Сюзън Кайл
Всичко, което блести (9)

Глава осма

Айвъри живееше като на сън. Доставяше й удоволствие да работи това, за което винаги бе мечтала. Сега, когато Вирджиния Рейнс я нямаше, атмосферата беше непринудена и, като че ли работата спореше повече. Момичетата на конвейера шиеха дрехи, които харесваха, и влагаха цялото си старание и умения, за да бъде всичко наред.

Вече готов костюмът надминаваше и най-смелите й очаквания. Бе прибавила подплънки на сакото, които още повече подчертаваха безупречната кройка, и въпреки че промяната оскъпяваше допълнително модела, Къри Келс не бе имал нищо против.

Сега той прекарваше доста време във фабриката и от време на време се отбиваше на кафе в нейния офис. Погледът му все по-дълго и по-дълго се задържаше върху нея. Това я смущаваше, но привличането помежду им се засилваше с всеки изминал ден. Когато той я гледаше стомахът на Айвъри се свиваше на топка и тя копнееше за неговите целувки, за докосването на ръцете му, а образът му не излизаше от мислите й дори нощем.

Разговаряха дълго — за работата, за политика, за живота изобщо. С Къри Айвъри се чувстваше сигурна и спокойна и въпреки вълнението, което присъствието му пораждаше у нея, тя се държеше непринудено — нещо, което не й се бе удавало досега. Изглежда и той се чувстваше по същия начин, защото все по-често се отбиваше при нея, просто за да си побъбрят.

Извън службата обаче не се срещаха изобщо. Къри не я канеше да излиза с него, оправдавайки се, че не искал усложнения, и очевидно, наистина мислеше така. Така или иначе прекарваха доста време заедно. Макар и без физически контакт, отношенията им се задълбочаваха и те ставаха все по-близки.

Единодушно бе решено, че Бел ще представя новия костюм на ревюто. Сутринта преди да излязат в коледна ваканция тя дойде да го пробва, за да го преправят навреме, ако има нужда. Присъствието на дългокраката червенокоса хубавица притесняваше Айвъри. Тя помнеше за връзката й с Къри, който заемаше все по-важно място в живота й. Измъчваха я ревност и несигурност, а когато Бел спомена, че предната вечер двамата са били на откриването на някаква изложба, Айвъри така се разстрои, че едва довърши пробата.

Въпреки очевидния си напредък, тя все още беше абсолютно неизвестна в модните кръгове и не можеше да си позволи маркови тоалети и аксесоари, които биха й отворили път към по-отбраното общество. Внезапно осъзна, че Къри не би могъл да отиде с нея на откриването, защото се обличаше като провинциалистка и той щеше да се притеснява от познатите си.

Бел като че ли почувства, че Айвъри е разстроена.

— Какво ти е? Притеснена си. Да не би костюмът да не ми стои така, както би искала?

— Напротив. Изглеждаш прекрасно. — Айвъри се стараеше да говори спокойно, за да не се издаде, че ревнува. — Костюмът всъщност е предназначен за брюнетка, но ти си висока и имаш излъчване, което му придава неповторима елегантност. Така като гледам, мисля, че би подхождал дори и на блондинка.

Бел се усмихна.

— Разкошен е. Това е най-драматичният тоалет, който съм представяла за „Келс-Мередит“.

— Благодаря.

Айвъри свърши с дребните поправки и даде костюма на Ди, да го мине на машината. Другите момичета също бяха много добри шивачки, но Ди бе ненадмината.

Дори след като Бел си замина, Айвъри се чувстваше тъжна и потисната. Не бе виждала Къри от два дни, с изключение на случаите, когато го зърваше отдалеч при посещенията му в компанията. Може би си бе въобразила твърде много подтекст в елхата, целувките и дългите разговори, които водеха в службата? „Той не би могъл да излезе с Бел, ако чувствата му към мен са истински. Аз просто не бива да забравям коя съм и да си зная мястото — служителка преди всичко, а не негова любовница.“ Очевидно беше, че му е приятно да прекарва част от времето си с нея, но не бе задължително това да означава, че търси някакво трайно обвързване. Освен това, Къри Келс бе привлекателен мъж и при неговия начин на живот, тя нямаше право да иска от него да се държи като светец.

