Сюзън Кайл
Истински цветове (18)

Глава осемнадесета

Дните на Мередит в дома на Хардън минаваха толкова бързо, че тя не усети кога се изнизаха първите две седмици. За пръв път след смъртта на Хенри имаше време да играе с Блейк, да прави дълги разходки навън, да позабави темпото и да се вгледа в живота си.

За времето, когато щяха да останат в Билингс, бе записала Блейк в местното презвитерианско подготвително училище, където господин Смит го водеше всеки ден. Той с лекота прие промяната и се връщаше винаги засмян оттам. Това радваше Мередит, която отново бе започнала да мисли за Билингс като за свой дом, без да се задълбочава в усложненията или последствията от тази мисъл. За момента бизнесът й изглеждаше нещо много далечно.

Не си бе давала сметка колко много време е прекарала в правене на пари, сключване на договори, вземане на решения и просто работа. Блейк растеше и тя забеляза, че вкусовете и интересите на сина й неусетно са се променили. А това бе тъжна констатация.

Ако свободното време бе добре дошло за Мередит, то бе страхотен проблем за Сай. Той стана груб с всички и най-вече с господин Смит. Бодигардът нямаше друг избор, освен да провежда терапията, защото рехабилитаторката, изпратена от доктор Брайнер, бе докарана до сълзи още първите тридесет минути и избяга от къщата. Господин Смит бе свикнал с различни видове физически тренировки и притежаваше нужната квалификация. Не че това имаше някакво значение за Сай, който побесняваше всеки път, когато Смит го приближеше.

Мередит просто не знаеше какво да прави. Доктор Брайнер й каза, че състоянието на Сай може бързо да се подобри, ако следва инструкциите, но Сай не искаше да ги следва. Той се напрягаше прекомерно, нетърпелив да постигне резултат. Това тревожеше както Мередит, така и майка му, но не бяха в състояние да го успокоят.

Това като че ли най-добре се удаваше на Блейк. Той прекарваше повечето следобеди с баща си, като играеше с войничетата, оцветяваше картинки или му четеше на глас. Очевидно това харесваше на Сай повече от всичко.

— Умен е, нали? — запита той една вечер Мередит, след като Блейк му дочете приказката за лека нощ и отиде да си легне.

— Будно дете е — съгласи тя. — Вече чете добре и влага чувство, както виждаш.

Сай я гледаше изпитателно.

— Училището му харесва.

— Да. Много добре свикна там.

— Смяташ ли да го оставиш тук, или отново ще трябва да сменя обстановката? — запита той с лек сарказъм. — Не ти ли липсва работата ти?

Тя не се поддаде на тона му.

— И тук си имам достатъчно. От друга страна, досега все нямах достатъчно време за Блейк и това не ми харесваше. Променяше се пред очите ми, но аз бях прекалено заета, за да го забележа. Чак се срамувам от това.

— Бизнесът е в състояние да заслепи много хора — каза Сай тихо. — Знам. И със сигурност заслепи и мен за най-важните неща. — Той се загледа в краката си. Седеше в леглото напълно облечен. — Мразя да съм прикован така. Все питам кога ще мога да шофирам, кога ще се върна на работа и те все ми казват „скоро“. Господи, толкова седмици вече минаха!

— Доктор Брайнер го знае. И все пак ти имаш забележителен напредък. Не бива да искаш невъзможното, Сай.

— Ако не го правя, може и никога вече да не изляза от къщата. Мразя бездействието.

— Ти имаше тежки наранявания и преживя сложна хирургическа операция. Всички ти казват, че възстановяването ще трае дълго. Но ти не желаеш да слушаш и искаш всичко да стане вчера.

— Нима си изненадана? Търпението никога не е било най-силната ми страна. — Той въздъхна. — А най-лошото е, че съм така отвратително слаб.

Тя ядосано стана.

— Сай…

— Защо не си идеш у дома? — Очите му бяха пълни с гняв и безпомощност. — Нямам нужда от теб.

— Ако си отида, Блейк ще дойде с мен. И кой тогава ще ти чете приказки?

Не искаше да мисли за това. Гърдите му се надигаха и отпускаха тежко и той отмести поглед.

— Свикнах с момчето.

— Той е твоят най-голям почитател — усмихна се Мередит. — Преди на всяка втора дума повтаряше „господин Смит“. А сега това си ти.

