Сюзън Кайл
Диамантената шпора (23)

Двадесет и трета глава

Джейсън наистина не знаеше къде всъщност отива. Чувстваше се предаден от най-близкия си човек. Не можеше да разбере постъпката на Кейт, особено след като тя твърдеше, че го обича. Беше изпаднал в такова мрачно настроение, че дори не можеше да обмисли нейната гледна точка. Многобройните му тревоги и ядове от миналото сега отново бяха изпълзели в душата му. И всичко това се дължеше на майка му. Докато шофираше без посока, започна да мисли за нея — за нейното дезертиране и за ефекта от това върху баща му. Как старият Донован бе претърпял метаморфозата от добрия татко до злия тиранин и алкохолик. Двамата с Джийн бяха попаднали в един от кръговете на ада, без да имат никаква вина за това. И това също бе заради Нел Донован.

Колкото повече Джейсън мислеше за нея, толкова повече се ядосваше. През тези над петнадесет години захвърляше писмата й, но вече може би бе дошъл моментът да се срещне с нея. Натисна рязко спирачките, направи обратен завой и навлезе с бясна скорост в магистралата за Аризона. „Тя ще ми плати за всичките страдания, за всеки един ужасен ден, който съм преживял!“ — закани се, стискайки зъби.

 

 

Кейт постепенно свикваше с мисълта, че тази вечер Джейсън няма да се прибере. Хапна набързо и за да избегне любопитните погледи на Шийла, се прибра в спалнята си.

Колко по-различно беше всичко в сравнение с предишната нощ, когато бе заспала в обятията на Джейсън. Тогава всичко изглеждаше прекрасно и те мечтаеха за тяхното бъдеще. Месечният й цикъл вече закъсняваше с три седмици, но тя не бе му споменала за това. Кейт с въздишка се отпусна на огромното празно легло. Искаше й се Джейсън да й се обади, където и да се намираше, но телефонът оставаше безмълвен.

 

 

На втория ден, след като напусна „Диамантената шпора“, Джейсън пристигна във Финикс, щата Аризона. Знаеше адреса на майка си наизуст от многобройните й писма, които бе захвърлял веднага в кошчето. Дългото пътуване го бе изнервило ужасно. Струваше му се, че би могъл да убие човек. Не знаеше какво щеше да излезе от разговора му с Нел Донован, но бе готов да й отмъсти, че е направила живота на него, на брат му и на баща му истински ад. Купи си карта на града от първата бензиностанция и съвсем скоро откри улицата, а след това и номера, който му трябваше. Очакваше да види къща, а сградата, пред която стоеше, приличаше повече на болница или санаториум. Подозрението му се потвърди, когато влезе във фоайето и видя, че жената на рецепцията е в бели дрехи.

— Извинете ме, това ли е „Ла Коста Драйв“ №125?

— Да, с какво мога да ви помогна?

— Сигурно съм сбъркал нещо, прилича ми на болница…

— Не, това е дом за стари хора.

Джейсън неловко се изкашля.

— Случайно да знаете дали Нел Донован е тук?

— О, да. Нел е една от най-симпатичните ни пациентки. Но тя никога не е имала посещение. Вие роднина ли сте й?

Джейсън не отговори на въпроса на служителката.

— А отдавна ли е тук?

— Да. Нел сигурно е тук доста отдавна, защото я заварих, когато започнах работа преди около десет години.

— Искам да говоря с нея.

— О’кей. Елате, ще ви покажа коя е стаята й.

Жената с бяла престилка го заведе и отвори бавно вратата.

— Бих желал да остана сам с нея, ако нямате нищо против.

— Не, разбира се — отвърна медицинската сестра и тръгна обратно по коридора.

Джейсън я изчака да се отдалечи достатъчно и прекрачи прага. В стаята имаше две легла — едното празно, а другото бе заето от дребничка слаба жена със сребристобели коси и странни черни очи. Облечена беше в едноцветна памучна нощница. Това определено не беше жената, която Джейсън очакваше да види, макар и да знаеше, че петнадесет години са доста много време.

— Добър ден — тихо каза тя. — Знам, че не сте медицинската сестра, защото стъпките ви са тежки. Вие сте висок мъж и носите ботуши с твърда подметка.

