Сюзън Кайл
Всичко, което блести (5)

Глава четвърта

— Здравей, Хари. — Къри с любезна усмивка потупа по рамото младия мъж, чиито очи буквално поглъщаха Айвъри. — Добре ли се забавляваш?

— Да, сър! Тъкмо се канех да попитам мис Кийн, дали би имала нещо против, да я изпратя…

— Съжалявам, но това вече е уредено. Ако сте готова да вървим.

Макар и изречени много любезно, думите оказаха необходимото въздействие върху Хари Ламбърт и той неловко се опита да отговори в същия тон:

— Аз също съжалявам, но не ми остава нищо друго, освен да ви пожелая лека нощ.

Хари се оттегли и Айвъри се почувства неудобно.

— Той се държа много мило и не знаех как да му кажа, че не желая да ме изпраща, без да го обидя.

— Не се притеснявайте, бързо ще му мине. Вземете си палтото, идвам веднага.

След като Къри Келс се извини на гостите и помоли един свой приятел да поеме задълженията на домакин, докато го няма, двамата излязоха от апартамента, изпроводени от десетина чифта любопитни очи.

— Сега ще имат благодатна тема за клюки поне за един месец напред — отбеляза той, докато чакаха портиера да докара колата му — млечнобял спортен ягуар.

— Това вашата кола ли е? Никога не съм виждала ягуар отблизо. И при това спортен модел.

Къри се засмя и отвори вратата.

— Мислите, че съм твърде стар за такава кола или се притеснявате, че съм полусляп?

Айвъри го изчака да седне зад волана, преди да отговори.

— Сигурна съм, че зрението ви е не по-лошо от моето, и не страхувам от нищо, щом съм с вас, мистър Келс.

— Къри, ако обичаш — премина неусетно на „ти“ той.

— Къри.

Айвъри се поправи с усмивка, все още учудена колко свободно може да разговаря с него. Обикновено общуването с мъже я притесняваше, но с Къри Келс беше различно — той не я плашеше.

Къри запали двигателя, включи на скорост и потеглиха.

— Вирджиния Рейнс много ли те тормози?

Айвъри се поколеба.

— Ами… Не, сър. Не ме харесва, но не се държи враждебно.

— Само се заяжда? — предположи той.

— Понякога.

— Вирджиния е от служителите, които останаха в компанията, въпреки че другаде биха могли да печелят двойно повече. — Къри Келс въздъхна и добави тихо: — Лоялността е рядкост в наши дни, но аз не съм глупак и ако тя ти създава проблеми, обърни се направо към мен. Няма да търпя такова поведение в компанията.

— Благодаря, но ще го направя само ако наистина се налага.

— Тя няма да е доволна, че роклята ти ще влезе в колекцията. Ако градусът на напрежението се вдигне прекалено, не се колебай да ми се обадиш.

— Нямам нищо против напрежението, стига да мога да работя като дизайнер. Откакто се помня искам да правя само това.

— Ако тази рокля може да бъде мерило за способностите ти, аз съм щастлив, че мога да ти дам този шанс. — Той спря на един светофар. — Всъщност къде отиваме?

— Къде живея ли? В Куийнс.

— В Куийнс?

— По дяволите! Казах на хората си, да наемат апартамент близо до компанията — възкликна Къри.

— Те не са виновни. Бяха уредили всичко, но аз не мога да си го позволя, защото трябва да изпращам част от заплатата си вкъщи. Куийнс не е лошо място. Имам приличен малък апартамент и чудесни съседи.

Той изсумтя.

— Е, не е луксозен, но аз все още не съм направила нищо, с което да заслужа скъп апартамент.

Къри не й отговори.

— Ще видите, някой ден ще имам апартамент и ролс, и кожи, и диаманти на всички пръсти.

Къри Келс се намръщи.

— Според теб, това ли се намира на другия край на дъгата?

— Разбира се.

Айвъри се завъртя в седалката, за да го вижда по-добре. Дори миризмата на кожата беше скъпа. Не можеше да му каже в каква мизерия беше живяла и излъга с усмивка:

— Никога не съм била бедна, но и диамантите винаги са били свръх моите възможности, затова сега искам всичко — слава, богатство и всичките звезди на небето.

