Сюзън Кайл
Диамантената шпора (3)

Трета глава

Тъкмо бе извадила от фурната тавата с тако^[1] и подреждаше на масата чиниите и приборите, когато чу майка си да влиза в коридора.

— Ммм, мирише на много вкусно — надникна в кухнята Мери Уитман и изрита с въздишка обувките си. — Господи, колко съм изморена! Не си спомням откога не съм имала толкова много работа.

— Но това е добре, мамо. Бих искала и аз да имам много работа.

— Може би си права, скъпа. Надявам се, че чекът, който ще получа тази седмица, ще си заслужава. Между другото, мистър Роджърс ми каза, че утре можеш да дойдеш.

— Имат работа за мен на линията?

— Вероятно. Днес разкроявахме парчета за панталони. Роджърс ми спомена, че искал да говори и за проектите, които си му предала. През седмицата се е съветвал със своите мениджъри. Трябва вече да е взел някакво решение.

Кейт затаи дъх.

— Мислиш ли, че може да са ги харесали?

— Определено. Носи се слух, че ще се открива нова линия за спортно облекло. Роджърс е харесал твоите модели, а един от големите купувачи смята, че синият цвят ще бъде на мода през следващата година. Не искам да ти давам прекалено големи надежди, но имам добро предчувствие за утрешната ти среща с шефа.

— О, дано си права! Господи, дано си права — засмя се Кейт. — Ще подскоча до луната, ако одобрят моделите ми.

— Е, засега по-спокойно и най-важното, не споменавай на никого за нашия разговор. Дочух Гуен да казва на Роджърс, че дизайнът ти бил точно това, което им трябвало.

Мери се отпусна на дивана. Посивялата й коса вече бе оредяла. Разноцветни конци бяха полепнали по кафявите й панталони, купени от „дрехи на килограм“ за два долара. Зелената й блуза бе подарена от нейна приятелка за миналия й рожден ден. Обувките й бяха от разпродажбата в местния универсален магазин и й бяха малко големи, но това беше предимство, защото краката й се подуваха от стоенето права по осем часа на ден.

Мери Уитман беше възпитала и дъщеря си в пестеливост. Кейт рядко си купуваше дрехи, а ако го правеше, това ставаше по време на сезонните разпродажби. Тя сама си шиеше рокли, блузи и дори дънки. Голяма заслуга за това имаше и Джейсън, който й бе подарил нова шевна машина. Жените от града познаваха нейните умения и поръчките бяха повече, отколкото би могла да изпълни. Това беше и причината да предложи на мистър Роджърс няколко свои модела.

— Ще стана богата — каза сериозно Кейт. — Тогава и двете ще спрем да работим. Ще сме облечени в палта от норка и покрити с бижута.

— Алергична съм към кожите, а и не обичам диамантите — засмя се майка й. — Мечтая си за нова въдица, макара и кутия изкуствени мухи.

— Ще ти подаря цяло езеро, зарибено с костури. При всяко хвърляне ще хващаш по един.

— Благодаря ти, скъпа — рече уморено Мери. — Много си добра. Баща ти поне заради теб трябваше да поживее.

— Мамо, откъде мина на връщане от работа? — отклони темата Кейт.

— Покрай имението на Танър. Защо?

— Не чу ли някакви изстрели? — попита невинно тя и свали от котлона тенджерата със зелен фасул.

— Изстрели ли?! Че кой ще стреля там?

— Бикът на Танър е съборил оградата на „Диамантената шпора“. Джейсън тръгна нататък с пушката си.

Мери извади пакет цигари и си запали една, въпреки неодобрителния поглед на дъщеря си.

— Всеки умира някой ден, нали? Ако димът толкова ти пречи, можеш да включиш вентилатора. Значи, Джейсън тръгнал с пушка, за да сплаши Хенри Танър?

— По-скоро бика му. Ред Бъртън каза, че той все още бил на негова територия. По-интересното е, че сме поканени на барбекю. Познай кой осигурява месото!

— Няма съмнение, че Хенри Танър. Но това идва тъкмо навреме. Адвокатът на Донован вече няколко месеца се мотае без работа. Време е и той да изкара малко пари.

— Мамо!

— Всъщност откъде знаеш тези подробности?

— Джейсън се нарани на полето и Гейб веднага ме извика. Закарах го в болницата, за да го превържат, а когато се връщахме, отново срещнахме Гейб и той ни каза за произшествието.

