Сюзън Кайл
Истински цветове (14)

Глава четиринадесета

Операцията продължи няколко часа. След безсънната нощ Мередит най-сетне изпадна в някакъв унес. Сънищата й бяха тревожни и объркани и тя подскочи, когато една ръка внимателно я докосна.

— Мередит, изкараха го от операционната — рече Мирна, очите й сияеха. — И е минало добре!

— Слава богу. — Мередит скри лице в ръцете си и дълбоко си пое дъх, опитвайки се да потисне сълзите. — Слава богу, слава богу.

Мирна седна до нея, очите й бяха зачервени, лицето бледо и измъчено.

— Сега не можем да го видим, но доктор Данбъри е сигурен, че е оправил повечето неща. В най-лошия случай Сай няма да бъде напълно парализиран.

Мередит бавно се надигна, очите й се разшириха от ужас, когато последната дума достигна до съзнанието й.

— Какво искате да кажете с това „напълно“?

Мирна се поколеба. После хвана ръката й.

— Възможно е да не е в състояние да ходи — отвърна тя.

Сълзите рукнаха по страните на Мередит, пръстите й стиснаха ръката на Мирна.

— Но нали операцията е минала успешно!…

— Всичко ще зависи от възстановителния период — каза уморено Мирна. — Поне още няколко дни няма да бъде ясно.

Това бе ужасяващо. Сай бе толкова жизнен, толкова енергичен човек. Да бъде прикован към инвалидния стол, би осакатило ума много повече от тялото му.

— Не бива да му го казват — произнесе бързо Мередит. — Не бива да му казват, че има възможност да се парализира.

— Вече го обясних на докторите — съгласи се Мирна. — И аз го познавам не по-зле от теб. Колкото и лоша майка да съм, все пак е мой син и много го обичам.

— Никога не съм се съмнявала.

Мирна се поколеба, търсейки някакъв сарказъм в думите й, но не го откри. Както и самата тя, Мередит бе вече прекалено съсипана, за да се впуска в спорове.

Когато най-сетне им разрешиха да влязат в интензивния сектор, Мередит вече буквално спеше права. Тя се отърси от вцепенението и застана до леглото на Сай, докато Мирна галеше тъмната му коса и широкото бледо чело. Очите му бяха затворени, дългите гъсти мигли спуснати над високите, сега силно очертани скули. „Колко е блед — помисли си тя, — като мъртвец.“ Целият бе набоден с всевъзможни кабели и маркучи, водещи към различни уреди, той самият като че ли изглеждаше част от цялата тази машинария.

— Сай, чуваш ли ме? — запита шепнешком Мирна. — Чуваш ли ме скъпи? Мама е.

Не последва никаква реакция. Дори миглите му не трепнаха. Гърдите му се надигаха и отпускаха съвсем бавно. Мередит го гледаше с тихо отчаяние. Той бе силен мъж, но дали би искал да живее, ако научи в какво състояние ще трябва да прекара останалата част от дните си? Дори и да не му бяха казали, дали не го усещаше? Спомни си, бе чела някъде, че дори в състояние на кома пациентите понякога чували какво се говори около тях.

Тя се приближи до леглото, пръстите й леко докоснаха гърдите му.

— Ти ще ходиш отново. — Гласът й бе силен и настойчив и изненада майка му. — Ще се изправиш на крака, защото си човек, който се бори. Трябва да бъдеш такъв, освен ако не си решил да ме оставиш да ти измъкна „Хардън пропъртиз“!

— Мередит! — простена Мирна.

Но тя й направи знак да мълчи. Наблюдаваше лицето на Сай. То не помръдваше, но тежките му вежди се сключиха и той направи гримаса.

— Да, чу ме, нали? — Мередит се приведе още по-ниско. — Трябва да се бориш и да се измъкнеш от това. Можеш, ако решиш да го направиш. А ти искаш, нали? Един Хардън не може да легне и да умре точно когато се води война.

— Да се боря… — устните му едва очертаха думите. После той бавно въздъхна, направи гримаса и сякаш отново изпадна в безсъзнание.

Мирна последва Мередит към вратата с тревожно лице.