Айвъри замълча, замисляйки се защо наистина толкова иска да е богата. Богатството беше единствената й надежда някой ден да се справи с майка си. Освен това й се искаше да може да помогне на Тим и на семейството му, а също и на приятелите си от блока. Щеше да е много хубаво ако можеше да подари на Тим ново палто още сега…

— Ами ролса?

— Беше образно казано. Ще съм напълно доволна и от един сладък ягуар.

— Сега „Форд“ притежава лиценза за производство му. Двигателят на моя е „Форд“.

— Наистина ли?

Той се разсмя:

— Наистина.

Айвъри погали благоговейно арматурното табло на колата.

— Сигурно не сте женен?

— Защо мислиш така? Защото карам спортна кола ли?

— Вероятно.

— Бях женен, когато бях на двадесет и четири години. — Чертите на лицето му се изопнаха. — Не обичам да говоря по този въпрос. Сега не съм женен и това е всичко, което трябва да знаеш. А ти? Имаш ли си приятел?

— Вече ви казах. Не желая да се обвързвам.

Къри се замисли. Имаше само две причини, които можеха да обяснят подобно отношение към мъжете. Айвъри като че ли прочете мислите му и каза равнодушно:

— Не съм лесбийка и не са ме изнасилвали. Просто не искам нищо да застава на пътя ми. Не съм готова за брак и за семейство.

— Някакво неприятно изживяване?

— Да… веднъж.

Всъщност имаше няколко такива случая — цинични многозначителни подмятания от любовниците на майка й и дори се бяха опитвали да я насилят. Вместо да се обезпокои Марлийн се бе изсмяла на нейните оплаквания.

— И сега за теб сексът е нещо брутално и грозно?

— Не толкова сексът, колкото мъжете.

За нейна изненада той се съгласи.

— Това е вярно за някои мъже. — Пръстите му нервно потупваха волана. — Баща ми беше такъв човек. Останах вкъщи само заради сестра ми и брат ми. Опитвах се да ги държа настрана от него. За съжаление не можех да направя нищо за майка ни. Той тормозеше нея заради нас. — Къри Келс стисна зъби. — Няма да забравя жертвите, които е правила. Работеше на две места, за да има какво да ядем, и да не ходим окъсани на училище. Бяхме бедни, но никога не сме гладували и не сме се срамували от другите деца.

— Сигурно е чудесна жена.

Той сви рамене.

— Добра, мила. Може да се каже, че е малко властна натура. Сестра ми трябваше да избяга от къщи, защото тя не одобряваше годеника й. После мама шест месеца не й говори. — Споменът извика усмивка на устните му. — Ние сме всичко, което има, затова понякога прекалява, но никога не се срамува да признае грешките си.

Нещо в подсъзнанието на Айвъри застана нащрек. Една властна майка, стига да поиска, можеше да съсипе живота на сина си, ако той се обвърже с жена. За щастие, тя нямаше нищо общо с него. Беше й дошло до гуша от собствената й майка.

Следващите няколко минути минаха в мълчание. Пътуваха покрай красиво осветените витрини на Седма улица. Дърветата бяха накичени с гирлянди от бели светлини, които в зимната нощ блещукаха като диаманти. Айвъри проговори едва когато пресякоха моста, свързващ Куийнс с останалата част на града.

— На следващия светофар завийте надясно.

— Защо се усмихваше?

— Мислех си, че в Ню Йорк дори дърветата носят бижута.

— Само на Коледа.

— Коледа още е далеч…

Къри Келс я погледна изпитателно.

— Ще си ходиш ли вкъщи за Коледа?

Въпросът я свари неподготвена и тя се зачуди как да се измъкне от положението.

— Ами… сигурно не. Майка ми обикновено ходи в Европа с приятели. Смятам да спестя парите. — Лъжите се сипеха една след друга с невероятна лекота. — Освен това имам много работа по подготовката на ревюто.

— Роклята ти е напълно готова за представянето, а другите ти задължения едва ли са толкова неотложни.

— Пробите отнемат много време…

— Проби?! — Погледът му беше изумен. — Кой нареди ти да се занимаваш с проби?

