Сюзън Кайл
Всичко, което блести (4)

Глава трета

Айвъри пробваше една от правите рокли на мис Рейнс с Бел Харис — манекенка, която щеше да участва в януарското шоу. Бел разглеждаше аксесоарите за ревюто и Айвъри, свикнала с постоянните критики на мис Рейнс относно нейния избор, очакваше червенокосата красавица на свой ред да отправи някоя унищожителна забележка. Вместо това тя каза:

— Имаш усет за цветовете.

Огледа се, да не би мис Рейнс да подслушва, а зелените й очи блестяха от въодушевление, докато Айвъри нагласяше зеленикавия шал и златистия метален колан, които бе подбрала за тази рокля.

— Честно казано, когато видях скиците за този модел, ми идеше да ревна с глас. Вирджиния Рейнс няма никакво въображение и не мога да си обясня защо Къри още я държи. Може би, защото е почти на годините на майка му.

— Кой е Къри? — полюбопитства Айвъри.

— Къри Келс, глупаче. Той има няколко компании в целия град и е страшно богат. Понякога излизаме заедно. Държи се като истински джентълмен. Никакви креватни истории, макар че, между нас казано, не бих се отказала, ако ми падне случай. Къри е много привлекателен мъж и винаги използва много секси парфюми, от които ти се иска да почнеш да мъркаш.

— Едно от момичетата каза, че… зрението му е увредено.

— Колко тактично, наистина. — Бел се засмя. — Той има само едно око. Изгубил е другото в някакво тийнейджърско сбиване.

— О!

— Другото момче е влязло в затвора за убийство. Арестували са го заради смъртта на един от приятелите на Къри, но това е станало, чак след като той се намесил.

— Като че ли винаги е имало улични банди. Аз също съм попадала на тях и е доста страшничко.

— Във всеки квартал има поне по една. — Бел погледна в огледалото, намръщи се и прибра косата си на кок. — Така не е ли по-добре?

— По-добре е.

— Ще кажа на фризьора да я направи така за ревюто. С какви обувки ще бъда?

Айвъри извади едни обувки от златист сатен.

— Много са елегантни!

— Безвкусни са! — отсече мис Рейнс, когато ги видя. — Махни тези вулгарни обувки, Айвъри, и подбери черни. Такива обувки с моята рокля! Безобразие!

Двете момичета си размениха отчаяни погледи и Айвъри подмени обувките. Мис Рейнс не проявяваше никаква търпимост към хора, оспорващи нейните разбирания. При нея всичко бе подредено и строго премерено, без грам спонтанност, но най-лошото беше, че тя очакваше всички наоколо да споделят дизайнерските й виждания.

Айвъри вече не вярваше, че ще може да изяви собствените си способности под нейния задушаващ контрол. По-късно, когато остана за малко сама, тя се замисли върху това, което бе чула за Къри Келс. Думите на Бел я убедиха, че е срещнала тъкмо него пред църквата. В такъв случай как би могла да се обърне към него? Той сигурно би си помислил, че пак му иска милостиня. От друга страна, приемът беше идеалният случай, да привлече вниманието му и това нямаше да е чак толкова трудно, ако роклята имаше въздействието, което Айвъри очакваше. „Той сигурно ще попита кой е моделиерът и аз ще му кажа! Дано само мис Рейнс да е наблизо в този момент!“

 

 