— Трябваше ли да му казваш тези неща?

— О, да. — Мередит я погледна право в очите. — Не забелязахте ли, че той реагира на предизвикателството? Трябва да има причина да живее. И аз му дадох една.

— Наистина ли ще вземеш компанията?

— Все още не съм решила — отвърна замислено Мередит. — Но правата върху онези залежи ми трябват. В момента Сай и аз сме с равни позиции. Вътрешният сектор на „Тенисън интернешънъл“ и „Хардън пропъртиз“ са приблизително еднакви като мащаб. Всичко зависи от това кой ще контролира повече гласове.

— Той никога няма да ти прости — напомни й Мирна.

Мередит сви рамене.

— Никога няма да ми прости и за Блейк. Какво значение има още един грях на съвестта ми?

— За това ще мрази мен — въздъхна уморено Мирна, — а не теб.

— Не бъдете толкова сигурна. Когато дойде на себе си, той ще си спомни всичко, включително и факта, че го изиграх като глупак, като измъкнах онези дялове под носа му. Това няма да е в моя полза. Нито фамилното ми име или пък деловите ми качества. Сай си спомня едно осемнадесетгодишно момиче, което едва ли е обсъждало нещо по-важно с него от това какво да поръчат в ресторанта или какво е времето. И изведнъж открива една напълно непозната жена.

Мирна взе чантата и палтото си.

— Сай не знаеше, че си на осемнадесет до онзи ден у дома, когато… поднесох изненадата си.

Мередит я погледна намръщено.

— Какво?

— Ти му беше казала, че си по-голяма, нали?

— Да. Нямаше да иска да има нищо общо с мен ако научи, че току-що съм навършила осемнадесет. — Тя нервно трепна. — Дори не знаех, че е научил истината. Когато започнахме да ходим заедно, вече се боях твърде много да не го загубя и не му казах нищо.

— Каза ми, че бил смаян, когато разбрал. И това бе една от причините да те остави да си отидеш. А само два дни по-късно вече бе сигурен, че Тони е излъгал, но аз се погрижих да не намери Тони. — Лицето на Мирна сега изглеждаше съвсем състарено. — Бях толкова усърдна. Знаех, че не закусваш, защото имах шпиони в кафенето. Знаех, че униформата вече ти е твърде тясна в талията и че често ти прилошава. Не бе нужна кой знае каква досетливост, за да разбера, че си бременна, и изразът ти, когато те попитах, го потвърди напълно. Опитах се да оправдая онова, което сторих, но не беше лесно. Едно бе да прогоня теб от града и съвсем друго — хладнокръвно да оставя внучето си на произвола. — Тя изтръска нещо от палтото си с невиждащи очи. — Трябва да съм била луда. Та аз дори не те познавах. Дори не направих опит да те опозная. Изключила бях от съзнанието си всичко, освен това да уредя подходящ брак на Сай, да бъда сигурна, че той никога няма да остане без пари.

— Доколкото си спомням, парите наистина се бяха превърнали в някаква мания за вас — рече рязко Мередит.

Мирна вдигна очи.

— Израсла съм в бедност — изрече с напрегнат шепот и върху лицето й се появи нещо като усмивка. — Майка ми беше… проститутка. — Тя простена и затвори очи. — Не, не мога да говоря за това. Да вървим. Ще те откарам вкъщи с моята кола.

Мередит бе напълно зашеметена от чутото. Питаше се дали Мирна го е казвала някога на Сай или пък на когото и да било другиго. Вероятно безсънието и тревогата бяха сринали иначе тъй страховитата стена на нейното високомерие. Сигурна бе, че още на следващия ден Мирна ще съжали за думите си и ще се опита отново да постави всичко на място. Но сега не можеше да си позволи да проявява съчувствие. Тази жена искаше детето й. И това я правеше опасна.

— Мога да се обадя на господин Смит да дойде да ме вземе… — поколеба се тя.

Мирна спря насред фоайето и се взря в нея с празни очи.

— Мередит, та аз съвсем забравих, че нямам кола. Нали дойдох с полицаите.

Мередит се усмихна.

