Сюзън Кайл
Диамантената шпора (2)

Втора глава

Доктор Харис беше нисък, закръглен, очилат мъж на около петдесет години и много добре познаваше Джейсън още от дете. С окуражително усмивка той му направи десетина шева и му сложи инжекция против тетанус.

— Видя ли колко лесно беше? — попита Кейт, когато излязоха на улицата.

Джейсън не й отговори. Отвори вратата, търпеливо я изчака да се качи и си запали цигара.

Сан Фрио беше малко, мързеливо градче в южната част на щата Тексас. То имаше славна история от времето на пионерите^[1], но сега не можеше да се похвали с нищо значимо.

— Тук нищо не се променя — усмихна се Кейт и посочи към двамата старци, които пиеха бира на верандата и изглеждаха така, сякаш бяха от миналия век.

Джейсън седна зад волана и закопча предпазния колан.

— Да благодарим на бога за това! Няма да мога да го преживея, ако това място се пренасели като Сан Антонио.

— Защо? Какво му е лошото на Сан Антонио?

— Нищо — отвърна той. — Абсолютно нищо. Но аз си харесвам Сан Фрио. Тук няма опасност някой да те настъпи по улицата.

В жестовете му имаше някаква естествена елегантност.

Джейсън улови погледа й и повдигна едната си вежда.

— Е, доволна ли си? Вече съм здраво закърпен, както ти искаше.

— Предполагам…

Кейт се сви в седалката, докато джипът излизаше от града с бясна скорост. За да не падне върху Джейсън, тя се хвана здраво за дръжката на вратата.

— Сега поне съм сигурна, че раната ти ще заздравее по-бързо.

— Благодаря за загрижеността ти, но и сам щях да оздравея. Никога не съм можел да разбера защо всички от фермата очакват да умра, всеки път когато се одраскам.

— Защото трябва някой бик да те изкорми, за да наречеш това рана. За теб всичко останало е „драскотина“. Хората правят грешки от време на време. Съвсем човешко е да се греши.

— Но не и за мен, сладкишче. Попитай когото и да било от хората ми и те ще ти отговорят същото.

Джипът зави по широк черен път, който преминаваше покрай няколко ферми и водеше към „Диамантената шпора“. Хоризонтът беше потъмнял от заплашително приближаващи се тъмносини облаци.

— Буреносни са — обади се Джейсън. — Синоптичната прогноза за днес е пороен дъжд, а това е не е на добро. Ако Фрио излезе от коритото си, може и да загубя няколко малки теленца.

— Джейсън и неговите свещени крави — въздъхна Кейт. — Мислиш ли за нещо друго, освен за тях?

— Не мога да си го позволя. Няколко ферми в околността вече са пред фалит. Не четеш ли икономическата рубрика на вестника?

— Само когато нямам някое списание за мода под ръка — не му остана длъжна тя.

— Щом отворихме дума за това, какво става с твоя курс по дизайн?

— Вече почти го завършвам, благодаря. Но все още си мисля, че щях да съм много по-добре, ако бях постъпила в колежа. Само че благодарение на теб не мога да напускам Фрио Каунти.

— Атланта е прекалено далеч — отговори й спокойно Джейсън, без следа от чувство за вина. — И между другото, в Джорджия ще получиш алергия. Там има прекалено много дървета.

— Но аз обичам дърветата. Щях да имам и много нови приятели.

— Майка ти нямаше да се справи без теб. Тя е възрастна жена, някой трябва да се грижи за нея.

— Вероятно си мислиш, че същото важи и за мен, нали? Но това не може да продължава така, Джейсън. Аз съм вече жена, а не тийнейджърка.

— Прекалено си умна, за да си тийнейджърка.

Очите му за момент се срещнаха с нейните.

— Едва ли си осъзнавала каква опасност те грози, когато бях пиян, а ти дойде да решаваш проблемите ми.

— И по-добре, че беше така, защото в противен случай никога нямаше да се престраша — усмихна се Кейт. — Джейсън, все някой трябваше да го направи. Джийн и икономката ти бяха прекалено наплашени от теб, за да ти помогнат.