Джейсън почувства, че губи равновесие, и потърси опора в стената. Сега разбра защо очите на тази жена изглеждаха така. Тя беше сляпа. „Сляпа! Сляпа!“ Думите ехтяха в съзнанието му и имаше усещането, че може да полудее.

— Все още ли сте тук? С какво мога да ви помогна? Ако трябва, да извикам медицинската сестра?

— Кога… — изтръгна се от пресъхналото му гърло. — Кога се случи това?

— Извинете, но не ви разбирам?

— Очите ви…

Жената си пое дълбоко дъх, защото този глас й се стори познат. В нея се разгоря слабата надежда, че това би могъл да е човекът, за когото толкова дълго се бе молила на Бога да дойде.

— Преди петнадесет години.

— Какво се случи тогава?

— Претърпях тежка автомобилна катастрофа. Пътувах към къщата на брат си, за да го извикам на помощ. Със съпруга ми имахме… Скарахме се, той беше пиян и ме удари с бутилка по главата. Изплаших се и тръгнах да извикам брат си. Това беше много глупава идея, но тогава не го осъзнавах. Бях получила мозъчно сътресение и не разсъждавах трезво. По пътя съм припаднала и повече нищо не помня. Разбрах, че съм се ударила в едно дърво и в очите ми са се набили парченца стъкло.

Джейсън едва намираше сили да диша. Кошмарите от миналото се върнаха в съзнанието му. Спомни си нощта, в която майка му го беше напуснала. Тя слизаше по стълбището, а лицето й бе обляно в кръв. Баща му тичаше след нея, крещеше нещо и… плачеше. Дотогава никога не беше предполагал, че той може да плаче, никога не бе го виждал толкова слаб.

— Какво стана след това?

— Когато дойдох в съзнание, разбрах, че се намирам в болница. Не можете да си представите как се чувствах. Бях оставила в къщата си двете си момчета и повече нямах никакви шансове да ги взема при себе си в Аризона. Не можех да принудя съпруга си да избира между мен и бутилката. На всичко отгоре, няколко дни по-късно брат ми получи сърдечен удар и почина в същата болница, в която се намирах и аз. Така и последната ми надежда угасна. Дори и да се върнех в Тексас, нямаше да мога да направя нищо и само щях да усложня нещата, защото някой трябваше да се грижи и за мен. Няколко години останах при жената на брат си, а после ме настаниха тук…

Джейсън я гледаше и се опитваше бързо да осмисли това, което бе чул.

— Не сте потърсила… съпруга си?

Той понечи да каже „татко“, но в последния момент се отказа. Все още не искаше да й се разкрива, докато не решеше какво да прави.

— Не можех. Той ме изгони като уличница. Удари ме и ми каза, че повече не искал да ме вижда. Не мога да го обвинявам. Може би и аз имам вина за това, в което се превърна той. Непрекъснато тъгувах за него и за моите момчета. Когато разбрах, че е починал от една моя приятелка, цяла седмица плаках…

Това наистина не беше жената, която Джейсън очакваше да срещне. Просто не знаеше какво да прави. След дълго мълчание най-накрая възрастната жена протегна ръка и каза с разтреперан глас:

— Сигурна съм, че това си ти, Джейсън. По някакъв начин усещам, че си ти. Всеки ден се молех да дойдеш при мен. Дори и само за да ми кажеш колко ме мразиш.

Джейсън не се помръдна от мястото му. Ботушите му сякаш бяха залепнали за пода. Това не беше чудовището, което си представяше, а само една грохнала възрастна жена, която беше загубила абсолютно всичко и живееше от милосърдието на обществото.

— Джейсън? Това си ти, нали? Ти си моят син?

Джейсън импулсивно направи няколко бързи крачки до леглото и я прегърна силно. Немощното й тяло се разтърси от ридания и по ръката му капнаха няколко горещи сълзи.

— Моето момче… Моят син…

Гърлото на Джейсън се сви, а очите му се замъглиха от влага. „Колко години сме загубили! — мислеше си горчиво той. — Колко съм бил глупав да не дойда и да видя майка си. Да не узная какво е преживяла!“

Медицинската сестра загрижено надникна през вратата, но това, което видя, я накара да се усмихне и да побърза да излезе.