— Е, в такъв случай наистина ще трябва да извикаме господин Смит.

Той пристигна с лимузината само минути по-късно и смаяно видя Мередит и госпожа Хардън да се качват отзад заедно със засмения Блейк.

— Цяла нощ и почти половин ден — изръмжа Смит. — Трябва да си починеш. Не може да караш така без сън и храна.

— Имах да върша по-важни неща — осведоми го Мередит и прегърна Блейк. — Надявам се, че си бил послушен.

— Да, мамо.

— И повече няма да пускаш гумени патета в тоалетната?

— Няма — обеща той. — Само хавлиени кърпи.

Мередит простена.

— Сай правеше същото — промърмори Мирна. — А веднъж изключи колата от скорост и се спусна с нея надолу по хълма. Бяхме побеснели, когато го стигнахме, а той се смееше и каза, че иска да го направи още веднъж.

Мередит се усмихна и се опита да си представи Сай като дете. Не знаеше почти нищо за личния му живот и миналото му. Никога не бяха разговаряли истински. През онези дни той винаги бе прекалено жаден за нея. Водеше я в леглото или някъде навън да хапнат и почти никъде другаде. Говореха най-вече за странични неща. И никога за себе си или за бъдещето. Сай сякаш смяташе, че то не съществува. Може и да е бил прав.

— Казахте, че Сай не е знаел, че аз съм на осемнадесет. Нима това… имаше някакво значение за него?

— Имаше голямо значение. — Мирна се извърна на седалката към Мередит. — Всички мислят, че на осемнадесет младите момичета непрекъснато се влюбват и разлюбват някого. Ти сякаш не си знаела нищо за мъжете. А той е очаквал да имаш повече опит, предполагам.

Мередит извърна очи.

— Да. Аз… мечтаех да излизам с него. А бях чувала, че не искал да има нищо общо с порядъчни момичета.

— О, Мередит — въздъхна тежко Мирна.

— Чудесно е да се вглеждаш в миналото, не мислите ли? — Тя разсеяно целуна тъмната коса на Блейк. — Направих толкова грешки. А толкова много го обичах.

— Той не го е знаел.

— Не искаше да го знае. Непрекъснато ми повтаряше, че не желае никакво обвързване. Бракът означава вярност, а Сай не допускаше, че тя съществува. — Мередит облегна глава назад и притвори очи. — Толкова съм уморена.

— Аз също. Ще… дойдеш ли пак?

— Нима бих могла да стоя настрана? Той ще има нужда от изкупителна жертва. — Тя погледна Мирна. — Знаете ли, господин Смит каза, че ние двете ще трябва да си потърсим някоя по-дълбока дупка, за да се скрием, когато Сай научи истината.

Мирна с усилие й се усмихна.

— Е, предполагам мога да доставя лопатата, ако ми помогнеш да я изкопаем.

Мередит се засмя.

— Не бих имала нищо против, стига той да е достатъчно във форма да ни хвърли в нея.

— Да, наистина.

Те оставиха Мирна и се върнаха в къщата на леля Мери.

— Как е той? — запита господин Смит, след като Блейк вече се бе настанил пред телевизора и гледаше една от образователните програми.

— Състоянието му все още е критично, но смятат, че ще оживее. Влязох при него и го заплаших, че ще взема компанията му. Смятам, че това подейства. Той вече се бореше, когато си тръгнах.

— Добър импулс — забеляза господин Смит.

Мередит се усмихна със съжаление.

— Чакай само да дойде на себе си. Не бих искала да съм наблизо. А и майка му също ще се озове в самия ад.

— Ти все още много държиш на него, нали?

Мередит извърна очи и не отговори.

— Трябва да поспя няколко часа. Събуди ме към пет.

— Добре. Ще се погрижа за малкия. Дон се обади.

— Каза ли му за Сай?

— Не. Това си е твоя работа.

Мередит се ухили.

— Допада ми твоята лоялност, господин Смит.

— Работех за Хенри, а не за брат му. — Зелените очи се присвиха. — Дон крои нещо.