— Все още не могат да забравят какво ставаше, когато моят старец се прибереше от кръчмата.

Устата на Джейсън леко се изкриви в мрачна усмивка.

— Той биеше, Кейт. Колкото по-пиян беше, толкова по-силно удряше. Когато започна да пия, често се спомням за него и ставам от масата. Винаги вътрешно съм се страхувал, че може да стана като баща си. Хмм, кой знае… Ако тогава не беше се намесила, наистина можех да се пропия и да се превърна в чудовище.

— Не го вярвам — отвърна убедено Кейт, а очите й жадно се наслаждаваха на красивия му профил. — Ти не можеш да бъдеш жесток.

— Така казваха и за баща ми, преди да започне да пие — въздъхна Джейсън. — Имаш късмет, че твоят баща не докосваше бутилката.

— Имах късмет и за много други неща, а и продължавам да имам — съгласи се тя.

Спомни си какво й бе разказала Шийла за трагедията на майка му. След една пиянска нощ старият Донован бил прехвърлил яростта си от двамата си сина към своята съпруга Нел. Тя била насинена от юмруците му и й липсвали няколко зъба, когато решила да напусне къщата.

Кейт никога не беше чувала досега Джейсън да споменава нещо за детството си. За първи път го правеше и тя чувстваше, че е спечелила доверието му.

— Аз никога не бих се страхувала от теб, Джейсън. Дори и когато си пиян. През онзи следобед изобщо не си и помислих, че би могъл да ми направиш нещо лошо.

— Защото успя да погледнеш по-дълбоко, отколкото другите. Всички останали, щом ме видят, че съм ядосан, ме избягват. Но ти откри болката ми и се опита да ми помогнеш.

— Да, направих го… Бог знае, защо. Може би защото никой не го беше грижа за теб, след като онази руса актриса те заряза.

— Тя ми даде добър, но жесток урок. Урок, който няма да забравя до края на живота си.

— Едно подобно изживяване не трябва да се отразява на целия ти живот. Недей да мислиш, че всички жени са като нея.

— Откъде си толкова убедена? — поклати мрачно глава Джейсън. — Ти още събираш плакати на рок състави и снимки на известни артисти. Защо изобщо говоря с теб? Мъжете, с които си излизала, не могат да се нарекат „мъже“ в истинския смисъл на думата. Те са некадърници, които, ако поискаш, можеш да водиш и за носа. Предполагам, че и още не си имала истинска интимна връзка. Познах, нали?

Кейт застина. Консервативното възпитание и друг път й бе пречило свободно да говори на тези теми. Но този път ядът й се оказа много по-силен от смущението.

— А как според теб бих могла да имам?! Ти и мама държите всеки мъж на километри от мен, сякаш не мога да поема сама отговорност за постъпките си!

Светлозелените й очи мятаха мълнии.

— Защо ми подхвърляш това? Нали знаеш, че след като Бакстер Хюит стана морски пехотинец, никой друг мъж не смее да ме приближи. Всички си мислят, че ходя с теб и затова всяка вечер си стоя вкъщи!

Джейсън всмукна от цигарата си и я изгледа изненадано.

— Не съм се замислял над това.

— А трябва, Джейсън. Помисли си как реагират другите момчета, след като пребиваш тези, които се опитат да ме свалят.

— Не искам други мъже да излизат с теб. Особено пък женкари като Хюит.

— Но защо?! — избухна Кейт.

— Господи, колко е прашно.

Тя не обърна никакво внимание на облака от жълтеникав прах, който се вдигаше зад тях.

— Отново избягваш въпроса ми. Правиш го, когато не искаш да говориш с мен, нали?

Джейсън сви рамене и се усмихна.

— Това винаги ми е помагало.

— Хич не ме интересува. Искам да ми отговориш.

— Е, щом настояваш. Може сега в целия свят да е на мода сексуалната свобода, но аз си оставам старомоден човек. Вярвам, че Бог е създал жената, за да бъде основа на семейството, да ражда деца и да се грижи за домакинството. Не виждам и защо тя трябва да се нагърбва с кариера.