Кейт наля две чаши леден чай и подаде едната на майка си.

— Шийла крещеше като полудяла, но Джейсън не й обърна никакво внимание.

— Това не ме учудва. Горката Шийла. Горкият мистър Танър. — Мери се изправи и се протегна. — Чудя се само какво ще прави Джейсън, когато ти станеш световноизвестен дизайнер. Предполагам, че някой ден ще умре от раните си само защото хората му, а и всички останали от Сан Фрио, се страхуват от него.

— Ти можеш да ме заместиш — пошегува се Кейт.

— Не позна — засмя се майка й. — Обичам живота си и имам намерение да си поживея спокойно поне още десетина години. Надявам се, че не си сложила много кимион в яденето.

— Само половин пакетче. Колкото слагаш и ти.

— Ако отново ми стане лошо, ще кажа на Роджърс да изхвърли моделите ти.

— Добре, стига с майтапите. Сядай да ядеш, защото скоро по-силният вятър ще може да те вдигне във въздуха.

— Какво ми е на фигурата? Елегантна съм като фотомодел.

Кейт включи стария ръждясал вентилатор, който висеше от тавана. Баща й го беше купил, още когато се бе родила. Нямаха пари за нов, дори и от най-евтините модели. Кейт често се успокояваше с мисълта, че парите рядко са правили някого истински щастлив. Харесваше живота си такъв, какъвто си беше.

— Много си мълчалива тази вечер — вметна Мери, когато приключиха с вечерята.

— Бях се замислила…

— За какво?

„За Джейсън. За това как днес за малко не се любихме“ — можеше да й отговори Кейт, но това беше нещо прекалено лично, за да го сподели дори и с майка си.

Тя се усмихна и се загледа в чашата си с кафе. Кухненската лампа хвърляше странни отражения в кафявата течност. Вентилаторът, полилеят до него, както и всичко останало в интериора на къщата беше износено и имаше нужда от подмяна. Стените бяха олющени и трябваше да се боядисат. Старият жълто-зелен балатум, който покриваше пода, вече се бе накъсал на няколко места. Печката, която бе на възрастта на Кейт, постоянно избиваше бушоните, а няколко от котлоните й не работеха. Мивката вече беше покрита с петна, които и най-силните препарати не можеха да изтрият. На прозорците висяха избелели жълти завеси, които бяха в тон с кафеникавите петна по тавана, образували се от течащия покрив. Електрическата шевна машина, която Джейсън й беше подарил за Коледа, бе единственото нещо, което си заслужаваше да бъде изнесено при пожар.

— Попитах те за какво си мислиш? — повтори Мери и тръсна цигарата си в порцелановия пепелник.

Кейт вдигна глава.

— За къщата, която се събаря пред очите ни.

Кльощавите рамене на майка й се повдигнаха, а после се отпуснаха безпомощно.

— Вече издържа петдесет години. Предполагам, че има живот още поне десет. Ако нещата станат толкова зле, винаги можем да извикаме Джейсън, за да ни помогне. Господ да го благослови, че го има.

— Но, мамо, не бива толкова често да се уповаваме на него.

— Защо пък не? Той няма нищо против.

— Но аз съм против.

— Кейт, гордостта не помага много, когато си гладен, нито пък поправя течащи покриви.

— Знам това. — Кейт направи кисела гримаса. — Но ние не трябва да сме толкова зависими от него.

— Защо? Да не се е случило нещо? Днес да не сте се скарали?

— Не си спомням някога да сме се карали — засмя се нервно Кейт.

Мери въздъхна облекчено.

— Да, на теб са ти позволени много забранени за другите неща.

— Като това да го заведа на лекар.

— Но ти го харесваш, нали?

— Ще престанеш ли да се правиш на Шерлок Холмс?

Кейт започна да събира празните чинии.

— Няма да откриеш това, което ти се иска. Аз не съм от този тип жени, които харесва Джейсън. На него му трябва интелигентно момиче от големия град. Тя ще се грижи единствено за организирането на деловите вечери и за развличането на неговите богати приятели. А аз не съм такава. Дъщеря съм на един от най-добрите му помощници и сега той само ме съжалява, защото татко почина.

— Богати мъже често са се женили за бедни момичета — продължи упорито Мери, макар думите й да не прозвучаха убедително.

Мечтата й беше да види Кейт и Джейсън като семейна двойка и искрено се надяваше, че дъщеря й няма да има нейния нещастен живот.