— Не съм сляпа. Подхвърляха ми това-онова неведнъж, а и научих доста последния път, когато бях в Чикаго. Знам какво готви. — Тя сви устни. — И изобщо няма да се изненадам, ако ме нападне в гръб. Когато се наспя, отново ще прегледам списъка с пълномощията. Ако той смята да ме надиграе заедно със Сай, ще му се наложи отново да търси подкрепата на акционерите.

— И смяташ ли, че някой от тях ще проговори?

— Повечето няма да посмеят. Но старият чичо на Сай е човек на честта и той няма да ме излъже. Харесва ме.

Господин Смит се усмихна, защото точно сега тя бе разчорлена и недоспала.

— Напълно го разбирам. И аз те харесвам.

Мередит се намръщи.

— А Сай не. Той само ме искаше. Беше като побъркан по мен. Но дори не ме познаваше. Знам много повече за твоето минало, отколкото за неговото. И не мисля, че е имало поне един път, когато да сме говорили за нещо лично.

— Ти си била съвсем друг човек преди шест години.

Тя кимна.

— Да. Не съм вече момичето, което той си спомня. Чудя се дали изобщо го осъзнава.

— Дай му време и може да го осъзнае.

Мередит вдигна очи.

— Надявам се да има време. И се надявам да ходи отново.

— Времето ще покаже.

— Така е.

Тя тръгна нагоре по стълбата като леко влачеше краката си. Но когато легна и се опита да заспи, спомените започнаха да я измъчват отново.

Първият път, когато се любиха, Сай я бе завел да пояздят в семейното ранчо. Живееха в града, защото Мирна бе отказала да „затъпява“ на село. Сай веднъж бе споменал, че тя няма вкус към подобен начин на живот. Явно това не бе за нея социално приемлив фон. Сай обичаше ранчото. Развъждаше там арабски жребци и този ден бе наредил да оседлаят за разходката два от тях.

Онази сутрин Мередит за пръв път срещна Мирна Хардън в голямата къща на Хардън в Билингс, където Сай се отби да се преоблече. Старата дама моментално зае студена и враждебна поза и едва си направи труда да забележи Мередит на път към някакво поредно бридж парти. Даде ясно да се разбере, че не се интересува от случайните приятелки на сина си и му напомни за уговорената визита в дома на една от местните дебютантки същата вечер.

Случката бе оставила крайно неприятен спомен у Мередит. През изминалите няколко дни тя и Сай бяха ходили на пикник и веднъж той я бе извел на вечеря. Почти не бяха оставали сами. След подмятането на Мирна тя за пръв път си помисли, че Сай може да действа и на други фронтове и че никога не би могла да се сравнява с момичетата от хайлайфа. Нямаше нито дрехите, нито парите, нито маниерите им. Имаше само тяло, което той искаше. Но ако му го дадеше — а тя знаеше твърде добре колко много я иска той — това можеше да означава да не го види никога вече. Колко й липсваше тогава някоя приятелка, с която да поговори за тези неща. За съжаление, точно по този въпрос за нищо на света не би могла да се посъветва с леля Мери. Бе оставена сама на себе си и нямаше никаква представа как да се справи с копнежа си по Сай и с неговия по нея.

Сай бе завързал конете за дърветата и бе повел Мередит към една малка горичка край потока, минаващ през мястото му. Носеше джинси, както и самата тя, памучна риза и сив „Стетсън“. В горещия летен ден откъм потока лъхаше приятна прохлада. Наоколо бе пусто, отдалечили се бяха на мили от къщата.

— Стори ми се ти каза, че е малко ранчо — изрече Мередит с пресъхнали устни и му се усмихна.

Сай се бе облегнал на ствола на едно дърво, нахлупил шапката над очите си.

— Малко е, мъничката ми. Само хиляда акра. А това е нищо по стандартите на Монтана.

— Е, на мен ми изглежда ужасно голямо.

Тя подпря лакти на свитите си колена, отпусна брадичка върху дланите си и се загледа към водата. Вятърът развяваше дългата коса около лицето й. Отначало дори не усети допира. Сай зарови ръка в косите й и я притегли назад, тъй че тя загуби равновесие и падна на земята.