— Но това е пълно невежество, Джейсън. Нима смяташ, че жените трябва само да си стоят вкъщи, един път седмично да пазаруват и да бъдат истински робини на мъжете си?

— Кейт, не си дорасла, за да говориш по тези теми! — прониза я Джейсън с тъмните си очи.

— А ти не познаваш жените! Ако продължаваш да разсъждаваш така, никога няма да се ожениш.

— Слава богу! Последното нещо, което искам, е да се оженя.

— Е, тогава на кого ще оставиш „Диамантената шпора“? Не очакваш щъркелът да ти донесе наследник, нали?

Джейсън се намръщи, рязко изви волана, отби встрани от пътя и изключи двигателя.

— Искам да ти покажа нещо.

Той слезе, заобиколи от другата страна и й отвори вратата.

Двамата изминаха около стотина метра и се спряха до една висока ограда.

— Старият Донован, моят дядо, е имал колиба на това място — каза Джейсън. — Къщата му изгоряла няколко месеца, след като дошъл в ранчото. Носели са се дори слухове, че бившият собственик я запалил, за да си отмъсти. Дядо ми заедно със своите вакуерос^[2] построил барака и няколко месеца живял сред стадата си. По-късно се оженил за едно мексиканско момиче и имали седем деца. Баща ми ми е разказвал, че по време на войната с команчите цялото семейство на дядо е идвало да се крие в тази същата колиба.

— Къде е била? При онази горичка?

— Точно там. А при онези храсти до реката баба ми била видяла образа на някакъв светец. Той й казал, че трябва да се скрият в колибата, ако искат да се спасят от индианците. Оттук и градчето получило името си — Сан от „свети“ и Фрио от реката, която протича покрай него. — Джейсън се засмя и поклати глава. — Какво мислиш за тази легенда?

— Звучи правдоподобно. Защо се смееш?

— Защото старият Донован е бил страстен комарджия и може би затова е останал реалист. В дневника си той е записал, че не го е спасило явяването на светеца, а дъждовното време.

Кейт напразно се опитваше да се концентрира върху думите му. Мускулестото му тяло завладяваше сетивата й. Очите й не можеха да се откъснат от тъмния мъх, който се показваше през разтворената му в горния си край риза.

— Дъждът ли?!

— Да. Команчите са слагали на стрелите си тънки лентички от животински кожи, за да направят полета им по-дълъг. Когато завалял дъжд, предната им част натежала от влагата и стрелите падали, преди да достигнат до жертвите си. Мокрите ленти на стрелите се оказали и ахилесовата пета на индианците, които по-късно били разбити от редовната войска.

— Това е нещо, което не го пише в учебниците по история.

— Учителят ни по история твърдеше, че предците на моя род са смесица от команчи, мексиканци и испанци.

— А моите са само бедни ирландци — въздъхна Кейт. — Но съм сигурна, че на света няма друго по-красиво място. Погледни към хоризонта, сякаш полето няма начало и край.

— Така е — кимна Джейсън, усмихна се и добави с нотка на гордост: — Започнало се е от няколко мършави крави, за да се стигне дотук. Това е доста дълъг път, Кейт.

— И много труден.

Кейт се взря в острите черти на профила му.

— Вече и по лицето ти може да се разбере, че е така.

— Сигурно си права. Започнах да чувствам, че остарявам. Хайде да се връщаме. Скоро ще има буря.

Стигнаха до джипа и Кейт очакваше Джейсън да й отвори вратата, но съвсем неочаквано той се наведе към нея и сякаш я изолира от целия свят. Тя виждаше само блестящите му черни очи. Небето бързо потъмняваше, изтрещя гръмотевица. Хладният вятър галеше пламналото й лице. В погледа на Джейсън се появиха странни искрици, които накараха тялото й да изтръпне. Някъде съвсем наблизо падна нова светкавица и грохотът й я заглуши. Сърцето на Кейт биеше диво като поривите на бурята, които насълзяваха очите й. Дъхът й бе спрял. В гърлото й сякаш бе заседнало парче кактус.