В офиса си на Уолтстрийт Къри Келс довършваше финансовия отчет, който трябваше да представи на борда на директорите. Записа файла и изключи компютъра с чувството, че за половин ден е свършил работа за една седмица напред. Протегна се и лицето му се смръщи от болката в схванатите мускули. Големият кожен стол беше прекалено неудобен за вещ, която трябваше да бъде едновременно функционална и много луксозна и той си спомни занемарения офис, където работеше преди години като обикновен служител, седейки в пооръфания си, но затова пък удобен стол. Сега имаше луксозен кабинет, обзаведен с тежки дъбови мебели, килими, черни кожени столове и диван. Зад стъклената витрина на един шкаф бяха подредени пет почетни грамоти и отличия — три за благотворителната му дейност, една награда за бизнесмен на годината от търговската палата и една грамота за това, че бе построил спортен клуб за деца без родители. Никога не бе участвал в благотворителни мероприятия заради наградите — това беше неговият начин да се отплати за благосклонността на съдбата. Ако не бе помощта на един преуспяващ бизнесмен, той все още би работил като низш чиновник. Същият този човек бе направил неговия успех възможен, финансирайки образованието му и подпомагайки майка му, която едва свързваше двата края на рецепцията в малък хотел. Благодарение на него бе успял да плати образованието на сестра си в колеж и да настани умствено недоразвития си брат в добро медицинско заведение, когато майка му вече не бе в състояние да се грижи за него.

Къри Келс стана и отиде до прозореца, откриващ чудесна гледка към Манхатън. Положението на майка му се оказа много по-тежко, отколкото бе очаквал. Винаги бе вярвал, че тя е безсмъртна. Нейното доверие и безкористната й подкрепа му даваха сили, да се измъкне от мизерията на бедността и да успее в живота. С малко повече интелигентност и усет в бизнеса бе успял да спечели повече от два милиона долара и се бе погрижил, майка му да живее добре, но сега не можеше да й помогне, дори да имаше всичките пари на света. Беше напълно безпомощен и се озлобяваше при мисълта, че не може да направи нищо за жената, която бе съсипала здравето и живота си в грижи за семейството.

Интеркомът на телефона иззвъня няколко пъти, преди да го откъсне от мрачните му мисли.

— Моля.

— Извикал сте мис Рейнс, сър.

— Да, кажете й да влезе.

Хари Ламбърт, заместникът му в „Келс-Мередит“, бе споменал нещо за отношението на Вирджиния Рейнс към младите дизайнери и за хегемонията на нейните модели в колекцията на компанията. Тя беше останала на работа при него от старата компания и на практика беше най-възрастната сред дизайнерите — почти на годините на майка му. Винаги, когато я видеше, той се сещаше за Тереза Келс — същата прошарена коса, строго държане и семпли дрехи.

Минута по-късно вратата се отвори и секретарката въведе Вирджиния Рейнс, която бе видимо притеснена. Носеше тъмен костюм с бяла блуза, най-вероятно собствен дизайн. Малко раздразнено той се зачуди защо никога не променя нищо в кройката, която изглежда използваше за всичките си модели. Не му беше приятно да уволнява или да понижава дългогодишни служители на фирмата, но тази жена проваляше продажбите. Компанията все още работеше на загуба и Келс не очакваше друго от тази си придобивка, но все пак се бе надявал на известно покачване на продажбите в месеците, след като пое управлението, а това не бе станало.

— Седнете, мис Рейнс — покани я учтиво.

Тя седна на края на стола, чинно прибирайки ръце в скута си.

— Да, сър. Ако е за новата колекция, всичко върви много добре, мистър Келс.

— Сигурно. Но с продажбите не е така. — Келс реши да говори направо без заобикалки и се наклони напред, подпирайки се на бюрото. — Имаме нужда от нещо провокиращо за лятото, което търговските ни агенти да могат да предложат на клиентите. Нивото на продажбите не се е покачило, дори с един процент, откакто съм тук и акционерите започват с основание да се тревожат. Не ги виня, защото конкурентите ни печелят пазари с някои доста екстравагантни колекции.

Мис Рейнс леко поруменя:

— Сър, опростената линия все още е признак на елегантност и не е необходимо да ви напомням, че различните модни украшения стават демоде точно толкова бързо, колкото и когато са излизали на мода.

— А аз няма да ви напомням, че точно тези капризи на модата движат производството. Докато жените си купуват нови дрехи всеки сезон, за да са в крак с модата, ние печелим. А произвеждайки само класически облекла, които се носят няколко сезона, се обричаме на банкрут.