Сай неспокойно се раздвижи, широките му гърди бяха само отчасти покрити от синята копринена риза.

— Така чувам.

— Защо не опиташ малко да успокоиш нещата — предложи тя. — И да не се напрягаш прекалено. Прогресът ти е безспорен. Вече можеш да ходиш доста добре, макар и да те боли.

— Да — призна той. — Тоя Смит защо непрекъснато се хили?

— Не се хили. Бил е лошо ранен при една бойна акция, в която е участвал. Лицето му е възстановявано с пластична хирургия. И някои от нервите на бузата не са заздравели напълно.

Сай се намръщи.

— Каква бойна акция?

— Споменах ти вече, че е бил професионален наемник, някъде по времето, когато работил за ЦРУ.

— Разбирам. И явно неведнъж самият той е бил обект на физиотерапия.

— Доста пъти — съгласи се Мередит.

Сай сви рамене.

— Е, предполагам няма да навреди да намаля малко темпото. Но съвсем малко.

Тя не посмя да се усмихне от страх да не бъде обвинена също в самодоволно хилене.

— Няма да навреди.

На другата сутрин, когато господин Смит се появи за редовния си сеанс, Сай се въздържа от всякакви забележки. Постара се да върши всичко според указанията. За първи път.

Мирна Хардън не можеше да повярва.

— Не съм и допускала, че ще се съгласи. Очаквах всеки миг да поиска да се качи на велосипед или на скейтборд.

— Опасността още не е минала — напомни й Мередит. — Той продължава да мърмори и ако скоро почувства резултат, ще загуби търпение и отново ще обърка ритъма.

— И какво предлагаш?

— Ако се наложи, ще изиграя и последната си карта. Напоследък той е толкова депресиран, че просто не прилича на себе си.

— Знам. И сигурно е прекалено да го искам, но ми се ще да разговаря с мен не само с едносрични думи. Не е отстъпил нито на сантиметър. Мрази ме заради онова, което извърших.

— Ще го преживее. Дай му време. Събра му се много през последните няколко седмици — а и аз имам вина. Дойдох тук за отмъщение. Това няма да прозвучи много добре пред моя борд на директорите, когато нещата излязат наяве. А едва ли ще останат скрити, доколкото познавам девера си. Той иска да ме махне от корпорацията.

— Нима ще му позволиш?

Мередит се усмихна.

— Не. В течение съм на нещата, които прави. Той все още не знае, но следя всяка негова стъпка. Няма да получи ръководството от мен, ако аз не му го дам. А точно сега не съм сигурна, че искам да го направя. Предизвикателството ми към „Хардън пропъртиз“ може би е единственото нещо, което държи Сай в този момент. Наежва се всеки път, когато спомена за приобщаването на компанията.

— Да, но ако състоянието му не започне да се подобрява и това вече няма да е достатъчно да предотврати хлъзгането назад?

Мередит се съгласи в себе си. Само явната тревога на майка му я караше да крие страховете си. Сай Хардън не бе мъж, който ще позволи на една жена да измъкне компанията му. А тя не можеше да се откаже от собствените си отговорности. И как щеше да повлияе на отношенията им това, че контролът върху „Хардън пропъртиз“ й бе нужен, за да спре Дон? Тя и Макгий бяха загрели телефонните линии от разговори по дяловете. Тя бе на път да получи болшинството от пълномощията. Но нямаше да е лесно да ги използва.

 

 

Упражненията бяха изнурителни. Сай целият плувна в пот и хвърляше убийствени погледи на господин Смит.

— Ругай колкото си искаш — заяви невъзмутимо бодигардът. — Знам, че не е приятно и че още не можеш да се убедиш в резултата. На твое място и аз бих ругал.

Сай избърса чело и отметна назад мократа си коса.

— Проклет да съм, ако знам защо ти позволявам да ми причиняваш това. Заведи Мередит обратно в Чикаго и нека забравим цялата история. Тя може да се върне към предишния си живот.

— Не, не може — дойде грубият отговор. — Ти не си я видял в нощта, когато те доведоха тук, но аз — да. И да се раздели с теб сега би било като да й отрежат едната ръка. Няма да тръгне. Не е от тези, които напускат бойното поле преди края на битката.

— Искаш да кажеш, че аз съм от тях?

— Не — увери го господин Смит. — Но и ти си само човек.