Силният му крак затисна бедрата й, тъмните очи я пронизваха със странен блясък.

Толкова пъти го бе сънувала, че сякаш и сега не беше истина. Долавяше мириса на скъпия му одеколон, уханието на тютюн и кожа, което сякаш бе неразделна част от него. Беше целият мускули, топлата му сила я обгръщаше и тя блажено потъваше в нея. Харесваше й начинът, по който бедрата и гърдите му интимно докосваха нейните. Харесваше всичко у него. Обичаше го. Дни наред отчаяно бе копняла да я докосне, но той упорито пазеше дистанция. За първи път бе така близо и това караше тялото й да трепери по нов и плашещ начин.

Същото беше със Сай. Гладът по нея го бе мъчил достатъчно дълго, вече не можеше да издържа. Имаше нужда от нея. Тя бе покорна и сладка и достатъчно голяма, за да отговаря за себе си. Нямаше причини да се въздържа повече.

— Толкова отдавна чакам това — произнесе дрезгаво. Очите му се спряха на устните й. — Боиш ли се от мен, Мередит?

— Не. Никога не съм се бояла от теб — прошепна тя, макар че чувстваше точно обратното. Никога не бе изпитвала страстта на един мъж, а в сегашното положение можеше да почувства съвсем ясно силата и горещината на възбудата му до бедрото си. Спомни си приказките, че някои мъже били по-надарени от другите и изпита моментна паника, че няма да може да му даде онова, което иска.

Той не знаеше, че е девствена, защото с държанието си бе оставила съвсем друго впечатление. Мислеше, че е на двадесет, докато тя беше на осемнадесет. Толкова много лъжи, а сега моментът на истината я бе издебнал съвсем неподготвена.

Сай се приведе към устните й и ги разтвори с бавни, милващи движения.

— Толкова си нежна — прошепна той. — И сладка като мед. Позволи ми.

Езикът му проникна в устата й с бавен, чувствен ритъм, който имаше странен ефект върху тялото й. Той сякаш събуди нещо в кръвта, защото връхчетата на гърдите й се втвърдиха, а слабините й пламнаха. Тя заби нокти в силните му рамене и го чу да се смее тихо на себе си.

Дългият му крак се провря между нейните и започна да се движи със същия ритъм като езика му. Секунди по-късно той свали блузата и сутиена и твърдата му жадна уста се впи в гърдите й с ярост, която едва не я накара да се гърчи от удоволствие. Не успя дори да се притесни, че той я гледа, лавината на страстта я повлече с такава сила, че вече нищо нямаше значение, освен удоволствието, което й даряваше.

После всичко се сля в някакъв неудържим екстаз. Преди тя изобщо да разбере, Сай вече бе свалил дрехите им, силното му тяло бе върху нея, бедрата й се разтвориха като че ли от само себе си.

Той вдигна глава, тъмните му очи потънаха в нейните, и я завладя само с един яростен тласък.

Острата болка се затъмни от невероятния шок на проникването, толкова дълбоко и грубо, че тя едва го понесе, и в същия миг разбра, че са се слели напълно. Но дори тогава някак усети, че не е могла да го приеме целия.

— Господи, като девственица си — произнесе той през зъби.

Но очите му се затвориха от топлината, която го обгърна, а неволните й отбранителни движения нажежиха до бяло желанието му. Той диво затърси удовлетворение, в един миг на просветление едва успя да хване бедрата й и се опита да я увлече в своя ритъм. Конвулсията го разтърси почти веднага, от гърлото му се изтръгнаха дрезгавите стонове на най-пълния екстаз в живота му. Тялото му продължи сякаш безкрайно да потръпва над нейното, после напрегнатите мускули изведнъж се отпуснаха и той, потънал в пот, се срина като мъртъв върху нежната й плът.

— Съжалявам — прошепна Сай минута по-късно. Устните му намериха влажните й очи и той се усмихна. Мислеше, че сълзите са, защото не бе успяла да го следва. Захапа нежно устните й. — Този път ще те изчакам, мъничката ми.