— Мис…

— Рейнс!

На Айвъри й се стори, че ако мис Рейнс в момента беше пред него, би я уволнил, без да се замисли.

— Както и да е. Когато те повиша, изрично ще уточня, че ще се занимаваш само с проектиране и с аксесоарите.

— Но аз нямам нищо против по-тежката работа.

— Аз пък съм против това, служителите ми да се преуморяват.

Айвъри се опита да се противопостави, но бързо осъзна какво облекчение щеше да бъде за нея да не се занимава с безкрайните проби, особено след като трябваше да започне нова работа.

Спряха пред сградата, където се намираше апартаментът й. Макар че сега беше позанемарен, личеше си, че това е един от хубавите и благоустроени райони на Куийнс, където дори имаше дървета от двете страни на тротоара. Въпреки протестите й, Къри Келс изгаси двигателя, излезе от колата и я изпроводи до входната врата.

— Имаш ли ключ?

Айвъри извади връзката и я разлюля пред очите му.

— Благодаря, че ме докарахте.

Той се оглеждаше наоколо.

— Всичко това ми навява спомени. Израснал съм на няколко пресечки оттук. Разбира се, нашата къща не беше толкова хубава. — Последните думи бяха изречени с усмивка, която го правеше да изглежда доста по-млад.

Айвъри вдигна очи нагоре и потърси погледа му. „С тази превръзка прилича на разбойник от някой исторически роман“ — мина й през ума.

— Разбойникът… — промърмори неволно под носа си.

— И Бес с дългата си гарвановочерна коса. — Гласът му беше изпълнен с копнеж. — Твоята, обаче прилича на злато. Сигурно няма да ме послушаш ако ти кажа да я пуснеш дълга до кръста. Или поне няма да е при такова кратко запознанство.

Изненадана бе, че той знаеше стихотворението. Къри като че ли забеляза това и обясни с леко насмешлив тон:

— Може да не знаеш, но аз съм доста романтична натура.

Той хвана едно кичурче от косата й и лекичко притегли лицето й към себе си. Ухаеше на скъп парфюм, чийто аромат безкрайно я привличаше. Очите й се спряха за момент върху устните му — тънки и добре очертани, разкриващи едновременно силен характер и чувственост.

Той проговори с приглушен глас:

— Искам да те целуна, Айвъри Кийн. Знам, че не бива да го правя, а и ти не трябва да ми го позволяваш. Твърде съм стар за теб и не искам да те отклонявам от пътя ти към славата.

— Сигурно е така, но ще бъде голяма загуба за моята „грамотност“, ако не го направите. Не са ме целували много мъже и със сигурност нито един от тях не знаеше как се прави това. — Айвъри го погледна сериозно. — Вие знаете, нали? Вие знаете всичко, което един мъж трябва да знае.

Тя дишаше тежко, неспособна да скрие огромното си вълнение. С успокоителната мисъл, че има някои непреодолими неща в този живот, Къри Келс наведе глава към изкусителните й устни, ухаещи на розов цвят. За негова радост, Айвъри с готовност откликна на целувката и той трябваше да положи доста усилия, за да потисне инстинктивното си желание, да я задълбочи.

— Страхуваш ли се, че бих могъл да се възползвам от теб? — попита я дрезгаво.

Ръцете й, подпрени върху снежнобелия нагръдник на смокинга, с наслада възприемаха топлината на тялото му, твърдите очертания на мускулите и дори косъмчетата по гърдите му. С неподозирана за самата нея дързост Айвъри прошепна:

— Не, но вие би трябвало да се страхувате.

— Впечатлен съм. Ти ще излезеш по-добър психолог, отколкото предполагах.

Преди отново да я целуне, Къри тихичко й нареди:

— Отвори леко устата си. Ето, това е…

Устните му ефирно докоснаха нейните. Ръката му, обгърнала кръста й, я привлече по-близо до тялото му. Айвъри почувства усмивката му, когато се подчини на неговото желание, потръпвайки от непознатите усещания, породени от чувствения допир на мъжкия ханш и от дълбокия тембър на гласа му.

— Вие сте… опасен.

— Да…

Той я притисна още по-здраво към себе си. Обхвана с ръце главата й, а целувката му стана по-дълбока и настоятелна.

