очите му бавно се разтвориха. Бяха почти черни, но онова, което бе разширило зениците и родило невероятната усмивка, не бе болка.

— Да. — Гласът му бе натежал от изтощителното удоволствие. — Ти…

— Добре съм… — произнесе тя дрезгаво.

Ръката му проследи очертанията на лицето й, задържа се върху меките устни, леко наранени от целувките му.

— Само добре ли?

Тя смутено извърна очи към пулсиращата вена на шията му.

— Нямам думи.

— Аз също. — Той целуна очите й. — И това трябва да е любов, Мередит. Това невероятно сливане. Не беше просто секс, а отдаване и вземане докрай.

— Знам. Чак се боя…

Сай притисна главата й към рамото си.

— Няма от какво да се боиш. Никога вече. Сега вече си принадлежим докрай и не може да има някой друг нито за теб, нито за мен. Докато сме живи.

Сърцето й почти спря да бие. Сай говореше за тотално обвързване, но тя не смееше да му вярва. Дълго време бе стоял без жена и тя бе успяла да го задоволи. Ако не бе това, значи бе всичко, което някога бе искала. Но все още не бе сигурна.

Сай усети колебанието й, но само се усмихна. Вече можеше да я има. Щеше да му е нужно време, но тя му се бе отдала напълно, без всякакви задръжки. Беше негова. Радост заля душата му. Привлече я към себе си с ликуващ смях.

— Добре ли е гърбът ти? — Мередит се опита да не обръща внимание на смеха му, който й се стори подигравателен.

— Гърбът ми е много добре. Не съм го увредил. Казах ти, че можем да се любим, стига да го правим по съответния начин. — Той се отдръпна, очите му потърсиха нейните. — И беше точно както ти обещах. Ти плака от удоволствие.

— Да. — Тя не бе в състояние да отмести поглед. — Никога не е било така.

— Знам. Господи, и дори след всичко това продължавам да те искам.

Мередит се усмихна плахо.

— Както винаги.

— Не, не е същото. Преди всичко беше само секс.

— А сега? — запита тя несигурно.

Палецът му погали меките й устни.

— Сега е нещо, което дори не мога да изразя с думи. — Очите му не се откъсваха от нейните. — Не се отдръпнах накрая — прошепна той. — Не можах. Съжалявам. Но наистина мисля онова, което ти казах. Целта ми не е на всяка цена да забременееш и да те лиша от всякакъв избор.

Мередит се колебаеше.

— Сай… ако стане някое бебе… аз… аз…

Сърцето му заби ускорено.

— Искаш да кажеш, че не би имала нищо против?

— Да — рече тя, останала без дъх.

— Нито пък аз. — Той също се бе задъхал. Очите му бяха яростни и нетрепващи. — Защото никога преди не съм бил способен да се отдам напълно, дори и на теб. Но сега беше като две половини, които се съединиха, за да направят цялото. Бе всичко, което трябва да е физическата любов.

Тя се сгуши до него.

— Наистина го мислиш, нали?

— Но не ми беше лесно да те накарам да го разбереш.

— Това важи и за мен — напомни му Мередит. — И на теб ти бе трудно да повярваш, че съм способна на любов.

— Сега вярвам. Ти ми го доказа, когато седя с мен нощ след нощ. Останах жив благодарение на теб.

— И аз съм жива заради теб.

— Ожени се за мен.

Това бе най-съкровеното й желание. Но все още съществуваше проблемът с проклетите дялове, плановете й за превземане на компанията и предателството на Дон.

— Мислиш за корпорацията, нали? — запита Сай, раздразнен, че тя не се съгласи незабавно. Не му бе приятно, че работата й е по-важна от самия него. Е, сега имаше известно предимство. Ръката му се отпусна върху корема й и той се надигна, за да я погледне. — Добре, направи каквото трябва, само че бързо. Не искам да влезеш в църквата с мен в рокля за бременни.

— Та то бе само веднъж — промълви несигурно Мередит.

Усмивката му стана още по-широка.

— Колко време ти трябваше, за да забременееш с Блейк? Доколкото си спомням, каза, че е станало още първия път.

— Може да не съм чак толкова фертилна сега.

— Може и да не си. — Той приглади косата й и усмивката му угасна. — Трябва да вземеш някои трудни решения. Не можеш да живееш в Чикаго, докато си бременна с второто ни дете. Искам да бъдеш с мен. Искам да те виждам как наедряваш. Искам да спя до теб и да усещам как бебето рита. Искам всички онези неща, които съм пропуснал при Блейк.

Мередит въздъхна, защото тя също го искаше. Усмихна му се.

— Дай ми няколко седмици.

Той кимна. Бе твърде близо до целта, за да рискува да я изгуби точно сега. Мередит го обичаше. Можеше да й позволи известна свобода. Ако тя искаше битка за контрола върху компанията, щеше да я има. Време беше да й покаже, че ако не другаде, поне в бизнеса той ще диктува нещата.