Тя се изкашля и вдигна гордо глава.

— Аз съм моден дизайнер от двадесет и пет години!

— И то много добър. — Искаше му се да добави: „на времето“, но вместо това се насили да се усмихне. — Както и да е. Мисля, че имаме нужда от малко свежа кръв в дизайнерския ни екип. Искам да видя нещо ново и дръзко, мис Рейнс, нещо, което ще накара модните списания да пишат за нас. В този смисъл, искам да поговорим за победителката в онзи конкурс, който направихме през пролетта. Тя напредва ли? Мисля, че не съм получавал отчет от вас, откакто тя е тук.

Мис Рейнс се усмихна снизходително.

— Ами, както сам знаете, тя е много млада — само на двадесет и две години. Освен това, и конкурсът беше по-скоро за реклама. Имам предвид, че не очаквате да откриете наистина талантлив дизайнер в една тексаска школа, нали?

Къри Келс я изгледа втренчено и тя изтръпна. Опитът го беше научил, че един строг поглед има много по-голям ефект от стотици думи, затова я остави, да се помъчи още малко, преди да продължи.

— Бих казал, че едва ли има някакво значение къде се намира училището, ако момичето е наистина талантливо. Струва ми се, че искате да кажете, че изобщо не е трябвало да я наемам.

— О… Съвсем нямах това предвид, сър. Просто… тя предизвиква разногласия. Нямам нищо против нея, старателна е, но винаги ми се бърка в работата и се опитва да се прави на дизайнер. Тя е моя помощничка и е във фирмата само от шест месеца. Не можем да позволим, да извършва промени в новата колекция на човек с толкова малко опит. Само на двадесет и две години е. — Мис Рейнс направи многозначителна пауза, за да подчертае възрастта. — Може би вие бихте могъл да й намерите друга работа в компанията, на друго място… в друга сграда.

Къри я гледаше с любопитство и изненада. Беше крайно ненормално, служител във фирмата да иска лично от него, да отстрани друг служител. Сега мис Рейнс не беше само притеснена, а направо изплашена.

— И каква друга работа би могла да върши?

— Би се справила добре в търговския отдел — отговори му уклончиво.

— Вие искате тя да се махне. Защо?

Въпросът, поставен ребром, завари мис Рейнс неподготвена и тя смотолеви:

— Ами, може да е по-щастлива някъде другаде…

За него не беше трудно да открие във всичко това професионалната завист. Седна обратно в стола си и я погледна втренчено с единственото си око.

— Щастието на персонала не ме интересува особено в настоящия момент. Тя ще остане там, където е, освен ако нямате неопровержими доказателства за нейната некомпетентност, и ще изгладите недоразуменията помежду си. И, между другото, мис Рейнс, искам да видя нещо ново и вълнуващо в пролетно-лятната колекция.

— Мистър Келс, може би, когато научите малко повече за модния дизайн…

Келс прекъсна наставническото й поучение със смразяващо спокойствие:

— По-скоро вие трябва да понаучите нещо за счетоводните баланси и печалбите. Ако не можете или не искате да промените вашите остарели схващания за модната линия и не ми представите нещо различно, бог ми е свидетел, ще намеря човек, който ще го направи. Ясно ли се изразих?

Предишният президент на компанията, джентълмен на почтена възраст, се бе отнасял много благосклонно към работата й, но този беше друг чешит. Чертите на лицето й се изопнаха и тя едва намери сили да отговори, ставайки от мястото си:

— Ще направя каквото мога.

Келс беше опасен и го бе разбрала тъкмо навреме, но не можа да устои на изкушението за една последна словесна схватка:

— Още нещо, мистър Келс. Със сигурност не сте имал предвид целият персонал да дойде на партито ви, нали?

— Напротив. Аз не съм сноб и не си придавам важности. Искам всички, свързани по някакъв начин с компанията, да са там, абсолютно всички.