Цялото тяло на Айвъри гореше в огъня на страстта, разпален от тази целувка. Дъхът му галеше лицето й, а когато езикът му преодоля крехката преграда на устните й, докосвайки нейния, тя простена от неподозирано удоволствие.

Макар че се бе вкопчила в ревера му, в опита си да се контролира, вече копнееше за нещо повече, нещо загадъчно и непознато, нещо, което щеше да открие пред нея нови светове и усещания. Точно тогава, Къри Келс откъсна устните си от нейните и се вгледа в премрежените й от удоволствие очи. Не каза нищо. Просто нямаше нужда. За него Айвъри беше отворена книга, в която всички сексуални страници бяха празни. Против волята си, той нежно я отблъсна от себе си, задържайки ръцете й, докато тя се поовладя.

— Време е да ти пожелая лека нощ.

Айвъри беше безпомощна. Трябваха й няколко секунди, преди да събере мислите си и да отговори.

— Партито беше чудесно. — Изненада я чуждият хриптящ глас, който излезе от гърлото й. — Благодаря, че ме поканихте, че ме изпратихте и, най-вече, за новата работа.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Остави я да си тръгне, поразен от собствената си глупост. Нямаше право да си играе с нея. Първото му впечатление за нейната неопитност беше вярно, бе имала някакви неприятности, свързани с мъже, но нямаше нужда от неговата помощ, за да преодолее стреса. Просто се бе увлякъл.

Стъпила отново здраво на краката си, Айвъри се опита да се усмихне.

— Лека нощ. Ще поддържаме връзка за ревюто.

— Разбира се. Доскоро.

Без да каже нищо повече, Къри Келс се обърна и тръгна надолу към колата си, вземайки по две стъпала наведнъж. Айвъри остана на входа, докато той се изгуби от погледа й.

„Сигурно е милионер — мислеше си, качвайки се към апартамента си. — Кара ягуар, ръководи няколко компании, почти на четиридесет години е и има много приятелки. Така че, момиче, опичай си акъла…“

— Здравей, Айвъри — подвикна й мистър Джоунс, когато преминаваше покрай отворената врата на жилището му.

Тя надникна вътре, усмихна му се и се загледа в сръчните ръце на стареца, който майстореше дървена птичка.

— Много е хубава, мистър Джоунс. За кого е?

— За внучката. За Коледа.

— Сигурно много ще й се зарадва.

Той се засмя от сърце.

— Дано. Ти добре ли се забавлява тази вечер?

— Беше чудесно!

— Роклята ти е великолепна, Айвъри. — Мисис Джоунс се появи от дневната с плетка в ръка. — Сама ли я уши?

— Благодаря. Сама.

— Някой ден ще бъдеш много известна, мила. — Възрастната жена й говореше с топлина, каквато никога не бе получавала от майка си. — Надявам се, че тогава все още ще си спомняш за нас и ще идваш да ни виждаш.

— Непременно.

Айвъри пожела на любезните си съседи лека нощ и се прибра. Въпреки „прегрешението“, че бе позволила на един почти непознат мъж да я целуне, тя се чувстваше великолепно. Беше толкова щастлива, че краката й почти не докосваха пода. Не съжаляваше за целувката. Всъщност, изживяването бе повече от вълнуващо, но трезвият разум й подсказваше, че Къри Келс можеше с еднаква лекота и да я прелъсти, и да я изостави. Тя трябваше да престане да мисли за него. Предстоеше й усилена работа, за да не изпусне първия истински шанс в своята кариера.

 

 

Вирджиния Рейнс побесня, когато научи, че Къри Келс е включил модела на Айвъри в колекцията. Неволно бе привлякла вниманието му към момичето, а това бе последното нещо, което би искала. Няколко души й бяха подхвърлили, че той бил изпратил Айвъри след партито и се върнал чак след няколко часа. „Нищо чудно, че я е повишил — мислеше си тя злобно. — Завъртяла му е главата, а сега жъне плодовете от старанието си. Все пак няма да стигне далеч по този начин. Вирджиния Рейнс знае какво е стилно облекло, а с тази рокля Айвъри ще стане за смях. Мистър Келс притежава компанията, но не разбира нищо от мода.“ И тя с нетърпение очакваше момента, когото протежето му щеше да се провали пред очите на всички.

