Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diamond Spur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 73гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2010)
Разпознаване и начална корекция
Надя&Драго(2013)
Допълнителна корекция
sonnni(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Сюзън Кайл. Диамантената шпора

Американска. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1997

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-473-3

История

  1. —Добавяне

Пета глава

На следващия ден първите два модела на Кейт бяха разкроени и ушити. Деси Кейгъл и Сенди тъкмо ги обличаха на манекените, когато Кейт влезе в пробната. Те се разсмяха, виждайки нетърпеливото изражение на лицето й.

— Ето те и теб. — Сенди побутна отстрани добре фризираната си коса. — Какво ще кажеш? Това са първите дрехи, които ще носят етикета „Кетрин от Тексас“.

— Само етикетите още не са пристигнали, но и това ще стане — добави Деси.

Кейт въздъхна и огледа моделите.

— Господи, не мога да повярвам, че аз съм направила всичко това!

— Е, не съвсем — вметна предпазливо Сенди. — Кейт, наложи се да извършим малки промени, които ускориха процеса на ушиването. Надявам се, да нямаш нищо против?

— О, това не е проблем — махна с ръка Кейт. — Мистър Роджърс предварително ме подготви за промените, които трябва да се направят тук-там. А и на курса по дизайн ни учеха, че трябва да сме готови на компромиси с изпълнителите, защото някои детайли оскъпяват и забавят производството.

— Благодаря ти, Господи! Деси, нали ти казах, че тя няма да се прави на примадона.

Сенди се обърна към Кейт с широка усмивка.

— Предишната ни дизайнерка беше на работа само една седмица. Нейните поли бяха толкова трудни за изпълнение, че се наложи да премахнем някои от излишните детайли. Тя вдигна страхотен скандал, заплаши всички ни със съд и изрече какви ли не ругатни по адрес на момичетата.

— Дочух за това. Нали тук нищо не остава скрито? Тогава си казах, че ако някога стана дизайнер, винаги ще се съобразявам с мнението на хората, с които работя. Все още ли ме обичате?

— Разбира се — прегърна я Сенди. — Сега какво ще правим? Носиш ли проекта си за ново деколте на светло синята блуза?

Кейт извади скицника си и го разтвори на масата. Докато обясняваше идеите си, тя не свали очи от моделите върху манекените. „Кетрин от Тексас! Вече имам и собствена запазена марка. Искам скоро хората от цялата страна да ме познават и да обличат дрехите ми.“

 

 

Кейт обядва с майка си в работническия стол и тя през цялото време не спря да се оплаква от работата, която вършеше в момента. Беше пристигнала голяма пратка готови дрехи от филиала на фирмата в Мексико, но почти половината от тях не бяха успели да преминат строгия качествен контрол и бяха върнати на линията за поправки.

— Това явно никога няма да свърши — въздъхна Мери, довърши сандвича си с шунка и отпи кафе от пластмасовата чаша. — В Мексико заплатите са мизерни и работничките не се интересуват какво ще ушият. Имам чувството, че съм се родила зад тази шевна машина.

— Не се тревожи — успокои я Кейт. — Ще стана богата и ще издържам и теб.

— Празни приказки — отвърна Мери и се протегна.

Оранжевият й работен комбинезон я правеше с няколко години по-стара.

— Има бели комбинезони. Защо не си вземеш от тях? — вметна Кейт.

— Как ли не! След една седмица от петна няма да си личи какъв е бил цветът му.

— Защо не заговориш новия механик? Симпатичен е и изглежда на твоята възраст.

— Не, благодаря. Единственото, което ми е казал досега, е: „Хей, ти! Подай ми отвертката!“. А и има брадавици по носа.

— Може да е омагьосана жаба и да чака някой да го целуне — предложи невинно Кейт.

Мери я погледна мрачно.

— Днес ще работя извънредно. Ще ме изчакаш ли или ще помолиш някой да те закара?

— Смятам да остана до по-късно. Ще изчакам камиона от Далас да докара копчетата и дантелите. Искам да видя дали са изпратили всичко, което съм поръчала.

— Вие, дизайнерите, сте много капризни — махна с ръка Мери и се изправи. — Предполагам, че след това ще отидеш в някой магазин и ще проследиш за начина, по който слагат етикетите с цените.

— Мамо, на модни колекции не се слагат цени. Не всички жени се интересуват от това колко пари харчат за облекло.