Може би фактът, че напоследък бе толкова заета с любимата си работа, а съзнанието й постоянно се рееше из някакво въображаемо бъдеще на слава и богатство, бе причината да се самозабрави и да се мисли за повече от това, което е? Хората около нея дори не подозираха, че това не е истинската Айвъри, че безупречният говор и маниерите й са придобити в школата по дизайн. Само тя помнеше нескопосаното момиче, облечено в парцали от битака, което пристигна от Тексас, за да се учи за моделиер. Не умееше да се гримира, не умееше да се облича елегантно, не знаеше как да се държи в по-изискана компания. Въпреки че бе завършила гимназия, провлачваше думите, което бе отличителен белег на говора на неграмотните, а произношението на някои термини от френски произход направо не бе по силите й. Ако тогава една от преподавателките не я бе забелязала и не й бе помогнала да усвои основите на етикета и правилното произношение, може би никога нямаше да завърши. Никой не знаеше, че този спечелен конкурс бе единственият шанс в целия й прокълнат живот.

Айвъри се бе родила с дарбата да рисува добре, но майка й, твърде заета със собствения си живот, не бе направила нищо, за да я поощри.

След смъртта на мъжа си, Марлийн бе използвала парите от застраховката, за да си накупи скъпи мазила и тоалети. Тази „инвестиция“ във външния й вид бе довела до няколко любовни афери, изпратили доста по-възрастните й обожатели в гроба. Последният беше Лари — богат земевладелец, който плащаше сметките й и бе намерил работа на Айвъри в една от плантациите му. Това стана по настояване на Марлийн, която постоянно имаше нужда от допълнителни пари за алкохол, но не искаше той да знае това.

Когато въпреки всичко парите не стигаха, Марлийн обикаляше магазините и крадеше много ловко. Винаги успяваше да припише вината на Айвъри и после да си сложи маската на мъченица, така че хората я съжаляваха и се съгласяваха да не арестуват дъщеря й. Тези несправедливи обвинения измъчваха Айвъри, която, за разлика от майка си, не бе лъгала никога в живота си.

Айвъри завърши гимназия с много усилия, водейки постоянни спорове с нея, тъй като тя беше против това. После цели две години минаха в непосилен труд, преди да попадне на обявата за стипендия в един от местните вестници. Кандидатства тайно и когато за голямо свое учудване, спечели, трябваше да даде и последния си цент за билет до Хюстън. Тогава бе обещала на майка си, че ще й възстанови разходите за периода, когато бе живяла и се бе хранила в нейната къща. Нелепо или не, това беше истина. Айвъри трябваше да плаща на майка си за това, че я е отгледала. Марлийн Костело бе злобна и безскрупулна жена и през целия си живот бе създавала неприятности на всички около себе си, забърквайки ги във всевъзможни скандали. Сега бе разрешила на дъщеря си да замине, при единственото условие, че ще започне да връща дълга си от момента, в който получи първата си заплата.

Айвъри бе готова на всичко, само и само да се измъкне. Все пак Марлийн имаше силно влияние над нея и въпреки че смени фамилията си, започна да праща пари вкъщи, с надеждата някой ден най-после да остави миналото зад себе си.

Имаше един случай обаче, който никога нямаше да забрави.

Скоро след смъртта на Лари майка й си намери нов любовник. Същата седмица, когато Айвъри получи известието, че е спечелила стипендията, двамата се прибраха пияни до козирката и Марлийн реши да правят „тройка“. Тя помагаше на приятеля си и държеше Айвъри, като през цялото време се заливаше в неистов смях. За щастие, той беше твърде пиян, за да направи каквото и да е. По още някаква щастлива случайност, един полицай бе минал край къщата и чувайки писъците, се бе притекъл на помощ. В момента, когато полицията отведе любовника й, Марлийн изпадна в истерия и приписа вината за всичко на Айвъри, която „се опитвала да прелъсти човека“. Тя вече бе оплела толкова здрава мрежа от лъжи, за да злепостави дъщеря си, че хората отново й повярваха. Това преля чашата и Айвъри реши да приеме стипендията. Тя изпрати документите си по пощата и заяви, че заминава, без значение какво ще каже Марлийн или някой друг в града. Но майка й може би беше осъзнала, че е прекалила онази вечер, защото въпреки безкрайното мърморене, всъщност не се опита да я спре.