Сай уморено се отпусна върху масата за упражнения. Толкова бе уморен. Ходенето ставаше по-лесно с всеки изминал ден и все пак му се струваше, че тези усилия са излишни. „По дяволите — помисли си ядно, — защо точно на мен трябваше да се случи всичко това?“

Стана и за пръв път тръгна с почти естествена походка.

— Направи го пак! — нареди господин Смит.

— Кое?

— Това. — Сега господин Смит наистина се усмихваше. — Погледни — та ти ходиш, без да куцаш, без дори да си влачиш краката.

Сай затаи дъх. Обиколи стаята, смаян от собственото си постижение. Не го болеше. Не трепереше. Разсмя се леко, тъмните му очи проблеснаха, когато срещна тези на Смит.

— Така е по-добре, а?

Изпъна се, после коленичи и отново стана. Сега гърбът му бе по-гъвкав от преди, движенията не му причиняваха болка. Въздъхна от облекчение. Цялата тази работа значи все пак не беше напразно.

— Ще се справиш — заяви уверено господин Смит. — Най-добре е да идем до болницата и да видим физиотерапевта. Тъкмо малко и да поизлезеш от къщи.

— Дай ми телефона — ухили се Сай.

— Ето ти го. Ако нямаш нищо против, ще съобщя новината. Долу има две хубави жени с доста гузен вид.

Сай се поколеба. Но после кимна и Смит излезе от стаята.

Мередит накара господин Смит да повтори два пъти думите си, а Мирна се разплака като дете. Сай щеше да се оправи, сега можеха да бъдат сигурни. Дори и да ги мразеше и двете, вече бе по-добре.

Когато стигнаха до стаята му, той затваряше телефона.

— Ще отида да се видя с Брайнер в болницата. Каза, че имам забележителен прогрес.

Мередит се въздържа да спомене какво е коствал той на всички им.

— Страхотно! — засмя се вместо това. — Значи вече можем да започнем битката за компанията ти?

Сай уморено се усмихна.

— Аз ще я спечеля. — В гласа му имаше хладна непоколебимост.

— Няма — отвърна тя, чувствайки се като новородена. — Не и без тези дялове.

Той се усмихна бавно с присвити очи.

— Ще имаме достатъчно време да обсъждаме проблема, когато се върна на работа.

— Дискусиите няма да ти помогнат — заяви тя самодоволно.

— Ще зависи от вида на дискусиите — промърмори той и погледът на тъмните му очи накара сърцето й да забие по-бързо.

— Излезте, докато той вземе душ — нареди господин Смит и отвори вратата. — Не искаме да караме доктора да чака.

— Ти на коя страна си? — промърмори Мередит, докато минаваше покрай него.

— На твоята. И на неговата. То е едно и също.

Мередит не посмя да погледне към Сай, но чу тихия му смях зад себе си.

Изследванията в болницата този път продължиха няколко часа. Сай едва се владееше, когато най-сетне свършиха, но резултатът си струваше усилието. Той и господин Смит научиха, че гърбът му зараства чудесно и че няма нервни или мускулни увреждания, които да не подлежат на възстановяване. Обясниха им следващия етап на физиотерапията и специалните упражнения.

Сай беше въодушевен. След като страхът от обездвижване вече не го задушаваше, той се зае методично с изпълнението на новите предписания. Знаеше, че трябва напълно да възвърне формата си, преди да се заеме с плановете си да задържи Мередит и Блейк при себе си. Спасяването на компанията сега му се струваше второстепенно нещо, защото вече знаеше много добре какво точно иска. И трябваше да убеди Мередит, че тя също го иска. Не можеше да си позволи да я остави да смесва любовта със съжалението. Щеше да оздравее напълно и тогава да се опита да разбере какви са истинските й чувства към него.

В собствените си чувства Сай вече нямаше никакво съмнение. Мередит бе върнала цветовете в неговия помръкнал свят. Само видът й караше кръвта му да кипи, сърцето му да ликува. Имаше нужда от нея, но копнежът не бе само физически. Проблемът бе как да поправи злото, сторено в миналото, как да я убеди, че тяхната връзка е най-важното за него. За да успее, трябваше да действа, и то бързо.

— Ти все пак разбираш, че доктор Брайнер не иска да започнеш да се пързаляш със скейтборд още утре — рече предпазливо една сутрин Мередит, докато той правеше упражненията за заздравяване на гръбните мускули.