Мери направи кисела гримаса и тръгна към работното си място.

Кейт остана да допие кафето си и се загледа навън през прозореца. Чудеше се дали Джейсън е все още на полето със своите работници. Вероятно беше там. Прибирането на стадата сякаш траеше вечно. Работата с всеки ден ставаше все повече и по-трудна и тя се съмняваше дали ще го види през следващите няколко дни. Това я тревожеше, защото днес беше четвъртък, а следващата седмица Джейсън заминаваше за Монтана.

Мислите й се върнаха към предната вечер, когато той я бе целунал. Усмихна се. „Каква ли двойка ще бъдем, ако аз стана известен дизайнер, а той още по-голям бизнесмен. Можем заедно да ходим на модните изложения и Джейсън няма да се срамува от моята бедност…“ Кейт примигна и поклати глава. Джейсън никога нямаше да дойде с нея, защото не одобряваше идеята й за собствена кариера. Той смяташе, че мястото на жената е в кухнята и в спалнята. Нямаше и изгледи скоро да промени мнението си. Част от съзнанието й продължаваше да пита защо изобщо мисли за мъж, който няма да й позволи да осъществи мечтата си. Засега не можеше да реши това противоречие и предпочете да го игнорира. В момента по-важни бяха сладостта на устните му и неописуемото удоволствие да бъде влюбена в него. Всичко беше чудесно, но щеше да трае съвсем малко. Кейт вече добре разбираше думите му, че трябва да се радва на това, което има в момента, и по-рядко да разсъждава за бъдещето. Тя и Джейсън не биха могли да имат съвместно бъдеще.

 

 

На следващата сутрин Мери и Кейт тъкмо се приготвяха да тръгват за работа, когато най-неочаквано на входа се появи Джейсън с кошница в ръка.

— Шийла ти изпраща малко зелен фасул — каза той на Мери и сложи кошницата до мивката. — Вътре има и парче замразена шунка, с която можете да го сготвите.

— О, колко е мила! — възкликна Мери. — Благодари й от наше име. Искаш ли курабийки и чаша кафе?

— Да, благодаря — усмихна се широко Джейсън и се обърна към вратата на кухнята.

Там се появи Кейт, която все още вплиташе синя панделка в разпусната си коса.

— О, ти ли си! — възкликна тя и пръстите й замръзнаха.

Лицето й промени цвета си само за секунда. Джейсън очевидно идваше от полето, защото бе по памучна риза и дънки. Около врата си бе завързал тъмносиня каубойска кърпа, а на главата си бе нахлупил черната смачкана шапка „Стетсън“. Шпорите му проблясваха и караха ботушите му да изглеждат още по-стари и изтъркани. Кейт задържа погледа си толкова дълго на него, че майка й тихо се прокашля.

— Отивам да взема още една чаша за кафе…

Кейт свърши с плитката и седна на масата.

— Джейсън, закусвал ли си? Ако искаш, да ти изпържа яйца?

— Не, благодаря ти. Вече закусих.

Кракът му случайно докосна нейния и тя подскочи като ужилена.

— Хубава панделка.

— Благодаря…

Кейт най-после се осмели да погледне в тъмните му очи и през цялото й тяло преминаха леки тръпки.

— Как върви прибирането на стадата? — попита Мери, влизайки с димяща кана кафе в ръка.

— О, както всяка друга година — отвърна Джейсън. — Щетите възлизат на един навехнат крак, две счупени ребра, една изкълчена ръка. Като изключим това, всичко останало е нормално.

Кейт направи иронична гримаса.

— Не спомена твоите десет шева.

— Да, забравих за тях.

Тя си сложи сметана и подаде малката порцеланова каничка. Докато я поемаше, за секунди пръстите им се допряха. Кейт едва си пое дъх. Това докосване разпали огъня, който тлееше в душата й. Погледна към напрегнатото му лице и откри там същия копнеж, с който предишната нощ я беше целунал. Очите й се спряха върху рязко очертаните му, напръхнали устни и копнежът я връхлетя с нова сила.

Най-накрая Джейсън дръпна сметаната към себе си, а после се обърна към Мери.

— Има няколко твои крави, които трябва да се продадат.

— Направи, каквото смяташ за добре, Джейсън — отговори спокойно тя. — Знаеш, че не разбирам нищо от животновъдство. Ако продадем сега, ще успеем ли да получим достатъчно пари, за да преживеем няколко месеца?