Сега Айвъри беше в Ню Йорк и за нищо на света не би се върнала обратно. Бе уредила що-годе живота си и хората я възприемаха без предубеждения като равна. Но и тук мисълта за Марлийн я измъчваше и не й даваше покой нощи наред. Тя можеше да я съсипе с лъжите си. Заплахите се нижеха по пощата постоянно. Знаеше, че майка й не блъфира, и че единственият изход бе да разделя заплатата си с нея.

Целият свят бе крив на Марлийн, но най-много от всички мразеше дъщеря си. Обвиняваше я за това, че беше бедна, че не бе направила кариера, че никой в градчето не я зачиташе истински. Искаше момичето изобщо да не се бе раждало. Веднъж дори бе измъкнала старата пушка на покойния си мъж, твърдо решена да я убие. За добро или за лошо, не можа да намери патрони, но Айвъри знаеше, че не се шегува.

В Хармъни нямаше социални служби или пък близки, които биха се заинтересували от това, че Марлийн малтретира детето си. Учителите не знаеха нищо за живота на Айвъри извън училище, а Марлийн най-редовно ходеше на родителски срещи и събрания, за да покаже каква „грижовна“ майка е. Отдава бе открила как да накара съгражданите си да мислят, че Айвъри е непоправима лъжкиня. Хората в малката общност само вдигаха рамене, когато тя изскачаше от къщи, обляна в сълзи. Докато дойде време Айвъри да тръгне на училище, майка й вече бе успяла да насади недоверие към нея у всички жители на малкото градче.

Дори и днес, ако тя се върнеше у дома в Тексас, хората нямаше да са променили отношението си към нея. Бе чула от една приятелка, че Марлийн разправяла на всички, колко неблагодарна е дъщеря й, а фактът, че нито веднъж не бе ходила да види майка си, едва ли бе останал без внимание.

След смъртта на мъжа й, Лари, който бе собственик на малката къщичка, позволи на Марлийн да остане в нея. Тя го убеди да намери работа на Айвъри в някоя от фирмите, така че съвсем скоро момичето започна да се труди в една от зеленчуковите градини заедно със семейство мексиканци. Работата беше тежка, но нямаше избор. Отнасяха се добре към нея, Марлийн я нямаше по цял ден и й плащаха. Майка й, разбира се, взимаше парите, но някои от най-щастливите й спомени бяха свързани с добросърдечните мексиканци. От тях бе научила и испански. Това беше част от миналото, която Айвъри нямаше сили да сподели с Къри. Сама не разбираше защо не може да го направи, тъй като за него социалното положение нямаше значение — интересуваха го само хората. Неговата майка бе работила като домашна прислужница и той все пак я боготвореше. Тази мисъл извика усмивка на устните й, но веднага си спомни, че той е излизал с Бел и отново се натъжи.

Настроението й не се оправи и когато се прибра следобед вкъщи. Пред очите й постоянно бяха червенокосата Бел и Къри, заедно на някакъв бляскав прием. Все пак, той сигурно не извеждаше манекенката всяка нощ. Имайки предвид състоянието на майка му, сигурно прекарваше голяма част от времето си край нея. „Не бива да ревнувам — повтори си Айвъри за сетен път. — Просто нямам право.“

 

 

Къри бе споменал, че ще наминел на Коледа, да си получи подаръка, но според Айвъри, не го бе казал сериозно. Беше сигурна, че той изобщо не помни уговорката, и дори не си направи труда да се преоблече.

След скромна вечеря, тя седна пред елхата и с чаша капучино се заслуша в някакъв коледен концерт по телевизията. Обичаше операта, а в момента пееха Лучано Павароти и Пласидо Доминго.