— Знам. Всичко си иска време — отвърна Сай.

— Не мога да повярвам, че това е същият мъж, на когото му излизаше пяна на устата само щом му кажеха да повтори упражнението.

Той се разсмя и направи гримаса, защото мускулите започваха да се събуждат и го боляха отмъстително.

— Това беше преди да знам какво ме очаква. — Очите му настойчиво се плъзнаха по тялото й в елегантен черен копринен костюм с панталон. — Защо не свалиш тези секси дрехи и не легнеш при мен? — Той потупа гимнастическия дюшек, сложен върху пода на спалнята.

— Не сега — промърмори тя. — И престани да говориш такива неща. Ами ако Блейк или майка ти влязат?

— Пет пари не давам какво мисли майка ми. А Блейк е на училище.

Мередит се приближи и докосна ръката му.

— Отмъщението е тъжна история. Не ти дава нищо и накрая те съсипва от чувство за вина. Мога да напиша томове по въпроса.

Пръстите му обгърнаха нейните й ги стиснаха здраво.

— Това означава ли, че ще си получа обратно дяловете?

— Не. Ако ги искаш, стани и се бори за тях.

— При първа възможност. — Той направи гримаса и раздвижи раменете си.

— Искаш ли нещо за мускулните спазми?

— Едва ли ще помогне. Нервите се събудиха и искат да знаят дали още функционират.

— Така ли? — попита усмихнато тя.

Пръстите му чувствено се преплетоха с нейните.

— Ела — рече той дрезгаво.

Тя седна и му позволи да я привлече към себе си. Свободната му ръка се зарови в копринената й коса, като се наслаждаваше на мекотата й.

— Харесвам я разпусната — каза той тихо.

— Нямах време да я вдигна тази сутрин.

— Недей, докато си тук. Приятно ми е да я усещам върху ръцете си.

— Сай…

— Шшт…

Ръката му се плъзна по врата й и приближи устните й до неговите. Мередит затаи дъх от вълшебната топлина на докосването, притвори очи и се отпусна в ръцете му. Той я целува дълго и нежно. Не увеличаваше натиска и не отстъпваше пред страстта, която обикновено ги връхлиташе само след секунди. Пръстите й бавно очертаха шията, страните, ъгълчетата на устните му, докато той се наслаждаваше на полуразтворените й устни.

Виеше й се свят, когато най-сетне я пусна. Сивите й очи горяха, устата й бе леко подпухнала.

— Следващият път, когато се любим, ще бъде съвсем различно от всичко досега — прошепна Сай. — Ще бъде като тази целувка, нежно и бавно, и толкова хубаво, че ще плачеш в ръцете ми.

Тя потръпна. Думите я възбудиха не по-малко от погледа в тъмните му очи. Никога не бе нежен с нея. Онова, което изживяваха заедно, винаги бе шеметна експлозия, изпепеляваща страст. Но това… наистина бе съвсем ново.

Върховете на пръстите й докоснаха устните му.

— Не разбирам — прошепна унесено.

— Така ли, мъничката ми? — Сай поднесе дланта й към устните си и я целуна с бавен, мъчителен копнеж.

Тя отново бе във властта на магията му. Обичаше го. Дори и да напуснеше Билингс, нищо нямаше да промени това чувство. Щеше да прекара останалата част от живота си влюбена в него и това никога нямаше да свърши. А всичко, което той можеше да й предложи, бе само една гореща страст…

— Не. — Мередит стана, изглеждаше изплашена. — Не! Проклета да съм, ако ти позволя отново да ми причиниш това!

Сай се намръщи. Не го разбираше.

— Не е онова, което си мислиш.

— Така ли? — Тя горчиво се разсмя и отметна назад разчорлената си коса. — Ти ме искаш. Не можеш да ми се наситиш. Когато съм близо до теб, аз също се превръщам един вид сексуално зомби и дори нямам достатъчно гордост, да ти кажа „не“.

— Не разбираш. — Сай бе отчаян, че не успява да я убеди, че вече не става дума само за случаен секс.

— Напротив — сряза го тя. — Трябва да се погрижа за обяда. Ще се видим по-късно.

— Мередит!