Въпреки всичко, с Айвъри Вирджиния Рейнс не се държеше открито враждебно. Дори се бе усмихнала и я бе поздравила с повишението.

— Усмивката й е като на баракуда — отбеляза Ди хладно. — Само я виж. Ще се пукне от яд. Ти може да не разбираш много от фирмена политика, но слушай мен, тук има хора, готови на всичко да попречат на другите да се развиват. Със зъби и нокти се борят, за да запазят собствената си служба.

— Мис Рейнс не е такава — възрази Айвъри.

— Да, защото поне за момента не се чувства достатъчно застрашена. Но ако някога се срещнете като съперници, внимавай. Твоите идеи са свежи и оригинални, докато тя използва линията на „Шанел“ от шейсетте. „Шанел“ се справят добре и сега, но мис Рейнс не може да различи съвременния дизайн, дори и да се спъне в него. Трябва да се пазиш от нея, за да не ти забие нож в гърба.

— Ще внимавам, но мисля, че преувеличаваш. — Айвъри с усмивка смени темата: — Как мина срещата ти снощи?

— Като за начало, не беше зле. Той е бивш фермер от Средния Запад, дошъл в Ню Йорк, да потърси късмета си като манекен. Нищо чудно, че е успял толкова бързо — с това лице и тяло… Аз имам някои познати тук-там. Смятам да се опитам да му помогна в кариерата.

За част от секундата през ума на Айвъри мина мисълта, че новият обожател на Ди е имал точно това предвид, но после реши, че е прекалено мнителна, и се зае отново с работата си.

 

 

Тереза Келс — дребна жена с огромни черни очи, прошарена коса, прибрана на кок, и ръце, чиито стави бяха разкривени от артрит, седеше в чакалнята на радиологичната лаборатория в очакване на специалиста, който трябваше да й обясни в какво ще се състои бъдещото й лечение. В този момент синът й, който бе неотлъчно до нея през последните дни, се поразмърда на пейката. Тя го погледна и смутено му се усмихна. Беше добър човек. Грижеше се всеотдайно за нея. Може би тя грешеше, като се отнасяше така властнически с него, но той беше всичко, което имаше на този свят. Дъщеря й отдавна вече не зачиташе думата й. Бе се омъжила за онзи непоносим компютърджия и сега управляваше мощна корпорация, а другият й син никога не бе показвал капчица разум, камо ли да я познае. Нямаше и съпруг, защото бащата на децата й я бе напуснал преди двадесет години, а приятелите й с нищо не можеха да заменят синовната любов и подкрепа, които Къри й даваше. Освен това, макар че вече беше без значение, тя съзнаваше, че латиноамериканският й произход и това, че е католичка, винаги бяха издигали невидима стена между нея и останалите хора.

Къри беше нейната гордост. Приличаше на нея — черноок, с тъмна къдрава коса и мургава кожа. Говореше английски безупречно, без следа от акцент, а освен испански владееше добре още няколко езика.

Тя постави ръката си върху неговата.

— Не се тревожи толкова. Много хора живеят с това нещо в продължение на години, а аз още не съм се порадвала на внуци…

Тялото му се изопна и тя спря по средата на изречението.

— Съжалявам.

Къри отбягваше погледа й, преструвайки се, че разглежда апаратурата в залата.

— Одри ще ти роди внуци.

— Одри…

Тереза се усмихна при спомена, че бе нарекла малкото си момиченце с името на любимата си актриса Одри Хепбърн, но за съжаление дъщеря й не бе пораснала толкова мила и добросърдечна, колкото би искала.

— Одри е твърде заета да управлява компании и да печели пари, наравно с отвратителния си съпруг. За какво са й деца? Боли ме сърцето, като си помисля, че ще си останете без поколение, а аз бих била чудесна баба.

Тереза се обърна към него и се загледа в красивия му профил.

— Знам, че не ти е приятно да говорим за това, но минаха доста години. Не можеш да си простиш, защото тя не желаеше бременността, но вината не е твоя.