Домофонът избръмча точно на финала на „Nessun Dorma“ от любимата й опера на Пучини — „Турандот“. Айвъри се намръщи и остана още няколко секунди пред екрана, омагьосана от великолепното кресчендо. После стана и отиде да се обади, мислейки, че е някой съсед, който иска да поднесе благопожеланията си.

— Може ли да вляза?

Гласът, който чу, бе до болка познат и сърцето й спря за момент.

— Ъ-ъ, да… Разбира се.

Натисна трескаво бутона.

Минута по-късно на вратата се почука и тя изтича да отвори. Къри стоеше, подпрян на стената, в дрехи, каквито бе виждала само по витрините на бутиците. Беше невероятно елегантен — смокинг, бяла папийонка, черно палто с шал от бяла коприна. Дори обувките му бяха така безупречно лъснати, че отразяваха мижавата светлина на лампата в коридора.

Той я внимателно я огледа. Беше облечена с джинси и яркочервена тениска.

Къри се усмихна.

— Не ме очакваш? Нали ти казах, че ще намина да си получа подаръка?

Разбира се, че бе казал, но не му вярваше много, особено след като бе говорила с Бел. Пропусна го да влезе и внимателно затвори вратата след себе си.

— Елхата е прекрасна — изтърси ни в клин, ни в ръкав, докато той оставяше палтото си върху облегалката на единствения й стол.

— Да. Свършила си добра работа. — Къри се обърна и изпитателно се взря в лицето й. — Бел каза, че си била притеснена на пробата.

Айвъри сведе очи, преди той да е успял да прочете истината в погледа й.

— Не можех да се справя с пешовете на сакото.

Къри беше сигурен, че тя лъже.

— Споменала ти е, че съм я водил на изложба.

Айвъри си пое дълбоко дъх, опитвайки се да събере всичката си смелост.

— Виж, ти нямаш никакви задължения към мен. Аз просто работя за теб и това не ми влиза в работата.

Той се приближи до нея и повдигна лицето й, търсейки да срещне погледа й.

— Недей. Знам как бих се чувствал аз, ако някой ми кажеше, че си била в някъде с друг мъж.

Не можеше да разгадае точно изражението й.

— Казах ти още в началото, че с Бел сме приятели, но мисля, че е време, да ти дам някакво обяснение за отношенията ни. Изложбата беше бизнес. Бел носеше тоалет от друга наша колекция и освен нея, с мен бяха още две манекенки. Исках хората да видят възможно повече от нашите модели.

— Не знаех…

— Обикновено не си правя труда, да давам обяснения на когото и да е, но с тебе е различно. Ти си толкова уязвима. Не бих искал да те наранявам без причина.

По бузите й плъзна нежна руменина. Показалецът му докосна нежно устните й, следвайки изящната им извивка.

— Между нас… няма нищо — прошепна Айвъри, останала без дъх от опияняващата близост на тялото му.

— Би могло и да има, ако държах да се проявя като истински покорител на женски сърца.

Къри се усмихна топло.

— Загрижен съм за теб, въпреки низките помисли на подсъзнанието ми.

— А те наистина ли са толкова низки?

Той се засмя гласно. После се наведе и я целуна съвсем леко.

— Можеш да ми вярваш. А сега ми кажи, къде ми е подаръкът.

— Какъв материалист! — укори го Айвъри.

Ди вече бе получила своя подарък, така че под елхата имаше само едно малко пакетче. Айвъри го взе и му го подаде свенливо.

— Не е нищо особено. Не очаквай…

Къри отново я целуна. Отвори пакета и се усмихна с искрено задоволство.

— Перлата е истинска — осведоми го Айвъри.

Той за нищо на света не би признал, че има поне дузина подобни игли за вратовръзки, и съзерцаваше подаръка си, като че ли му бе подарила луксозна яхта.

— Харесва ли ти? — Айвъри нямаше търпение, да чуе мнението му.

— Разбира се.

Този път целувката му беше по-продължителна и страстна.