Но тя излезе от стаята, сякаш земята под краката й гореше, и не се появи през останалата част от деня. Сай тръгна да я търси, но тя се бе заключила в кабинета си и отказваше да отвори. Трябвало да работи, казваше му. И това не бе лъжа. Натрупали се бяха доста писма, на които бе длъжна да отговори, независимо дали се намираше в някаква неопределена ваканция.

Но бе умислена. Дори Блейк го забеляза. И пак Мирна бе тази, която я притисна до стената на другата сутрин. Пиеха кафе в трапезарията и чакаха госпожа Дафърти да поднесе закуската.

— Това е един мъжки свят тук, не мислиш ли? — въздъхна измъчено Мирна. — Не че наистина очаквам Сай да ми заговори, но не вярвах, че е изолирал и теб.

— Не е — призна откровено Мередит. — Аз сама се изолирах. Повече не искам да ме използват.

Мирна вдигна вежди.

— Какво?

— Той продължава да ме желае. А аз му помагам да се спаси от мен.

— О, значи затова е толкова избухлив напоследък — усмихна се Мирна. — Бедният Сай.

— Бедната аз — поправи я Мередит. — Нямам намерение да бъда негова играчка помежду сделките и заседанията на борда. Вече не съм онази вятърничава келнерка.

— Не, не си. Ти си много способна делова жена, богата и независима. — Мирна остави чашата на масата. — Но такъв живот е много самотен, Мередит. И празен.

— Не, всичко беше само една илюзия. Достатъчно дълго живях в рая на глупаците, мързелувах, приятно ми бе да прекарвам времето със сина си и да гледам как Сай се възстановява. Толкова се боях нещата да не вземат лош обрат. Но сега вече той е на крака и повече няма нужда от мен. А преди имаше — добави.

— И сега има — увери я Мирна. — Може и да съм прокудена, но не съм сляпа. Сега той не те гледа както преди. Нещо се е променило. Нещо е станало съвсем различно.

— Причината бе в състоянието му.

— Не — произнесе замислено Мирна. — Той те гледа така, както аз някога гледах Гарсън Хатауей.

Мередит учудено вдигна вежди.

Мирна се усмихна и кимна.

— Мъжът, когото обичах някога. Беше тринадесет години по-голям от мен, но разликата във възрастта никога не е била от значение. Влюбихме се въпреки всичко. Никога не съм познавала баща си. Съмнявам се, че той и майка ми изобщо са били женени. При нея идваха различни мъже… — Мирна направи гримаса. — По времето, когато ходех с Гарсън, тя имаше връзка с един търговец на железария. Той й каза, че се срещам с някакъв индианец, и тя побесня. Наистина ме заключи в стаята. — Очите й имаха тъжен и някак отсъстващ израз, докато разказваше. — Гарсън бе помолил Франк да намине и да види дали съм добре. Майка ми и сестра й много си падаха по Франк. Той още тогава беше богат и те ме тласнаха към него. Гледах майка си и виждах каква може да стана, ако нямам пари. Обзе ме паника. Започнах да се срещам с Франк и никога вече не говорих или не писах на Гарсън. Когато Франк сякаш започна да губи интерес, аз го накарах да мисли, че ме е прелъстил. Гарсън замина за Виетнам от омраза към мен. Две седмици по-късно го убиха. По онова време вече бях бременна. И Франк се ожени за мен. Никога повече не видях майка си. Не можех да понеса някой да разбере коя и какво е била. Прекарах останалата част от брака си, като напълно се посветих на сина си и се опитвах да бъда жена от обществото, каквото и да означава това. — Тя зарови лице в ръцете си. — Мередит, целият ми живот е една лъжа. Респектът ми бе по-необходим и от насъщния. Франк ми даде богатство и власт, но с държанието си ме унижаваше. Мислех си, че ако Сай сключи добър брак, бих могла да превъзмогна преживяното с Франк и да затвърдя положението си. Но уважението на хората не е нещо, което можеш да вземеш на заем или да купиш. Трябва да го заслужиш.

— Не мислиш ли, че все пак си успяла през всичките тези години? — запита Мередит. — Научих много за теб, откакто съм тук. Членуваш в половин дузина благотворителни комитети, отделяш време и средства за болницата и за детския дом, работиш по програмата за ограмотяване… и наистина правиш нещо, а не само фигурираш в списъците. За бога, какво значение има кои са родителите ти и дали си била бременна или не, когато си се омъжила? Ходиш на църква също както и аз. Нима не вярваш, че Бог разбира как човешката природа ни подвежда да вземаме погрешни решения, независимо от всички добри намерения? Той ни е направил човеци. Но ти не можеш да приемеш онова, което си, нали?