И наистина го направи. Вторият път я целуваше и докосваше по начини, за които само бе чела. Тялото й пламна много преди да я привлече към себе си и да я доведе до сълзи на безпомощен възторг. Тя извика, удоволствието бе така невероятно, та й се стори, че умира. Потъна в някакво тръпнещо забвение, завладяна докрай, сякаш можеше да съществува само като част от него.

После Сай дълго я държа в обятията си, главата й бе отпусната върху влажните му окосмени гърди, той пушеше и се наслаждаваше на коприненото докосване на голата й кожа в притихналия следобед. Не се облякоха, защото не се налагаше. Удоволствието му от голотата й бе повече от явно, дланта му с наслада следваше очертанията на тялото й. Той довърши цигарата си и остана загледан в Мередит. Откриваше у нея красота, която никога дотогава не бе срещал — от дългите бедра до нежните розови гърди, чиито тъмни връхчета сякаш се втвърдяваха само като ги погледнеше. Спомняше си, че тогава не се бе смутила. Радостта, която му даряваше, прогони всичките й задръжки. Нейният първи път бе истинско блаженство. Чудеше се дали Сай е разбрал, но нямаше смелост да попита.

Най-сетне той я целуна с бавна нежност и й помогна да се облече. После се любиха още много пъти, дълго и с наслада. Той никога не говореше за чувства, никога не даваше обещания. В своята наивност Мередит смяташе за съвсем сигурно, че ще се оженят, след като нещата помежду им се бяха развили по този начин. Нямаше как да знае, че той иска само тялото й, и то не завинаги.

Най-накрая Сай наистина успя да я разплаче оня последен път след посещението на бойното поле на Къстър, когато я заведе в хотелския си апартамент и я люби цял ден. Тя го обвини, че я е направил своя любовница, че се срамува от нея и че я кара да се чувства като лека жена.

Може би съвестта още тогава го бе измъчвала, защото й каза, че ще се оженят, ако това е, което иска тя. Но не го каза с желание и не спомена кога мисли да стане. Все пак я заведе в дома си при Мирна и й заяви направо, че мислят за брак. Майка му промърмори нещо и излезе от стаята. Всичко щеше да бъде наред, обеща Сай. После я изпрати до дома й и я остави там.

Три дни по-късно една сутрин Мирна Хардън й се обади по телефона и я помоли да отиде у тях. Дори изпрати кола да я вземе. Мередит се надяваше това да е първата стъпка към помирението. Беше толкова развълнувана, когато помаха от лимузината на съседите Кроу и се отправи към господарската къща на Хардън. През целия път се усмихваше.

Но усмивката й бързо изчезна, когато влезе в къщата и се изправи пред вбесеното лице на Мирна.

— Знам, че си бременна, малка уличнице — изсъска тя. — Но нищо няма да спечелиш, ако му кажеш, защото вече си го загубила.

Тя отведе шокираната Мередит в приемната. Сай седеше там и мълчеше, погледът му бе натежал от презрение. Тони Тенксли, един симпатичен млад мъж, който работеше при Сай, също бе там. Мередит му се усмихна. Не го познаваше много добре, но бяха разговаряли няколко пъти в кафенето, където работеше.

Тази усмивка сви още повече примката около шията й.

Със студен, овладян глас Мирна започна да изрежда обвиненията си. Мередит била помогнала на Тони да ограби един сейф в офиса на Сай. Тя наистина често бе ходила там и Сай знаеше, че е виждала как го отваря. Мередит започна да пребледнява, давайки си сметка какво й готвят. Понечи да протестира, но Сай я сряза с опасно тих глас, който й подейства като физически удар.

Госпожа Хардън описа кражбата в най-големи подробности и Тони потвърди, че Мередит му е помогнала да влезе в офиса с ключа, който е имала от Сай. И не само това. Каза, че с Мередит са били любовници и са се срещали, когато Сай е пътувал извън града.

Мирна не й даде възможност да обясни каквото и да било. Тя обяви истинската й възраст, като се надяваше, че Сай не я знае, и за допълнителен ефект прибави, че Мередит се е хвалила в кафенето със своя богат ухажор и как успява да го води за носа.