Джейсън я гледаше по много странен начин. Никога, през всичките години, откакто се познаваха, не я бе гледал така. Погледът му караше пръстите на краката й да се свиват конвулсивно в обувките, а тялото й да потреперва, сякаш бе докосвано от ръцете му.

Най-сетне той се изправи и захвърли настрани отдавна загасналата цигара. Докосна врата й и отстрани няколко дълги тъмни кичура коса. Пръстите му преминаха по деликатната й шия и се спряха, за да усетят ритъма на бясно пулсиращата й сънна артерия.

Беше толкова близо до нея, че Кейт усети мириса на тютюн и тръпчивия аромат на афтършейва му. Кожата й долавяше топлината, излъчвана от силното му мускулесто тяло. Тъмните му очи търсеха нейните с някакво ново, непознато любопитство. Езикът му премина по напуканите му устни, а после съвсем неочаквано те се докоснаха до нейните с деликатността на фино кадифе.

В кабината на джипа беше включено радиото, но бурята смущаваше предаването и се чуваше само бръмчене и пукане. Кейт се заслуша в неясните звуци, опитвайки се да не мисли за напрегнатия поглед, с който я гледаше Джейсън. Ужасно се страхуваше, че онова, което чувстваше към него, и досега умело бе прикривала, би могло да излезе наяве. Тогава би станала още по-уязвима и безпомощна.

Джейсън изпита странно усещане, когато осъзна, че Кейт го желае. Той не се считаше за неустоим красавец, но беше богат и ако пожелаеше, би могъл да има много жени. Досега обаче не бе срещал жена, която да не е изкусена от доларите му, а да е привлечена от острите черти на лицето му, от мускулестото тяло и от избухливия му характер.

С Кейт беше по-различно. Тя го гледаше така, че кръвта му кипваше. Бе посрещнала с готовност ефирната му целувка.

Тази мисъл напълно откъсна съзнанието му от действителността. Искаше колкото се може по-бързо да изпита удоволствието от откритието, че Кейт наистина го желае. Дишайки тежко, зарови пръсти в косите й и ги освободи от дългата плитка, като ги остави на вятъра свободно да си играе с тях. После рязко я привлече към себе си.

— Джейсън… идва… буря — изрече на пресекулки Кейт.

— Да, Кейт… Идва буря, много силна буря.

Джейсън обхвана тънката й талия и връхчетата на гърдите й се допряха до силния му гръден кош.

Кейт се почувства като ударена от мълния. От този допир през цялото й тяло пробягаха сладостни тръпки. Пръстите й инстинктивно се насочиха към горните копчета на ризата му и скоро усетиха мекотата на тъмните къдрави косъмчета. Сърцето й пулсираше бясно. Възбудата й нарасна неимоверно и вече не можеше да овладее треперенето на ръцете си.

— Джейсън?!… — прошепна Кейт и това беше молба, въпрос и протест.

Той не й отговори. Погледът му беше прикован в устните й. Цялото му тяло гореше, но хладният вятър правеше пожара по-поносим. Ноздрите му бяха изпълнени с аромата на рози, който се излъчваше от нежната кожа на Кейт. Всички задръжки, които бе имал досега, изведнъж се стопиха. Желанието му бе по-силно от всичко. Желаеше я. Виждаше, че и Кейт го желае. Останалият свят вече не съществуваше. Съществуваха само нейните устни — меки, топли, леко отворени и подканящи го да ги завладее.

Сведе глава към тях и Кейт се надигна на пръсти, за да приеме целувката му. Малките й нокти се забиха в гърба му, карайки го да се напрегне като пружина.

— Бурята… — промълви едва доловимо тя.

— Да върви по дяволите! О, скъпа! Моля те, отвори устата си.

Кейт усети топлината на пръстите му, а после и парещите му изпръхнали устни.

В този момент зад тях се чу шум от приближаващ се автомобил. Секунда по-късно някъде съвсем наблизо падна поредната мълния, която разтърси земята под краката им и напълно развали магията, витаеща във въздуха около тях.

Кейт подскочи от изненада и въздишката й се преплете със странния звук, който излезе от гърлото на Джейсън.

— Това е Гейб — каза той, дишайки тежко.