— Мамо, моля те!

— Ти не си виновен!

Най-после той я погледна в очите. Лицето му беше каменно.

— По дяволите! Виновен съм и не желая да говорим повече за това.

Както винаги, когато беше ядосана, Тереза Келс заговори на испански.

— Точно така. Предпочиташ да ходиш пеша само защото веднъж си паднал от коня. Ти си страхливец.

Къри си премълча. „Тя е болна и изплашена. Нямам право да й се сърдя.“

Поуспокоена, майка му продължи:

— Трябва да се ожениш отново. Не искам да кажа, че трябва да вземеш коя да е, но момичетата се тълпят около теб. Не искам жена ти да е някоя лекомислена кукла, която да се омъжи за теб, само заради парите ти. Сигурно познаваш някое момиче от добро семейство, а?

— Мамо, ако се оженя повторно, аз ще реша за кого.

— Глупости! Видя как я оплеска веднъж. Няма да позволя да направиш същата грешка втори път.

Тереза устоя на строгия му поглед, но лекарят дойде и дързостта й отново отстъпи място на страха и лошите предчувствия.

— Е, и? Какво ще ме правите? Вече ме рязаха и казаха, че не става нищо. Може би вие правите чудесата?

Младият мъж се усмихна с разбиране.

— Чудеса не правим, но ще приложим едно комбинирано лечение с химиотерапия и радиация, за да се опитаме да спрем разрастването на карцинома. Днес започваме лъчетерапията.

Тя кимна.

— Искате да кажете „на рака“?

Докторът четеше нещо в картона й.

— Д-р Хейс иска да започнем с висока доза облъчване през първите две седмици. После можем да намалим интензивността и…

— Косата ми ще окапе ли?

— За съжаление, да. Това е нещо, което не можем да избегнем.

Тереза Келс продължи с въпросите си:

— Гадене? Главоболие?

— Това също. Но можем да ви дадем обезболяващи лекарства. — Той се опита да се пошегува. — Всъщност, можем да ви предпишем марихуана. Контролира много добре гаденето и няма да ви арестуват за притежаване на наркотици.

Тереза го изгледа високомерно и отговори троснато:

— Няма да вземам наркотици. Никой в семейството ми не го е правил!

Лекарят се смути.

— Това е много правилно, госпожо.

— Мамо, престани!

Тереза Келс не обърна внимание на сина си, а отново се зае с нещастния доктор, фиксирайки го с леден поглед.

— И каква е гаранцията, че след като ме натъпчете с тези отрови, няма да съм по-зле, отколкото сега.

— Все пак животът е за предпочитане пред смъртта.

— Кой знае? — изстреля тя в отговор. — Вие вече умирал ли сте?

Къри неволно избухна в смях.

— Мамо, моля те, млъкни за малко и остави човека да ти обясни.

— Не ме поучавай, ако обичаш.

Двамата мъже си размениха многозначителни погледи.

— Не бих посмял да го сторя.

Къри се отдръпна, пъхнал ръце в джобовете си, а майка му извади тефтерче от чантата си и го отвори.

— А сега, млади момко, ми обяснете едно по едно какво ще ме правите.

Лекарят се подчини. Докато тя слушаше, Къри наблюдаваше лицето й — изморено и набраздено от безброй бръчки. Спомни си детството. Почти цял живот майка му бе работила на две места, без да знае делник и празник, но за тях винаги имаше нещо сготвено и жена, която да ги наглежда, докато я няма. Всяка събота ходеха на изповед, а в неделя — на литургия. Парите не бяха много, но за Къри това никога не бе имало особено значение. Отношенията им се градяха върху толкова много любов, че някаква горчива буца заседна в гърлото му при този спомен. Майка им не омаловажаваше нито един техен проблем и винаги намираше сили и нежни думи да ги утеши.

Преди да ги напусне баща им, деляха една стая с децата на чичо му и беше абсурдно да се мисли за някакъв личен живот. Тапетите бяха разлепени, линолеумът — раздран, а от крановете постоянно капеше вода. Парното никога не бе работило и всички спяха на земята, загънати в одеяла от Армията на спасението. Въпреки посещенията на санитарните служби, в сградата гъмжеше от плъхове и хлебарки, а наемите бяха убийствени. Банди хулигани кръстосваха улиците. Грабежите, изнасилванията и убийствата бяха всекидневие. Когато загина най-добрият му приятел, Къри се бе заклел да отмъсти и да се измъкне от мизерията, съсипваща човешкото достойнство и за разлика от толкова други хора, бе успял.