— И аз имам нещо за теб.

— Но нали ми подари елхата и всичките играчки за нея?

Къри махна нехайно с ръка.

— Това не е истински коледен подарък. Вземи.

Върху опаковката имаше етикет на известен бижутериен магазин, а вътре — кутия от мерно кадифе. Ръцете й се разтрепериха и едва събра сили да отвори капака. Не можеше да повярва на очите си.

— Какво ще кажеш? Май мислим еднакво. Сложи ги.

Айвъри докосна перлите. Имаха съвсем лек бледорозов оттенък като вътрешността на мида. Бяха твърди и сякаш излъчваха топлина.

— Те са… естествени… — заекна тя.

— Да. И при това дори не са култивирани.

Айвъри имаше смътна представа какво би могло да струва това.

— Нямаше нужда.

— Напротив, имаше. Ти ще ходиш на ревюта, ще се срещаш с клиенти, с две думи — ще представляваш компанията. Никога не може да се каже, че една жена е облечена добре, ако не носи перли. Предполагам, че не си голяма почитателка на бижутата. Не съм виждал да носиш.

Айвъри трябваше да се съгласи с него. Не можеше да признае, че не са й по джоба разходите за стилни бижута. Извади с благоговение колието от кутията и го сложи на врата си. Никога в живота си не бе имала нещо толкова красиво и скъпо и се чувстваше малко неловко.

Ръцете й все още трепереха и не можа да се справи със закопчалката. Къри й помогна, вдишвайки с наслада деликатния цветен аромат на парфюма в косата й. Пръстите му бяха топли и нежни.

— Имаш ли огледало?

— Да, на тоалетката.

Къри неохотно я пусна да отиде да го вземе. Шията й беше като изваяна, а най-хубавото беше, че бе избрал подходящ цвят — подхождаше на тена й много повече, отколкото ако перлите бяха сребристосини.

— Сложи си и това. — Той й подаде още една кутия. — Забелязах, че ушите ти са пробити.

— О, Къри, моля ти се, не мога…

Скъпите му подаръци я караха да се чувства неудобно, но Келс настоя:

— Няма смисъл да спориш. Сложи ги.

В кутията имаше обеци на винтчета с перли също като тези на колието. Разликата между тях и тази на иглата беше толкова очевидна, че Айвъри изтръпна от смесено чувство на ужас и унижение. Надяваше се, той да не си е задал въпроса, защо не бе могла да ги различи. Имаше да учи още толкова много…

Постави обеците на ушите си и го погледна в очакване.

Къри кимна одобрително.

— Много ти отиват. Трябва да излезем някоя вечер заедно, за да мога и аз да си сложа иглата. Така ще бъдем чудесен комплект, също като перлите.

Лицето й помръкна.

— Не мога да изляза с теб.

— Защо?

— Ами, погледни ме. — Айвъри кимна към дрехите си. — Къри, не мога да си позволя да се обличам така, че да не срамуваш, ако излезеш с мен. Оставих всичко вкъщи.

Лъжите й ставаха все по-убедителни.

— Исках да започна всичко от нулата. Исках сама да си извоювам място в света и не взех нищо със себе си. — От гърдите й се изтръгна нервен смях. — А ти сигурно не би желал да те видят в кварталната кръчма с момиче като мен.

— Querida — той я притегли нежно към себе си, — изглеждаш прекрасно. Дрехите не означават нищо.

Айвъри се усмихна тъжно.

— Благодаря. Много е мило, че мислиш така, но отлично знаеш какво означават дрехите — ти ги произвеждаш.

— А ти създаваш моделите. Можеш да облечеш бялата сатенена рокля, която носеше на приема ми — напомни й Къри.

— Но аз продадох модела на компанията…

— А аз ти казвам, че можеш да я носиш.

Айвъри отново се оживи.

— Все пак, ще трябва да почакаме, времето да се постопли.

Къри взе лицето й в дланите си.

— Какво палто предпочиташ?

Тя се изчерви и се опита да се отскубне. Спомни си как Марлийн преследваше богатия си любовник с молби за скъпи рокли, палта и обувки.