Тялото му си остана все така напрегнато и неподвижно.

— Така ли?!

Кейт се надяваше объркването и раздразнението й да не се отразяват на лицето й, но вече беше прекалено късно и нямаше достатъчно време, за да се овладее. Гейб излезе от пикапа си и с широки крачки тръгна към тях.

— Здравей, шефе! — усмихна се русокосият мъж.

Погледът му се премести върху Кейт и усмивката му се разшири.

— Мис Кейт, надявам се, че добре си закърпила шефа, защото имам лоши новини за него.

Джейсън си запали цигара.

— Кога ли не сме имали проблеми — рече мрачно. — Казвай какво е станало, защото трябва да закарам Кейт вкъщи.

— Няма време за това, шефе. Нали знаеш черния шотландски бик на господин Хенри Танър? Ти предупреди стареца да не го пуска свободно до нашите пасища, но той не те е послушал.

Джейсън вдигна глава. Вече се досещаше каква е работата.

— Бикът е прескочил при младите крави, нали?

— И още как. Съборил е половината ограда и прекарва най-доброто време от живота си с нашите „Санта Гертрудис“.

Джейсън измърмори нещо, което едновременно беше и ругатня, и закана към стария Танър. Без да каже нито дума повече, той помогна на все още треперещата Кейт да се качи в джипа, бързо седна зад волана и изфорсира двигателя.

Гледайки как Кейт не може да закопчае колана си, мислено благодари на Гейб, че се бе появил тъкмо навреме. Само още няколко секунди и непоправимото щеше да се случи. Все още пред очите му бяха устните й — леко разтворени, подканящи го да слее своите с тях…

Въздъхна шумно. От сега нататък трябваше да упражнява по-голям контрол над емоциите. Животът му, какъвто беше сега, напълно го устройваше. Не му се мислеше какво щеше да стане, ако се бе отдал напълно на желанието си да я обладае. Сигурно щеше да загуби една приятелка, а не можеше да се похвали с много такива. Или пък най-лошото — между тях да възникне емоционална близост, която неминуемо би довела до някакво обвързване. Джейсън си бе дал дума никога повече да не рискува. От предишния си опит да си създаде сериозна връзка с жена още имаше горчив вкус в устата си. Кейт, както и Мелъди, беше млада, свободна и страстно желаеща да се отдаде на кариерата си като моден дизайнер — нещо напълно несъвместимо с живота в ранчото. Може би тя щеше да се влюби в него и да пожелае да му стане съпруга, но това бе малко вероятно при нейните двадесет години.

Откъсна за момент погледа си от пътя и се обърна към нея.

— Кейт, нямах намерение това да се случи…

— Нито пък аз — успя някак да отговори Кейт.

Не можеше да каже нищо повече. Езикът й бе изтръпнал, усещаше го като чужд в устата си. Все още тялото й тръпнеше в очакване на тази целувка, която нямаше да получи.

Джейсън изпусна гъст облак тютюнев дим и насочи джипа по дълбоките коловози, които водеха към къщата му.

— Загубих самоконтрол, защото доста отдавна не съм бил с жена — каза повече на себе си.

Тъй като желаеше да предотврати евентуални неприятности и усложнения, добави многозначително:

— Но нищо, скоро ще отида до града…

Убийствена ревност прониза сърцето на Кейт като с отровна стрела. Никога не си бе представяла Джейсън да прави любов с друга жена. Всички в Сан Фрио говореха за него като за богат и щедър плейбой, но тя не вярваше на тези клюки. Сега, чувайки ужасните думи от собствената му уста, се почувства ограбена, шокирана и наранена.

Джейсън забеляза мрачното й изражение и паркира джипа до навеса, където Кейт бе оставила коня си.

— Хей, какво има?

— Нищо… — преглътна мъчително тя. — Време е да се прибирам вкъщи, за да приготвя вечерята.

Кейт понечи да отвори вратата, но Джейсън я спря.

— Никога не сме се лъгали — тихо й рече. — Това е и една от причините, за да се разбираме добре. Недей да прикриваш чувствата си от мен.

— Сега е по-различно…

— Нищо, кажи ми го — настоя Джейсън.