Тереза се бе грижила добре за децата си, но и те не й бяха създавали кой знае какви проблеми. Единствено, когато синът й бе изправен пред съда, обвинен в опит за предумишлено убийство, тя се бе намесила. Думите в негова защита пред съдията бяха по-красноречиви от пледоарията на всеки адвокат, но по ирония на съдбата, от затвора го измъкна лекарят, който свидетелства, че той никога няма да може да вижда с раненото си око.

Пуснаха го под гаранция и оттогава Къри се пазеше от неприятности. Отмъщението му струваше много. Хонорарът на адвоката и гаранцията бяха стопили скромните спестявания на майка му и освен това, в досието му пишеше „опит за убийство“, което остана да тегне като проклятие над него.

— Ти не слушаш! — Майка му го сръга в ребрата. — Escucha! Внимавай!

— Да, мамо. — Той се облегна на стола и се заслуша в думите на радиолога.

Първоначалното раково образование в долния край на белия дроб бе оперативно отстранено, но хирургът не бе сигурен, че го е ликвидирал напълно и бе препоръчал интензивното комбинирано лечение с химиотерапия и лъчетерапия. Майка му не вярваше, че ще оздравее и двамата с Одри положиха много усилия, да я убедят в ползата от него. Все пак, тя бе уредила завещанието си, оставяйки всичките си любими вещи на различни роднини. Бе подписала и декларация, че не желае животът й да бъде поддържан изкуствено, за да не бъде „в тежест на децата си“.

„Точно в неин стил — мислеше си Къри. — Загрижена за нас, дори пред прага на смъртта.“ Беше му трудно да се примири с реалността. Подсъзнателно винаги бе вярвал, че майка му е безсмъртна. Сега тя бе болна от рак, а от един познат бе научил доста за процентната статистика на смъртните случаи сред заболелите и много държеше да бъде направено всичко възможно за спасяването й.

— Все пак, продължавам да мисля, че това е излишно — рече Тереза Келс на радиолога.

— Аз пък мисля, че не е. — Къри се намеси с окуражителна усмивка. — Бъди послушна и направи това, което ти казват. Не е честно, да ни изоставяш точно сега, когато вече няма нужда да се грижиш за нищо. Ами пътуването до Пуерто Рико, за да видим братовчедите, ами вилата в Адирондакс, която обещах да ти купя?

— О, това би било чудесно! — Черните й очи за миг станаха отново млади. — Веднъж, преди да се родиш, прекарахме там уикенда с баща ти. Беше прекрасно.

Усмивката й винаги го радваше. През всичките години, откакто баща им ги бе напуснал, тя не бе казала една лоша дума за него. Все се опитваше да го оправдае пред децата: „Той се бореше, доколкото може, но животът се оказа прекалено труден за него“. Съпругът й беше неграмотен и преди да изчезне завинаги от живота й, работеше като докер на пристанището. Бяха научили от един негов колега, че се качил на един товарен кораб на следващия ден, след като бе научил, че най-малкото им дете е умствено увредено. Тереза твърдеше, че бил избягал, защото се чувствал виновен. Тя сигурно също изпитваше подобни чувства, но не беше от хората, които бягат от отговорност. Къри бе наследил и това от нея.

— Баща ти беше добър човек. Страдаше много, че не може да ни издържа, а болестта на Анди направо го съсипа.

— Знам, мамо.

Точно сега нямаше смисъл да й противоречи.

Тя отново се обърна към радиолога.

— Това лечение… Колко ще продължи?

— Шест седмици.

— Много добре тогава.

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите й и погледна сина си.

— Щом смяташ, че трябва…

— Що за въпрос? Да не си мислиш, че мога да рискувам да те загубя?

Борейки се с напиращите сълзи, Тереза Келс взе ръката му в своите и прошепна:

— Милото ми момче!