Мис Рейнс си тръгна разгневена, а и у Келс все още кипеше негодувание срещу тона и поведението й. Ценеше лоялността, но в случая тя можеше да се окаже пагубна за компанията. Работниците му имаха да издържат семейства и той не можеше да ги пожертва в името на накърнената гордост на Вирджиния Рейнс.

Когато вратата се затвори след нея, Къри Келс позвъни на секретарката си.

— Роуина, донеси ми досието на момичето, което спечели конкурса, който организирахме.

— Веднага, сър.

Той затвори телефона и се замисли. Неприятният разговор с мис Рейнс поне бе успял да го откъсне за момент от другите проблеми.

 

 

Мезонетът, който обитаваше Къри Келс, се намираше на последния етаж на жилищна сграда в непосредствена близост до Сентръл парк. Беше достатъчно просторен, за да побере една малка армия и Къри използваше услугите на иконом и две камериерки, за да го поддържа. Специално за партито беше наел още персонал. Огромните маси бяха отрупани с подноси с черен хайвер, скариди, различни хапки, плодове и сладкиши. Като допълнение към щедро заредения откъм алкохол бар се предлагаха безалкохолни напитки, плодови сокове и огромно количество кафе за въздържателите.

„Предвидил е всичко“ — бе първата мисъл на Айвъри, когато пристигна с Ди. В пъстрата тълпа имаше само няколко познати лица и тя се чувстваше напрегната и неспокойна, въпреки ослепителната рокля от бял сатен с изящна бродерия и елегантните обувки в същия цвят. Царствената й осанка се допълваше от миниатюрна избродирана чантичка, която бе ушила специално заради роклята. Ди носеше много предизвикателно прилепнала по тялото й рокля от зелена коприна, която чудесно хармонираше с русите й коси.

— Приличаш на принцеса — прошепна тя в ухото й. — Ще развалиш всичко, ако постоянно трепериш. Дръж се по-самоуверено, усмихни се!

— Много ме е страх. — Айвъри също говореше шепнешком, а старателно прикриваният й южняшки акцент се чувстваше доста осезателно. — Господи, Ди, през живота си съм ходила само на една църковна вечеринка, и то като ученичка. Дори не знам за какво да разговарям с всички тези хора.

Ди стисна окуражително ръката й.

— Не се паникьосвай. Дишай дълбоко и не гледай в краката си.

— Това е най-разумното нещо, ако човек се движи по ръба на пропаст.

Плътният мелодичен глас зад гърба им ги стресна и, когато се обърна, Айвъри отново се изправи лице в лице с мъжа от катедралата.

За разлика от нея, той не бе ни най-малко изненадан, по-скоро изражението му беше снизходително насмешливо, докато единственото му око изучаваше в подробности първо роклята й, а после пламналото й лице, обградено със златен ореол от копринени къдрици.

Очите й бяха огромни, гълъбовосиви и пълни с ужас. „Не е красавица, но има излъчване“ — помисли си той. Тези очи хипнотизираха, но не те го впечатлиха най-много, а страхът, изписан на лицето й и едва забележимото потръпване на крехкото й тяло. Келс с досада осъзна, че започва да се чувства странно закрилнически настроен. Хвана я внимателно, но здраво под ръка и се обърна към Ди:

— Донеси й нещо безалкохолно. Не кафе, по-добре да е нещо без кофеин!

Двамата излязоха на остъклената тераса, която приличаше на ботаническа градина. Навън беше студено, но тук се отопляваше и навсякъде наоколо имаше саксии със зеленина.

— Не припадайте — рече иронично Келс.

— Няма. — Айвъри вече бе възстановила част от самообладанието си. — Чувствам се малко не на място и присъствието на всички тези непознати хора ме изнервя, това е всичко.

— Те са просто хора и някои от тях сигурно също се притесняват.