— Сега вече се опитвам. — Възрастната жена се усмихна на Мередит. — Заради теб. Ти ме накара да се вгледам в себе си. Истината е болезнена, но пречистваща. Сякаш свалих огромен товар.

— Радвам се. Съжалявах, когато припадна след заседанието на борда. Ако нещо лошо ти се бе случило, не знам как щях да живея по-нататък. Но изпитвах такова ожесточение, че не можех да разсъждавам нормално. Просто не бях на себе си.

— Аз също. Но сега вече се разбираме, не мислиш ли? И Сай също ще се оправи.

— Да. Всичко, което трябва да направим, е да го накараме да разбере, че хората не са съвършени.

— Надявам се да го разбере — каза тихо Мирна. — Той знае, че го обичам. Но ме обвинява за миналото, а и друго не мога да очаквам. Прекалено много зло му сторих.

— Това е било много отдавна. А сега имаш внук, който обича да яде сладки и да чете на баща си.

Мирна се усмихна тъжно.

— Което е повече, отколкото заслужавам. Благодаря ти за времето, когато бях с Блейк. Не можеш да си представиш какво означаваше то за мен. Ще му позволиш ли да ми пише, когато се приберете у дома?

— Разбира се.

Мередит не искаше да мисли за връщането си в Чикаго. При мисълта за положението, в което се бе озовала, неволно се намръщи. Имаше компания, която да управлява, хора, които зависеха от нея. Колко време още смяташе да се измъква от отговорностите си сега, когато Сай вече беше добре?

Проблемът продължи да я измъчва и през останалата част от деня. Сай не я потърси отново, но това не й помогна особено. Чувстваше се виновна задето страни от него, но близостта му я правеше прекалено уязвима. Мразеше се, когато не можеше да овладее чувствата си.

Блейк също добавяше масло в огъня.

— Онзи човек казва, че не искаш да идеш да го видиш — произнесе той обвиняващо. — Болен е. Не те ли интересува?

Тя коленичи до него.

— Напротив, много ме интересува. Но всъщност той няма нужда от мен. Много повече се радва на твоята компания.

— Не, не е така. Той и господин Смит се карат през цялото време. Защо този мъж прилича на мен?

Въпросът непрекъснато изникваше. Тя вече просто не знаеше какво да прави. Но мълчанието в случая не беше решение. Блейк беше умен и любопитен. И нямаше да спре да пита.

Мередит се чудеше какво да отговори.

— Хенри Тенисън не е истинският ми баща, нали? — запита той внезапно.

Мередит зяпна от изумление.

— Кой ти го каза?

— Господин Смит. Ами, аз го попитах. А господин Смит никога не лъже.

Господин Смит трябваше да бъде накълцан на парчета, помисли си тя вбесено. Но сега не бе време да се задълбочава по въпроса.

— Оня мъж в леглото прилича на мен — настояваше Блейк.

Мередит стисна зъби. Интелигентните деца наистина бяха упорити.

— Оня мъж в леглото — рече тя нежно и го погледна в очите, — е твоят истински баща, миличък.

— Затова ли прилича на мен? — запита Блейк, приемайки новината без някаква видима реакция.

— Да.

Той се ухили.

— Радвам се. Защото много го харесвам. Може ли да останем да живеем при него?

„О, боже! — простена вътрешно Мередит. — Ето, започва се.“ Тя дълбоко си пое дъх.

— Блейк…

— Време е да си лягаш, момчето ми. Къде си? — викна господин Смит.

„Спасена съм!“ — помисли си тя, залята от моментно облекчение. Предаде Блейк на господин Смит.

— Какъв е тоя леден поглед? — запита той, когато Блейк се настани на рамото му.

— Той вече знаеше, че Хенри не му е истински баща.

Господин Смит сви рамене.

— Никога не си ми казвала да го крия. Аз не лъжа.

Тя простена.

— Знам. Но това усложнява всичко. Сега той иска да знае дали ще останем да живеем при баща му.

Господин Смит й се ухили.

— Добър въпрос. И защо наистина не останете?

Преди Мередит да успее да измисли някакъв по-язвителен отговор, той се оттегли по посока на стълбището с Блейк.