— Не бих се омъжила за Джейсън — отвърна Кейт и пусна водата в мивката.

Разбира се, това не беше истина, но тя нямаше как да признае на майка си, че е лудо влюбена в техния богат съсед и че е готова на всичко, за да стане негова съпруга. Някъде дълбоко в себе си осъзнаваше, че никога няма да бъде приета в неговия свят.

— Ох, само да имахме малко повече пари. Щях да те изпратя в Сан Антонио да си купиш хубави дрехи. Джейсън веднага ще те забележи, ако си облечена по-добре. Не искам да кажа, че това, което си шиеш, е лошо, но мъжете си падат по по-пъстрите рокли, бижутата, по обувките с висок ток.

Очите на Кейт се замъглиха, когато си спомни отново онова, което се бе случило на полето. Спомни си нетърпението на изпръхналите му устни и топлината на тялото му. Вече разбираше, че и у нея се е разпалило ново, непознато чувство. Надяваше се, че то няма да й проличи. Последното нещо, от което имаше нужда сега, бяха амбициите на майка й да я омъжи за Джейсън Донован. Той наистина бе най-добрият й приятел, но съвсем недвусмислено й бе заявил, че няма никакво намерение да се обвързва с жена.

— Какво ще кажеш за малко десерт? — попита Кейт, за да смени темата. — Приготвила съм ябълков пай със сметана.

— Звучи прекрасно, скъпа. Отрежи ми едно парче. Или по-добре — направо две, все пак веднъж се живее.

Кейт се усмихна. Апетитът на майка й я бе спасил от досадния разпит.

 

 

На следващата сутрин двете тръгнаха заедно към фабриката за конфекция в Сан Фрио. Кейт носеше един от костюмите, които сама си бе ушила. Състоеше се от свободна небесносиня блуза с къси ръкави и ръчно бродирани индиански мотиви по ръба на деколтето и пола от лек памучен плат на карета, която също имаше декорация от фолклорни мотиви. Бе си обула удобните спортни обувки, които Джейсън й беше подарил пред година за рождения й ден. Косата й беше сплетена на две плитки, които завършваха с две сини панделки, придаващи й чар и същевременно малко детски вид.

Мери я забеляза да се оглежда в прозореца на колата и въздъхна тежко.

— Казах ти вече. Изглеждаш прекрасно.

Тя паркира стария черен форд пред портала на „Клейборн къмпъни“. Това беше тексаският филиал на голяма текстилна компания със седалище в Ню Йорк.

Кейт се усмихна нервно и затръшна със сила вратата.

— Гадна кола! Мразя я!

— Върши работа — отвърна спокойно Мери. — От къщи дотук разстоянието е прекалено голямо, за да се върви пеш.

— Вървенето пеш е здравословно.

Кейт прехапа долната си устна, когато майка й отвори вратата с надпис: „Вход само за служители“. Веднага я посрещна шумът на стотиците шевни машини и съскането на парата от цеха за гладене. Момичета, които бяха на смяна, я погледнаха и тя махна на едно-две, които познаваше.

Офисът на директора се намираше в края на дългия производствен цех. Когато стигнаха до него, сърцето на Кейт заби ускорено. Секретарката усмихнато й кимна и я осведоми, че мистър Роджърс вече я очаквал. Мери побърза да целуне дъщеря си по бузата и изчезна към линията за шиене на панталони.

— Здравей, Кейт — изправи се от бюрото си директорът и й подаде ръка.

— Добро утро, мистър Роджърс — отговори Кейт, едва поемайки си дъх.

Пръстите й нервно мачкаха дамската й чантичка.

— Мама ми каза, че сте искал да говорите с мен.

— Разбира се, влизай.

Роджърс се обърна към русата секретарка.

— Джеси, ако обичаш, донеси писмото.

Тя кимна с неизменната си усмивка, извади голям бял плик от бюрото си и му го подаде. На излизане не пропусна да огледа Кейт с големите си, любопитни сини очи.

Кен Роджърс беше висок, оплешивяващ мъж с големи очила. Имаше жена и три деца и семейната снимка красеше работното му място. На едната стена в рамка бе окачена диплома за завършване с отличие на специалността „инженер в текстилното производство“, а до нея — годишна награда за отлично качество.

Кен Роджърс седна, облегна се назад и взе писмото.