— Може би…

Тя вдигна очи и за първи път си позволи да срещне погледа му. У него имаше нещо, което силно я привличаше. Както и първия път при църквата, си помисли, че никога досега не е срещала толкова красив мъж. От усмивката му сърцето й започваше да тупти по-бързо.

Келс също я гледаше и изучаваше внимателно чертите й — невинно и нежно лице, с излъчване, което големите сиви очи многократно засилваха, високи скули, прав нос и малка брадичка. При вида на сладката извивка на устните й изведнъж го обзе непреодолимо желание да ги целуне. Роклята изящно подчертаваше стройната й фигура и изкушението, да задържи малко по-дълго погледа си върху загадъчния овал на бюста й, надделя.

— Моля ви, не се взирайте така в мен!

Гласът й беше изпълнен с достойнство, нетипично за крехката й възраст, и тя стеснително прикри кадифената розова кожа над гърдите си с ръце.

Сепнат, Къри Келс отмести погледа си към лицето й, пламнало от смущение. В този момент снежната белота на сатена още по-силно подчертаваше особеното й невинно излъчване и досадните бащински инстинкти пак се пробудиха у него.

— Айвъри Кийн?

Очите й се разшириха:

— Знаете името ми?

Той кимна.

— Дадох ви пет долара пред църквата, нали?

Беше трудно човек да забрави лицето й, както и добротата на сивите очи.

Айвъри се усмихна.

— Сигурно съм изглеждала доста окаяно в онова палто. Крайно време е да си купя ново.

Не му спомена, че все още не може да си го позволи, защото праща половината си пари вкъщи, за да държи майка си по-далеч.

— Това не би трябвало да ви затрудни финансово, освен ако не сте си купила яхта на изплащане.

— Имам… известни задължения.

— Всички имаме.

Келс се обърна към Ди, която се появи на терасата с тоник и чаша кафе.

— Момчето на бара каза, че не пиете алкохол и че харесвате кафето си черно и силно — рече му тя.

— Благодаря.

— И аз ти благодаря — усмихна се несигурно Айвъри.

Ди хвърли по един бърз поглед на двамата и се извини:

— На бара срещнах един страхотен мъжки екземпляр — манекен е и, на всичкото отгоре, имаме общо хоби. Трябва да се върна, докато все още някоя не го е обсебила.

Айвъри със съжаление гледаше след приятелката си, която се изгуби в навалицата.

Келс побърза да я успокои:

— Ако новият й познат иска да си тръгнат заедно, аз ще имам грижата да ви изпратя до апартамента ви.

Това предложение я изненада и развълнува и тя едва успя да си поеме дъх. Все пак имаше нещо, което не биваше да забравя. „Бел! Бел се среща с него!“ Не желаеше да навлиза в чужди територии, колкото и силно да бе изкушението, затова плахо попита:

— Бел няма ли да се сърди?

Келс се усмихна.

— Не.

— Мислех си…

— … че с Бел сме двойка. Бяхме, но сега сме просто приятели и аз не съм нейна собственост.

— Защо изглеждахте толкова тъжен? — Айвъри зададе този въпрос, водена от някакъв подсъзнателен импулс, и веднага съжали за това.

— При църквата ли?

Тя кимна.

— Отбих се да говоря със свещеника, но той отсъстваше, затова седнах на стълбите да си почина. Имах нужда да поседя там, действа много успокояващо. Майка ми е болна от рак.

В последните му думи Айвъри отново усети огромната болка, която тогава се четеше на лицето му.

— Съжалявам. Имате ли други близки?

— Сестра и брат. Брат ми се роди доста късно и е умствено недоразвит. Страда от синдрома на Даун.

Лицето на Айвъри помръкна.

— Другото име на тази болест е „монголоидност“, макар че не е много правилно. Причинява се от увредена хромозома.

— И вие се грижите за всичките си близки?

— Да. Онзи ден пред църквата се държах грубо с вас.

— Вие страдахте. Болката не може да се скрие.

— Говорите, като че ли сама сте препатила доста.

Тя се загледа в снежнобялата му риза, а после се усмихна.