— О, разбира се, дори ще ви останат. Цените в момента са се покачили. Сега е подходящо време да се отървеш от всички ялови крави.

— А ти ще продадеш ли някои от твоите? — попита Кейт по-скоро, за да се увери, че езикът й не се е парализирал.

— Да, имам няколко, които не дават мляко или не могат да се заплодят.

— Ужасно — измърмори тя и захапа една курабийка. — Отървават се от горките крави само защото не могат да родят.

— Не мога да си позволя да задържа кравите, които не могат да се отелят — усмихна се той. — В този бизнес теленцата плащат всички сметки. Няма ли ги, всичко отива по дяволите. Ако някоя крава е ялова, ще трябва да отиде в нечий тиган, може би и в твоя.

— Господи, как можеш да говориш така?! Ти си истински варварин!

— Кейт, той е бизнесмен — намеси се Мери.

— Няма голяма разлика.

Джейсън се разсмя с приятния си плътен глас.

— Кейт е права. В наши дни трябва да си канибал, за да печелиш пари. Напоследък и аз съм притеснен финансово. Поддържам ранчото, къщата, плащам заплати на работниците, принуден съм да давам пари и на брат си. Иска да участва в някаква проклета изложба, а боите и материалите са много скъпи.

— Но Джийн е добър художник — тихо каза Кейт. — Може да постигне много в изкуството.

Джейсън поклати глава и остави чашата си на масата.

— Не знам. На този свят има много добри художници, но странно защо повечето от тях нямат пари. Почти всички умират като бедняци и едва след смъртта им започва да се говори за тях. Това не може да продължава така. Джийн е семеен, някой ден ще има и деца. Вече трябва да помисли за семейството си, а не само да витае из облаците. Мечтите са хубаво нещо, но не слагат хляб на масата, нито пък обличат децата. Проклет да съм, но не смятам повече да го издържам, а той да не дава пет пари какво става в ранчото. Имам нужда от него и вече е време да се поразмърда, а не да прави цапаници, на които даже не се разбира какво е нарисувано.

Кейт понечи да му противоречи, но Джейсън изглеждаше толкова възбуден, че тя се отказа да го изнервя допълнително.

— Как е ръката ти? — опита се да смени темата.

Джейсън въздъхна и нави нагоре ръкава си.

— Казах ти, че е добре. Щеше да си заздравее и без да ме принуждаваш да ходя на лекар.

— О’кей, Джейсън. Следващия път, когато Гейб ме потърси, ще се престоря на заета, за да видя какво ще ти се случи.

— Наистина ли ще го направиш?

Кейт поклати глава.

— Заслужаваш да го направя, но няма да мога. Ти си ми единственият приятел.

— Ще отнеса съдовете в мивката — измърмори Мери и се надигна със съчувствена усмивка.

Когато тя излезе, Джейсън стана и сложи ръка на бузата на Кейт.

— И ти ли желаеш това, за което си мисля непрекъснато?

— О, да… — промълви тя.

Джейсън се наведе и разтвори устните й с език. После леко се отдръпна и прошепна в ухото й.

— Сега и ти трябва да направиш същото.

Сърцето на Кейт щеше да изхвръкне, когато прокара език по устните му.

В този миг се чуха приближаващите стъпки на майка и двамата побързаха да се отдръпнат на прилично разстояние.

— По дяволите! — измърмори Кейт.

Джейсън гледаше с учудване мрачното й, разочаровано лице.

— Спокойно, Кейт. Ще ти дам възможност да ме целунеш.

Майка й влезе в кухнята.

— Хей, Джейсън, каня те на вечеря. Довечера в шест устройва ли те?

— Напълно.

— Гледай да не паднеш от коня си — пошегува се Кейт.

— Господи — възкликна Джейсън. — Винаги съм бил обиждан в тази къща.

— Обиждаме само хората, които харесваме — успокои го тя.

Очите й жадно поглъщаха всяка черта от лицето му, а ръцете й все още трепереха от желание да го целува.

— Не мога да си представя какво щяхте да правите, ако не ме обичахте — засмя се Джейсън, махна им за довиждане и излезе навън.

— Джейсън е много интересен мъж — поклати глава Мери.

— Да, добър мъж е — съгласи се Кейт, без да я поглежда. — Е, тръгваме ли?