— Знам колко ме мразиш, Джейсън, и не мога да те обвинявам. Напълно го заслужавам, защото ви напуснах.

— Господи, защо не млъкнеш?! Не знаех какво се е случило! Нямаше откъде да разбера.

Нел Донован избърса зачервените си очи с ръкава на нощницата си.

— Не исках да се грижиш за мен и да се чувстваш отговорен. Ти и брат ти не сте ми задължени с нищо и предполагам, че и двамата ме ненавиждате. Много пъти се опитвах да се свържа с вас, но докато баща ви беше жив, това се оказа невъзможно. Ужасно ми се искаше да се върна, но бях сляпа, нямах къде да ви отведа и с какво да ви издържам. Не можех и да работя… Как е братчето ти?

Джейсън хвана ръката й.

— Джийн рисува и трябва да призная, че е много добър портретист. Исках да го направя мой съдружник в ранчото, но той не иска и да чуе. Ожени се за Чери. Тя е негова съученичка и е много хубаво момиче. Съвсем скоро очакват първото си дете.

— А ти, Джейсън? Женен ли си?

Той въздъхна тежко.

— Да, ожених се наскоро. Само че не съм сигурен дали жена ми ще си бъде вкъщи, когато се прибера. Създадох й толкова проблеми, че се чудя защо още не е сипала отрова в кафето ми.

Нел се засмя и погали косата му.

— Ти трябва да се прибираш. Коледа наближава.

Джейсън усети тежестта на годините, през които не бе отговарял на писмата й.

— В последната ти картичка пишеше, че нямало много време. Какво означава това?

— О, да. Лекарите ми направиха изследвания и откриха някакъв тумор. Но това вече няма значение. Ти дойде при мен, а аз вече съм прекалено стара, за да се тревожа за здравето си.

— Шийла ми е казвала, че си много силна жена.

— Шийла! Нима още работи в „Диамантената шпора“?! Беше толкова добра с мен, а и с вас. Единствената ми надежда бе, че тя щеше да се грижи за вас. Учудвам се, че баща ти не я е уволнил.

— О, не! Тя се справя отлично с домакинството. Сега помага много и на Кейт.

— На Кейт?! Женен си за Кейт Уитман?!

— До вчера бях. Нали ти казаха, надрънках й толкова глупости, че не знам дали ще я заваря вкъщи. Тя е красива, млада, обича ме, но аз явно не мога да оценявам тези неща.

— Звучи ми много хубаво. Как между вас могат да възникват проблеми?

— Всичко започна от нейната работа. Тя работи като дизайнер в една текстилна фабрика, но аз й пречех. Кейт ме обвини, че се опитвам да я притежавам като вещ, и може би е права. Но го правех единствено защото се страхувах, че ще я загубя.

— Кейт знае ли всичко това?

— Разбира се, че не — засмя се Джейсън.

— А имате ли деца?

— Кейт загуби бебето по време на едно делово пътуване.

— И ти, естествено, си я обвинил за това. Не си могъл да й простиш, че е тръгнала на път, когато е бременна.

— Спри, веднага! Говориш почти като нея.

— Всяка майка има интуиция. Знаеш ли защо започна да пие баща ти? Бях бременна с третото си дете, момиченце. С баща ти бяхме тръгнали на църква. Той не ме видя, че бях застанала зад колата, и ме блъсна. Бебето умря, а аз едва оцелях. Оттогава започна и неговото пиянство. Наех Шийла, за да мога да бъда постоянно с него, но и това не помогна. Загубата на детето ни погуби и него, и мен…

— Господи! Не знаех… Татко споменаваше името на някакво момиче, но смятах, че е била негова приятелка, която е обичал.

— Тогава всеки се бореше, за да оцелее, Джейсън. Животът ни беше суров и много тежък. Малкото хора, които знаеха, че съм бременна, сметнаха, че съм пометнала. Аз никога не съм обвинявала баща ти, но въпреки това той се промени и стана жесток. Жалко, защото беше толкова грижовен и добър преди това. Съжалявам, че и вие с Джийн трябваше да преживеете този кошмар. Не можех да се върна и да ви взема със себе си…

— Важното е, че оцеляхме — усмихна се Джейсън. — Имаме добри съпруги, а също и „Диамантената шпора“. Впрочем, едва спасих ранчото от фалит, и то с голямата помощ на Кейт.