— Може би не чак толкова.

Понечи да я погали, но се поколеба и ръката му се отпусна. Айвъри го погледна въпросително, изненадана, че човек като него може да изпита нерешителност.

— Знам, че има хора, на които не им е приятно да ги докосват непознати — рече тихо Келс.

— Нямам нищо против.

Този път Айвъри се изненада от собствената си реакция, защото спадаше точно към този тип хора.

Къри Келс се усмихна и пръстите му се плъзнаха по белия сатен, закриващ рамото й.

— Откъде имате тази рокля? Не съм виждал такава ръчна бродерия от времето, когато бяхме деца и баба шиеше дрехите на сестра ми.

— Аз я направих.

Изненадата му беше огромна.

— Вие?!

— Не съм учила в колеж, но обичам историята. Любимият ми период е управлението на Тюдорите. Адаптирах този модел от един портрет на Елизабет I.

Ръката му продължаваше да лежи върху рамото й.

— Вие проектирахте този модел? И сама изработихте бродерията?

Айвъри кимна.

— Мили боже!

— Да не би да я намирате прекалено екстравагантна?

Изведнъж всички съмнения относно собствените й възможности отново изскочиха на преден план.

Пръстите му проследиха гладкия сатен на ръкава, наслаждавайки се на топлината на тялото й.

— В нея има нещо девически чисто, нещо, което не съм откривал в друга дреха досега.

— Мис Рейнс смята, че е претрупана.

След дългите месеци, през които не бе получила одобрение и разбиране за работата си, сега думите се изплъзнаха от устата й съвсем неволно.

Къри Келс взе дланта й в своята и я задържа. Реши да се погрижи, мис Рейнс да не унищожи този току-що разцъфващ талант.

— Тя греши. Роклята е много елегантна. Прекрасна е. — Гласът му беше нежен и окуражаващ.

— Благодаря.

Сърцето му се държеше наистина странно. Никога досега не беше изпитвал подобно чувство — като че ли нещо в него бавно се топеше. Изкашля се, внимателно пусна ръката й и се взря в очарователните й, изпълнени с доверие очи.

— Вие сте на двадесет и две години, нали?

Незнайно защо, думите на Вирджиния Рейнс се бяха запечатали в съзнанието му.

— Да. А вие?

Келс се усмихна.

— Аз съм направо старец в сравнение с вас — на тридесет и седем.

— О, не! Съдбата е била милостива към вас. Имате лице, което не остарява.

— Голяма ласкателка сте, мис Кийн.

Айвъри го привличаше, а той не желаеше това и дискретно възстанови дистанцията, сменяйки темата.

— Искам този модел.

Главата на Айвъри се въртеше от всичките непознати емоции, които трябваше да изпита за една вечер.

— Т-тази рокля. — От притеснение започна дори леко да заеква.

— Да. Искам да присъства в колекцията за новия сезон.

Тя беше толкова зашеметена, че не знаеше какво да отговори.

— Ще имам грижата да уведомя мис Рейнс. Освен това, искам отсега нататък да участвате в разработването на колекциите като дизайнер.

— Това няма да й се хареса.

— Хич не ми пука дали ще й хареса, или не. Все още аз давам нарежданията.

Беше избухлив, но това не я плашеше. Знаеше, че по този начин човек се освобождава от напрежението и беше по-малко вероятно някой ден да я уволни без предупреждение. Психолозите твърдяха, че по-опасен е потисканият гняв.

— Е, какво решихте? Ще получите премия, ако моделът ви се продаде през януари, което според мен е напълно възможно. Дизайнът е такъв, че роклята би могла да се използва и като сватбен тоалет. Заради оригиналната идея ще ви повишим в младши дизайнер. Това разбира се, означава и повишение в заплатата.

Айвъри не можеше да намери думи, да изрази щастието си, но изражението на лицето й беше много красноречиво.

Къри Келс се засмя широко и я потупа по рамото.