— Притеснява ли те нещо?

— Бих се чувствала като държанка. Жена без гордост и чест.

Той я погледна внимателно и въздъхна.

— Разбирам. Не съм срещал жена като теб, откакто забогатях. Не знам как да се държа с човек, който не иска нищо материално от мен.

— Дори и перлите са прекалено много, а след месец и нещо сигурно ще мога са си купя палто.

— Толкова ли са големи финансовите задължения, за които спомена?

Айвъри леко се изчерви.

— Не си ме разбрал правилно. Изпращам пари на един беден роднина.

— И правиш това по собствено желание?

— Естествено.

Отговорът дойде твърде бързо. Къри беше проницателен човек и можеше да прецени кога нещо не отговаря съвсем на истината. Но също така беше добър и в дипломацията.

— Чудесно. А би ли ми позволила да ти дам назаем едно палто, след като не желаеш да ти купя?

Айвъри се подвоуми.

— Ами…

— Само за една вечер. Обещавам.

Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение, а изкушението бе твърде голямо.

— Да, мисля, че мога да приема това. Откакто съм в Ню Йорк, не съм излизала никъде. Само няколко пъти ходих на кино.

— Ню Йорк през нощта е нещо, което не бива да се пропуска. Ще трябва сериозно да обсъдим това след празниците.

Тя си спомни за майка му и каза съчувствено:

— Сигурно си доста зает със семейството си. Особено сега…

Къри я погали по косата.

— Да. Много ни е мъчно, но не бива да го показвам. Мама се разстройва, ако я глезим прекалено. Искам да се запознаеш с нея.

— Би било чудесно…

Къри я гледаше в очите.

— Вече сме като семейство. Двама самотници, които са толкова щастливи заедно, че им е трудно да поддържат дистанцията дори на работа. Секретарката ми вчера отбеляза, че напоследък прекарвам повече време с теб, отколкото в офиса си.

Погледът на Айвъри сияеше.

— Аз се чувствам по същия начин. Искам да кажа, когато сме заедно. Но не предполагах, че и с теб е така. Ти имаш толкова много приятели…

— Друго е с тях. С теб съм спокоен и сигурен. — Къри се засмя. — Какви думи от устата на мъж, а?

— Ти си просто човек. И то много добър. В това никой не се съмнява.

Той сви рамене.

— Понякога трябва да го доказвам на себе си. В големия бизнес има предизвикателства, които провокират тъмното у човека.

— Предполагам, че и аз ще се сблъскам с това някой ден.

Къри кимна.

— Като се издигнеш в компанията, в което не се съмнявам, ще трябва да се сработиш с борда на директорите. Сигурен съм, че ще се справиш много добре.

— Боя се, че не умея да отстоявам.

Изражението на лицето му се промени.

— Това идва с възрастта. Ти си толкова млада, а аз съм на трийсет и седем…

Айвъри сложи пръст на устните му.

— Никога не съм познавала мъж като теб. За мен не би имало значение, дори да си на петдесет и седем. — Тя се поколеба. — Не знам как да го кажа. Това няма нищо общо с възрастта, а с това какви са душите на хората.

Къри целуна дланта й.

— Възможно е, но ти си толкова невинна, а аз познавам много жени.

— Кои? — провокира го Айвъри.

Без да отклонява погледа си от прекрасните й очи, той покри с целувки ръката й — от китката до рамото и обратно. После захапа нежно върха на палеца й и го погали с езика си, преди да го поеме изцяло в устата си.

Тръпки на удоволствие побиха Айвъри. Бе чела, че съществуват подобни ласки, но никога досега не ги бе изпитвала.

Къри постави ръката й зад врата си и обгърна талията й, придърпвайки я плътно до себе си. Завъртя я много бавно, като че ли това беше някакъв танц. Дори през джинсите допирът на тялото му я възбуждаше. Тя почувства краката му между своите, а когато ръката му се плъзна надолу по бедрата й, простена от непреодолимата възбуда и се отпусна покорно в прегръдките му.