Тя видя изражението му и го разтълкува съвсем точно. Сай смяташе, че ще успее да я победи. Но той я бе видял да действа само един-единствен път. И трябваше да получи още някои уроци.

Мисълта за евентуалната й победа обаче я тревожеше, защото той си имаше вродена мъжка гордост. Дано да бе достатъчно силен да приеме с достойнство поражението си, ако се стигнеше дотам.

Не можеше да му даде дяловете, защото Дон също ги преследваше. А тя държеше да покаже на девер си, че не е някаква фигурантка, а наистина заслужава поста, поверен й от Хенри. Самочувствието й го изискваше. Гневът се смесваше с желанието да бъде на върха. Доверила се беше на Дон, а той я бе предал. И щеше да си плати за това!

След като въведеше ред във владенията си, можеше с достойнство да се оттегли и да даде на Сай децата, които той искаше. „Хардън пропъртиз“ вероятно бе достатъчно голяма компания, където би се намерила работа и за нея, стига да пожелаеше. А междувременно можеше да си позволи лукса да се грижи за Блейк, докато той порасне, да отгледа и детето, което може би някой ден също щеше да се роди. Бизнесът бе нещо добро, ако е единственото, което имаш. Но едно дете бе нещо безценно. И то заслужаваше достатъчно от времето на майка си, за да получи добър старт в живота. Разбира се, от баща също имаше нужда. Тя бе очарована от начина, по който Сай се държеше с Блейк, от мястото, което му отделяше в сърцето си. Животът им можеше и да е добър сега, когато вече бе сигурна в чувствата си. Но нямаше намерение да му поднесе всичко на тепсия.

— Трябва да си вървя — прошепна тя и с неохота се отдръпна.

— Така ли? — запита сънливо Сай. — Защо?

— Защото господин Смит всеки момент ще се върне и може да надникне при теб. Или пък майка ти може да реши да си побъбрите.

Той я погледна със съжаление.

— Това последното е неизбежно, нали?

— Майка ти не е чак толкова лоша жена. И си има своите оправдания за онова, което е сторила.

— Точно ти ли се нае със защитата на майка ми?

— Точно аз. Няма да й е лесно да ти каже истината. Ти й причиняваш същото, което аз се опитах да причиня на теб. Но аз имах причини, които ти не знаеше. Същото важи и за Мирна.

— Вероятно. — Той отново я притисна до себе си. — Реалността вечно се изпречва на пътя на мечтите ми.

— Както и на моите. — Тя го целуна.

— Сънувай ме тази нощ, когато си легнеш.

— Бих искала да спя до теб.

— Тогава ела, когато всички си легнат. Ще те любя пак.

Тя преглътна с усилие.

— Не мога. Скъпи, не мога. Повече няма да те излагам на рискове. Ако ти се случи нещо, няма да го понеса.

Той се усмихна малко накриво.

— Добре. За известно време ще се задоволя с откраднати целувки и фантазии.

— А когато се оправиш съвсем, ще се радваш, че си почакал — обеща тя.

Сай тихо подсвирна.

— Не знам дали мога да преживея цялото това вълнение.

Тя се ухили.

— О, ще успееш, надявам се.

Тя стана и облече анцуга, притихналите му, жадни очи не се откъсваха от нея. Обу маратонките си и му подхвърли пижамата и халата.

— Да ти помогна ли да ги облечеш?

— Само ако си готова после да ми помогнеш да ги съблека. Бягай оттук.

— Аха, значи вече съм персона нон грата, след като получи каквото ти трябваше.

— Нищо подобно. Нахрани ме. Един мъж огладнява, когато изразходва много енергия. Тази сутрин съм пил само кафе.

Мередит се засмя с искрено удоволствие.

— Наистина ли? Какво искаш?

— Доктор Брайнер каза, че повече протеини са полезни за мускулите. Донеси ми един стек. Трябва да закрепна бързо.

Тя се изчерви.

— В такъв случай ще се погрижа. А сега си почини.

— Искаш ли да се обадя на доктора и да го питам дали правенето на любов е добро за терапията ми?

— По-добре не. Може да си помисли, че имаш лоши намерения по отношение на господин Смит.

— Да те вземат дяволите! — Сай възмутено хвърли една възглавница по нея.

Тя излезе в коридора, неспособна да удържи смеха си. Господин Смит тъкмо идваше отвън.

— Какво става? — вдигна вежди той. — Да не би войната да започва отново?

— Засега е само бой с възглавници — отвърна Мередит с неразгадаемо изражение.

Той се усмихна на себе си и тръгна към стаята на Сай. Щом можеха да се смеят заедно, значи нещата отиваха на добре.