— Добре дошла в бизнеса!

В този момент погледът му случайно се насочи към вътрешността на мезонета и той забеляза десетина чифта очи, да се взират в тях с нескрито любопитство.

— Охо, тук назрява скандал.

— Скандал?

— Ние сме скандалът — усмихна се Келс на объркването й. — Те мислят, че ви прелъстявам, скъпа. Погледнете само ухилените физиономии и носовете залепени на прозореца.

— Ами…

— Не се притеснявайте. Вече не съм онзи донжуан, който бях на младини. Вече съм твърде стар и уморен, за да прелъстя жена за една вечер. Но няма да е зле да се пазите от манекените. Някои са доста напористи, а вие сте млада и неопитна.

— Нещо като агне сред вълци?

— Добро сравнение.

Келс вече беше тръгнал към салона, когато Айвъри продума тихо:

— Благодаря за шанса, който ми давате, мистър Келс. Няма да ви разочаровам.

Той я погледна.

— Къри, ако обичаш, не мистър Келс.

— Къри? Необичайно име.

— Това е моминската фамилия на баба ми. — Келс отвори вратата пред нея. — Между другото, Хари Ламбърт много упорито кръжи наоколо. Това е високият кестеняв мъж с червената вратовръзка. Пада си малко развратник, но иначе не е лош човек. Той е един от вицепрезидентите на компанията.

— Познавам го. Той ръководи нашия отдел. Засичали сме се в асансьора, но засега не искам да се обвързвам с никого.

— Защо?

— Задавате много въпроси.

— Любопитен съм.

— Мисля, че не е редно да ви разказвам историята си.

— Аз и не го очаквам след толкова кратко запознанство. Но мисля, че това няма да бъде задълго.

Айвъри потърси лицето му и за пореден път срещна искрящия поглед, който като че ли проникваше чак до дълбините на съзнанието й. Чувствата, бушуващи в нея, бяха толкова силни, че й се струваше, че всеки момент ще припадне.

— Значи не желаете да се обвързвате?

Напрегнатият му глас му я върна към действителността.

— Ами…

Очите, въпреки волята й, не се отделяха от мъжественото му лице.

Той вдигна ръка и показалецът му нежно проследи красивата извивка на устните й, от които се изтръгна сладостна въздишка. Всяка частица от тялото й бе болезнено напрегната, но по-важното бе, че можеше да надникне в душата му. Изведнъж й се стори, че познава този мъж много, много отдавна — още от началото на света…

Като че ли стреснат от това, което ставаше, Къри Келс рязко се отдръпна и й обърна гръб.

Мъглата, закрила нощното небе, хвърляше бялото си було и върху уличните лампи. Единствено клаксоните на безбройните таксита напомняха, че се намира в Ню Йорк.

Бяха минали двадесет години, откакто не бе изпитвал подобно вълнение, разговаряйки с жена. Не биваше да забравя обаче, че майка му разчиташе на неговите грижи и, че не можеше точно сега да си позволи лукса да се забърква в любовни истории, още по-малко с наивна и неопитна жена като Айвъри. Не можеше да става дума за нищо сериозно. Всичко се дължеше на романтиката на нощта и на напрежението от изминалите дни. А и Айвъри най-вероятно просто кокетничеше с него, за да получи работата. Поне в това отношение Къри имаше достатъчно опит с жените.

Убеден в правилната си преценка, той се дистанцира от нея и до края на вечерта изпълняваше блестящо ролята си на домакин. Когато Ди си тръгна под ръка с новия ухажор, Айвъри остана сама и едва смогваше да отбива упоритите атаки на Хари Ламбърт. Дори и сега Келс би могъл да не й обърне повече внимание, но когато само за секунда тя улови погледа му през стаята, очите й биха могли да трогнат дори и статуите в зимната градина. Безмълвната молба за помощ, отправена към него, бе толкова красноречива, че Къри Келс никога не би си простил, ако я пренебрегнеше.