— Кейт, показах твоите модели на вицепрезидента на нашата компания. Вече си бях съставил мнение за тях, но това писмо само потвърждава техния потенциал. Имаме съгласието и на най-големия шеф. Предлагам ти договор, според който ти поемаш дизайна на спортните женски облекла за пролетния сезон.

Кейт едва успя да си поеме въздух.

— Аз ли?!

— Да, точно ти. Всички много харесаха твоите индиански бродерии, а големите купувачи смятат, че синьото и бежовото ще са основни цветове за всички дизайнери. Те много харесаха и това — Роджърс вдигна един от проектите й за дънков костюм. — Както виждам, и ти носиш нещо подобно. Изглежда много добре.

Кейт се опита да се усмихне и преглътна мъчително.

— Мистър Роджърс, нямам думи…

— Радвам се за теб, Кейт. На финансистите много им допадна, че използваш разумно и пестеливо материалите. Лесни са за изпълнение и ще се появят на пазара с конкурентни цени — нещо, което ще донесе добра печалба за компанията. А сега седни и се успокой. Искам да уточним някои подробности.

Кейт с благодарност прие предложението му. Наистина имаше нужда да седне. Директорът й представи списъка с моделите, които концернът „Клейборн“ възнамеряваше да откупи. Когато спомена сумата на хонорара й, тя прозвуча на Кейт като малко състояние. Първата й мисъл беше, че най-после с майка си ще могат да си позволят по-нова кола.

— Е, Кейт? — усмихна се Роджърс.

Кейт кимна бавно.

— Много добра цена, сър… Благодаря.

Усмивката на мъжа срещу нея се разшири.

— Чудесно. Утре ще имам оформените договори. Ще можеш ли да се справиш с организацията на производството до началото на септември.

— Сигурна съм, че ще успея — отговори уверено Кейт и си представи безсънните нощи и уикендите, които трябваше да пожертва.

Но този път усилията и трудът й щяха да я отведат някъде. Този път инвестираше в собственото си бъдеще. Тя изготви списък на платовете, аксесоарите и другите материали, които й бяха необходими. След около час Кен Роджърс я изпрати в стаята на дизайнерите и я запозна с шефката на малкия екип Сенди Мейс.

Сенди беше около четиридесетгодишна, славеше се като стриктна и талантлива жена и вече бе успяла да разгледа проектите на Кейт. Двете й асистентки, Бетси Гейнс и Памела Баркър, бяха съученички на Кейт от гимназията. Главната изпълнителка се казваше Деси Кейгъл — дама на средна възраст с невероятно ловки ръце, която можеше да започне да шие всеки модел само като го гледаше от скиците. Всички заедно бяха създали колекцията, която компанията продаваше в момента.

Първия си ден като дизайнер Кейт прекара в изучаване на обстановката и методите на работата. Деси и Сенди с готовност й показваха всичко. Говореха си за развитието на модния бизнес, за това какви дрехи най-много се купуват и коя компания доминира на пазарите. След края на работното време Кейт се чувстваше като друг човек. Вече имаше ново отношение към дизайна на дрехи, който нямаше нищо общо с нейните аматьорски опити на шевната машина.

— Мамо, ще стана известна! — заяви тя, когато седнаха да вечерят. — Чувствам го. Всеки сезон ще създавам нова модна линия и хората от цялата страна ще виждат името ми на етикетите. Компанията ще се наложи на пазара. Всички местни жители ще се гордеят с мен.

— Аз вече съм горда с теб, скъпа — отвърна Мери с блеснали очи. — Защо не отидеш да споделиш новините с Джейсън?

Кейт отдавна си го мислеше, но не бе събрала смелост.

— А мога ли да взема колата ти?

— Разбира се. Има достатъчно бензин да отидеш и да се върнеш.

— Първото нещо, което ще направя, когато ми платят, е да включа отново телефона — извика Кейт, грабна чантата си и хукна към входната врата.

Едва когато седна в стария форд, си спомни, че е забравила да вземе ключовете. Върна се и забеляза, че в очите на майка й имаше сълзи. Прегърна я, целуна я по бузата и отново излезе навън.

Двигателят заработи след третото завъртане на стартера и Кейт внимателно отпусна съединителя, за да не вдига прах. Докато автомобилът бавно напредваше по черния път към „Диамантената шпора“, сърцето й бе изпълнено с радост и щастие. Питаше се дали Хенри Танър все още има бик или вече е завел дело. Джейсън досега винаги бе правил каквото си науми, но без сериозно да нарушава законите.