Очите й срещнаха напрегнатия му поглед.

— Аз… не искам… Не искам да знам.

— За какво?

— За теб. За това, което правиш с други жени.

Джейсън затаи дъх. Целият свят изчезна в зеленикавото сияние на ирисите й. Бе искал да я шокира и отблъсне, но сега никак не му хареса болката в тях.

— Извинявай… — отрони Кейт и се извърна настрани. — Нямах никакво право да казвам подобно нещо…

Имаше усещането, че всеки момент може да се разплаче.

— Искам да си вървя, Джейсън. Моля те, пусни ме!

— По дяволите, Кейт! — избухна неочаквано той. — Какво ти става?!

Не разбираше обърканите си чувства, а нейната забележка го бе извадила от равновесие. Кейт му бе повярвала. Бе повярвала на тази лъжа и от това я беше заболяло много.

Изтръгна се от ръката му, отвори вратата и изскочи от джипа.

— Хей, Ред — извика тя на младия каубой. — Кип в бараката ли е?

— Да, да, мис Кейт, прибрах го заради бурята. Поправих седлото ти. Видях, че един гвоздей стърчи. Сигурно ти е било доста неудобно да яздиш.

— Благодаря ти много, Ред, ще те включа в завещанието си.

— О, чудесно! Бих желал да получа един ролс или може би малка къщичка във Флорида на брега на океана…

— Стига, Ред — засмя се Кейт. — Ако аз имах дори и половината от тези неща, щях да се постарая да живея минимум сто години и със сигурност нямаше да съм в Тексас и да яздя на седло със стърчащи гвоздеи.

— Е, звучеше ми добре като идея — въздъхна младежът. — Отивам да оседлая коня ти.

Кейт измърмори някаква благодарност и го последва в блестящата от чистота огромна конюшня.

— Не си ми споменавала, че седлото ти трябва да се поправи — обади се Джейсън зад нея.

Кейт отново усети топлината на мускулестото му тяло и коленете й пак омекнаха. Изпитваше неудобство от близостта му и направи няколко по-широки крачки, за да се откъсне напред. Все още не можеше да се отърси от мислите си за онова, което се бе случило на полето. Мълнията на страстта за малко не бе унищожила тяхното приятелство.

— И без друго си имаш достатъчно проблеми — отговори му уклончиво.

— Кейт, не бягай от мен.

Леко загатната страст в гласа му я накара да се обърне. Кейт срещна тъмните му очи. В тях имаше загриженост и може би известно съжаление.

— Не бягам, Джейсън — усмихна се тя. — Може би само съм малко разстроена… Това е всичко.

— Не знам дали ще ми повярваш, но и аз се чувствам така.

Джейсън вдигна глава към разсейващите се облаци.

— Виж, бурята отминава, без да причини никакви щети.

— Да, без да причини щети…

Той докосна разпилените й от вятъра къдрици и това му напомни, че вината за това състояние на косата й е негова. Кейт го караше да се чувства като истински мъж. Събуждаше в него инстинкти, за които не бе и предполагал, че съществуват.

Кейт потрепери от нежното му докосване и на Джейсън му се прииска да я прегърне, да я притисне към себе си, да я защити от неприятностите, да я запази дори и от своите мъжки страсти.

— Това повече няма да се повтори — каза й с глас, в който се прокраднаха все още преследващите го емоции.

Кейт се почувства някак самотна и изгубена.

— Не съм направила нищо — прошепна тя. — Не съм имала това предвид…

— За бога, успокой се! Знам. По-добре е да го забравим, нищо не се е случило.

Ред Бъртън се появи, водейки Кип за поводите.

— Заповядай, мис Кейт. Съветвам те да не минаваш покрай оградата на мистър Танър. Там съвсем скоро ще се чуе уж-ж-жасно силна експлозия.

Младежът се обърна с широка усмивка към Джейсън, който въздъхна тежко и поклати глава.

— Бъртън, винаги съм се чудел защо още не съм те уволнил.

— И аз си мислех същото, шефе — намръщи се Ред. — Все още не съм открил причината, поради която останах на работа тук. Но не се тревожи, ще помисля по този въпрос.