— Какво?!

— Затънах с един банков заем и тя почти го погаси с всичките пари, които бе спестила от заплатата си като дизайнер. Най-лошото е, че побеснях, когато разбрах, че го е направила.

— Защото е засегнала гордостта ти. Мога да те разбера, но това няма да угаси любовта на Кейт към теб. По-добре ще е сега да се прибереш вкъщи и да си простите един на друг.

— Но аз току-що пристигам?!

— Това означава, че вече си научил пътя. Можеш да доведеш Джийн, Кейт и Чери да ме видят.

— Не, по-добре ще е аз да те заведа при тях.

Лицето на възрастната жена се изопна.

— Не, Джейсън… Не искам никога да се връщам там.

— Там вече е съвсем различно. Старите спомени няма да те преследват. Помисли за бъдещето, за това колко щастливи бихме могли да бъдем всички заедно.

— Но Тексас е прекалено далече…

— Не се тревожи, ще карам бавно, а ти ще си лежиш на задната седалка. Пък и ще ми бъдеш нещо като парламентьор пред Кейт.

Нел махна с ръка.

— О’кей, успя да ме убедиш.

— Чудесно! — прегърна я Джейсън. — Ще пристигнем вкъщи точно за Коледа. Сега отивам да говоря с директора и да подготвя всичко. Не се тревожи. Ще те измъкна, дори и да се наложи да отварям катинари с карфици.

Нел Донован се засмя и се учуди на звука, който излезе от гърлото й. Твърде отдавна не беше се смяла. „Толкова много щастие след петнадесет нещастни, мрачни години! Джейсън е при мен и не ме мрази! Благодаря ти, Господи, че още правиш чудеса! Благодаря ти!“

 

 

Дойде Коледа. Самотата я гнетеше и Кейт отиде на тържествената литургия в малката презвитерианска църква. Почувства се по-добре, след като си запали свещ и послуша около половин час коледните химни. Все още нямаше никакви новини от Джейсън и не знаеше дори и къде да го търси.

Върна се вкъщи и захвърли дамската си чанта на масичката в антрето. После се преоблече, застана пред огледалото и с удоволствие откри, че лицето й има някакво ново, по-чисто излъчване. Докосна леко корема си и се усмихна. Почти бе сигурна, че е бременна, и гореше от нетърпение да отминат коледните празници, за да отиде на консултация.

В дневната се чу някакъв шум и Кейт трепна от изненада. Когато се обърна, на прага стоеше Джейсън с цигара в ръка.

— Значи все пак се върна — каза студено тя, макар да й се искаше да го прегърне и обсипе с целувки.

— Да. А ти къде ходиш до толкова късно?

Кейт се учуди, че тонът му бе странно мек и спокоен.

— Може би аз трябва да ти задам този въпрос, но честно казано, не ме интересува.

— А мен все още ме интересува — усмихна се Джейсън.

— Бях на църква, а след това се отбих при брат ти и Чери.

— Днес е Коледа.

— Браво! Как успя да си спомниш? Не очаквах, че ще си дойдеш.

— Не само че си дойдох, но ти доведох и гости.

— Гости ли? Някой стопаджия или надут бизнесмен?

— Ела и сама ще разбереш.

Кейт го последва в дневната и видя дребничка жена, седнала на креслото до запалената камина. Косата й бе побеляла, а лицето й имаше дълбоки бръчки.

— Мисис Донован?

— Това си ти, Кейт — усмихна се Нел и протегна ръце.

Кейт се приближи и я прегърна. Сега вече си обясняваше поведението на Джейсън. Той най-после се беше срещнал с майка си. Най-после бе сключил мир с нея.

— Колко се радвам, че се срещнахме, Кейт. Доста неща научих за теб през последните два дни. Точно така си те представях — млада и усмихната.

— Вече съм почти на двадесет и една.

— Двадесет и една… — повтори замислено възрастната жена. — Как лети времето. Бях на твоите години, когато родих Джейсън. Беше такова сладко бебе, никога не плачеше и не капризничеше.