Когато Мередит за втори път понечи да заговори, Сай отново я прекъсна, очите му бяха черни от почти демоничен гняв и маниакална ревност. Тя не била нищо друго, освен една двулична уличница, обвини я той. Можела да върви, където си иска със своя любовник, но не и с неговите, на Сай, пари. Щял да нареди да я арестуват и да я прати да гние в затвора!

Най-сетне подмятанията на Мирна бяха стигнали целта си. Мередит можеше да повтаря колкото си иска, че е невинна, но тя вече бе заклеймена в очите му. Не посмя изобщо да спомене за бебето, защото той щеше да помисли, че е от Тони. О, как бе възможно Мирна Хардън да е толкова жестока и да причини подобно нещо на някого, когото дори не познаваше!

Тя избяга. Най-вече обидата, че той може да повярва на подобни лъжи, я накара да побегне. Мирна Хардън я настигна до задната врата и пъхна в ръката й купчина банкноти.

„Махай се бързо — каза й тя — и напусни Билингс“. Щяла да се опита да удържи Сай, докато Мередит замине, но не бивало и да помисля за връщане, докато е жива.

Мередит изпадна в истерия, бе изплашена до смърт и изцяло под властта на чувствата си. Ами ако Сай извикаше полиция? Тони вече бе потвърдил обвинението срещу нея. Ако свидетелстваше и в съда, как щеше да се оправя в затвора и бременна? И какво щяха да правят леля Мери и особено чичо Ходещия гарван, който работеше за „Хардън пропъртиз“?

Бягството беше единственият изход. Лимузината я върна обратно в къщата на леля Мери. Там тя не каза нищо. Просто опакова нещата си, целуна разтревожената стара жена за сбогом, обеща й със сълзи на очи да пише и да обясни всичко съвсем скоро. Даде й в едно пакетче нещата, които Сай й бе подарявал, заедно с парите на Мирна, и я помоли на всяка цена да ги предаде на Сай Хардън. После отиде на автогарата и хвана първия възможен автобус, който по една случайност отиваше в Чикаго. И там съдбата я застигна и промени живота й.

 

 

Мередит отвори очи и се взря в тавана. Кръгът се бе затворил, помисли си безсилно. Животът й бе започнал тук. И сега сякаш тук щеше да свърши. Сай можеше никога вече да не стане. Не че това имаше чак толкова голямо значение, защото тя би го приела дори без крака. Но горчилката и съжалението бяха лоша основа за една връзка. Тя все още не можеше да му устои физически. А той, както винаги, властваше над желанията й. Сега щеше да му се наложи да се откаже от това, поне докато оздравее. Едва когато се възстановеше, Мередит можеше да си позволи да анализира чувствата си.

И, разбира се, Блейк. Той бе най-непредсказуемата карта в колодата. Нямаше представа как Сай ще реагира на факта, че е баща. За тези шест години от живота на Блейк, които бе изгубил, той можеше да обвини Мирна, Мередит или самия себе си. А бе възможно и наистина да е мислил онова, което каза преди години — че не иска деца — и изобщо да отхвърли момчето.

Мередит притвори очи и се опита да изключи всичко от превъзбудения си мозък. По някакъв начин трябваше да се справи с проблемите, ако възникнеха. А междувременно не биваше да забравя, че е Кип Тенисън и че не може да изостави корпорацията само защото нервите й са обтегнати до крайност. Трябваше да работи.

Работата. Това я отведе към мисълта за Дон. Тя сви устни и се усмихна. Значи нейният девер се опитваше да играе едновременно за наследството на Хенри и за компанията на Сай. Добре тогава. Дон можеше и да спечели „Тенисън интернешънъл“, но това нямаше да стане без бой, дори ако й се наложеше да се бори едновременно с него и със Сай.

Ако предизвикателството бе нужно, за да върне борбения дух на Сай, то можеше да помогне и на Мередит да мобилизира силите си. Изведнъж тя се почувства достатъчно уверена, за да се изправи пред всичко, което би могла да й поднесе съдбата. И мълчаливо поблагодари на Хенри, който я бе научил да върви напред.