Той накриви шапката си и усмивката му отново се разтегна.

— Отивам да прибера нашите крави, а ти можеш да обясниш на стария Танър колко пържоли ще направим от бика му.

Най-после и мрачната физиономия на Джейсън се разведри.

— Ето, това вече се казва добра идея, Ред. Отдавна не сме се събирали всички на барбекю. А от бика на Танър ще излезе дяволски хубава скара.

— За какво говорите?! — попита изумена Кейт. — Нима това е същият шотландски бик, който спечели наградата на селскостопанското изложение през ноември?

— Ти не беше ли тук през последните петнадесет минути? — рече й спокойно Джейсън. — Не чу ли какво каза Гейб? Да, това е същият проклет бик. Разбил е оградата и е влязъл при моите двегодишни телици. Разбираш ли какво означава това? Дявол знае колко от тях е успял да заплоди, а телетата от тази кръстоска ще са толкова големи, че много от кравите ми ще се отелят с големи усложнения. Някой трябва да ми плати за тези загуби. Танър, неговият бик или и двамата. Ред, къде ми е пушката?

Джейсън с бързи крачки тръгна към къщата. На лицето му имаше изражение, което и Ред, и Кейт познаваха доста добре.

— Слушай, Ред — каза Кейт. — Можеш да го изпревариш. Върви прибери тези телици и предупреди Танър, че Джейсън е заредил пушката си и идва при него.

— Мис Кейт, може сериозно да пострадам. Шефът е бесен.

— Точно затова трябва да ме послушаш и да предупредиш Танър.

— Добре, щом настояваш. Но после, ако се наложи, ще ме заведеш на лекар, нали?

— Разбира се, Ред. Ще те кача ето тук, на седлото на Кип, и сама ще те откарам до болницата. Хайде, побързай!

Ред се затича към пикапа си. Кейт сграбчи юздите и пришпори Кип към къщата на Донован. Когато стигна там, Джейсън вече излизаше от предната врата с двуцевната „Уинчестър“ под мишница. Шийла тичаше след него и се мъчеше да го спре.

— Джейсън, недей! Недей, защото ще свършиш в затвора! Не можеш да разрешаваш проблемите си със заредена пушка! Знаеш, че Хенри идва от Изтока, как може да знае законите тук! Нужна му е приятелска ръка, а не заплахи с оръжие.

Джейсън дори не я поглеждаше и вървеше напред с равномерни, твърди крачки. Шапката му беше застрашително килната на една страна. Кейт насочи Кип срещу него.

— Няма да те слушам, Кейт! По-добре си спести думите.

— Но аз не съм казала и една дума, Джейсън.

— Няма нужда да го правиш! Не си мисли, че можеш да ме спреш!

— Не се и опитвам да го правя — усмихна се тя. — Никога не съм посещавала някого в затвора. Звучи ми интересно.

— Но аз няма да отида в затвора.

— Ако застреляш мистър Танър, ще отидеш.

— Не смятам да стрелям по него, а по бика му.

— Той ще те осъди.

— Нека го направи, бикът му ще е мъртъв.

— Джейсън, ще те арестуват!

— Неговият бик е навлязъл в моята частна собственост. Това е престъпление. Ще се опитам да арестувам бика му, но той ще ми окаже съпротива. Да се съпротивляваш при арест също е престъпление. Ще съм принуден да използвам пушката си, а ти и момчетата ще си хапнете чудесни пържоли.

— Тези пържоли ще ти излязат прекалено солени.

— Хич не ми пука.

Джейсън оправи шапката си и премина покрай нея.

— Ще изгниеш в затвора! — изкрещя Шийла от верандата. — Кейт! За бога, спри го!

— Разбира се. Донеси само още една пушка.

Икономката размаха ръце, измърмори нещо неразбираемо и затръшна ядосано вратата.

Кейт обърна коня си и се отправи към къщи. Това, което се бе случило между нея и Джейсън, бе останало на втори план в съзнанието й. Сега се молеше единствено Хенри Танър да е достатъчно благоразумен и да е прибрал бика си от полето.