— Е, доста се е променил оттогава — усмихна се Кейт и хвърли многозначителен поглед към съпруга си.

— Днес е Коледа, трябва да си простим всичко, което сме си казали — рече той.

— Тогава трябва да извикаш и Джийн.

— Всеки момент ще пристигне.

Сред малко навън се чу шум от автомобилен двигател.

— Аз ще отида да ги посрещна — каза Кейт и тръгна към изхода.

Джийн и Чери се бяха запъхтели от вълнение.

— Тя вътре ли е? Как изглежда? Красива ли е?

— Върви в дневната и сам ще видиш.

Джийн бързо премина покрай Кейт.

— Мамо?!

Той протегна ръце да прегърне немощната жена, чиито очи невиждащо блуждаеха.

— Джийн, ти ли си момчето ми?!

— Да, мамо. Аз съм…

Джейсън, Чери и Кейт се преместиха в столовата, за да ги оставят насаме.

— Смятах, че ще е много по-стара — вметна Чери. — Чертите на лицето й все още са приятни.

— Преживяла е твърде много, Чери — отвърна Джейсън. — Джийн вероятно ще ти разкаже по-късно. Хайде да пийнем по нещо.

— Аз съм на кафе — обади Кейт.

— Предпочитам мляко, ако има — въздъхна Чери. — Не поемам никакви рискове заради детето.

Тя тръгна към кухнята, а Кейт сякаш се вцепени от нейната на пръв поглед безобидна забележка. Усещаше върху лицето си тежкия поглед на Джейсън.

— Говорим ли си вече? — попита той и извади кутия с цигари.

— Каза ми твърде много неща, преди да тръгнеш. Може би сега трябва да помълчим.

— Добре, но когато се качим горе, искам да говоря с теб.

— Не, не е това, което ти се иска. Искаш да ме събориш на леглото и да правиш секс. Нали това е единственото, което мога да очаквам? Но щом си задоволен, вече можеш да ми крещиш или да заминаваш някъде, без да ми казваш къде.

Джейсън не можеше да повярва на ушите си. „Нима тя наистина смята, че я използвам? По дяволите, нима ме мисли за животно?!“

— Кейт, нещата изобщо не стоят по този начин.

Преди Кейт да успее да му отговори, откъм дневната се чуха стъпки и Джийн влезе при тях.

— Господи! Не мога да повярвам!

— И аз също, Джийн — усмихна се Джейсън. — Не знам само как ще изтрия чувството си за вина. Петнадесет години не й се обадих, за да разбера какво се е случило!

— Но мама не те обвинява за нищо. Никой в тази къща не те обвинява. Ти сам си измисляш проблемите и се опитваш да бъдеш идеален и безукорен. Всички ние просто сме обикновени човешки същества и трябва да се държим като такива.

— Винаги съм смятал, че това не е достатъчно — отвърна тихо Джейсън. — Смятах, че няма да постигна нищо и ще се проваля като баща ни.

Кейт го гледаше внимателно и разбираше, че той наистина има да й каже нещо, но не знаеше какво.

— Нямаме подарък за мама. Трябва утре да й купим нещо.

— Вие двамата сте й най-големият подарък — усмихна се Кейт. — Всъщност, хрумна ми нещо. Имам малко сатен и като я гледам колко е дребничка…

— Няма да работиш точно сега. Не и на Коледа, това е грях.

— Шиенето е удоволствие за мен, а не работа. Засега то е единственото нещо, което ми доставя радост.

Кейт тръгна нагоре по стълбите.

— По дяволите! — изруга Джейсън. — Не мога да се разбера с тази жена! Каквото и да кажа, все не съм прав!

— Бременните жени са доста нервни — отбеляза Джийн.

— Какви ги говориш?! Кейт не е бременна!

— Кой знае? Може би ти отново ще си този, който последен ще разбере. Аз лично знам от Шийла, макар и да не е напълно сигурно.

Джейсън го гледаше втрещен. „Не! Това не може да се повтори! Целият този кошмар не може пак да ми се стовари!“

Той хукна нагоре по стълбите. Беше решен на всичко, за да накара Кейт да го изслуша. Дори и ако трябваше да я завърже за проклетата шевна машина.