Сюзън Кайл
Всичко, което блести (2)

Глава първа

Здрачи се и ноемврийският въздух стана леденостуден. Мъглата се стелеше като безкраен воал над мрачните улици на Куийнс, украсявайки с млечнобял ореол ярките светлини на уличните лампи. Айвъри се загъна в избелялото си палто от туид и се сгуши до момчето на тясното стълбище в приюта за бездомни. Красивите й очи, като че ли уплашени от гледката на мрачните опушени фасади на сградите и мръсните улици, се зареяха към небето, търсейки милионите звезди, които тази вечер не се виждаха. „Някога — обеща си тя, — ще надмогна безнадеждността и ще имам всичко.“ Всъщност, мечтата й вече не бе просто недостижим мираж. Беше спечелила националния конкурс за млади дизайнери и наградата й беше осигурено работно в „Келс-Мередит Инкорпорейтид“ — голяма модна къща в Ню Йорк. Сега вече всичко зависеше само от нея.

— За какво си мислиш, Айвъри?

Тя погледна към тъмната дребна фигурка до себе си. Къдравата коса на Тим едва се подаваше изпод големия, прояден от молци каскет. Якето му беше по-одърпано и от нейното палто, а обувките му — натъпкани с картон, за да запушва дупките по подметките. Едно зъбче не беше на мястото си. Пияният му баща го бе избил, преди да дойде в приюта.

— Мисля си за една чиста топла стая, Тим. — Айвъри го прегърна нежно и го притисна към себе си, за да го стопли. — Освен това, си мисля и за много вкусна храна, за една кола и за едно ново палто… за теб.

— О, Айвъри, нямам нужда от палто. С това ми е добре. — Черните му очи заблестяха, когато й се усмихна.

Айвъри помнеше тази усмивка. Тим я посрещна с нея при първото й посещение в приюта. Бе дошла с приятелката си Ди, която от време на време работеше тук като доброволка. Мястото твърде много напомняше за нещастното й детство в Тексас, но след като се запозна с хората, предразсъдъците й се стопиха и тя с радост прие да работи веднъж седмично по за няколко часа в приюта.

Тогава Тим пак седеше на стълбите и Айвъри седна при него, да си побъбрят, докато Ди свърши смяната си. Момчето живееше в приюта с майка си и с двете си сестри и всяка събота я чакаше. Когато имаше възможност, Айвъри му носеше сладкиши, а понякога и по-практични подаръци, като шапка и ръкавици, например. Не че майка му не се грижеше за него. Тя много го обичаше и правеше всичко по силите си, той да е добре, но имаше още едно малко дете и бебе кърмаче, а работата й бе съвсем ниско платена. Поне имаха покрив над главите си, колкото и мизерен да бе той.

— Бих искал да имам стая… — Тим размишляваше на глас, прекъсвайки нейните мисли — … и котка. Тук не позволяват да се гледат котки.

— Да, зная.

Настъпи кратко мълчание и после Тим добави:

— Намерих си нов приятел.

— Така ли?

— Казва се Джейк. Понякога нощува тук. Работил е като носач в една шивашка фабрика. Какво правят носачите, Айвъри?

— Ами, сигурно е носил скроените платове, да ги зашият.

Обяснението не беше много сполучливо, но Тим го прие, защото Айвъри също работеше в такава фабрика. Наистина, не беше работата, за която си мечтаеше, но й позволяваше да се издържа сама.

— Преместили са фабриката в Мексико и сега той не може да си намери друга работа, защото не знае да чете и да пише. Затова се дрогира.

Изненадана, Айвъри го притисна още по-силно към себе си.

— Ти нали не мислиш, че това е хубаво?

Тим поклати глава.

— Аз не бих го правил. Мама каза, че е гадно и можеш да пипнеш СПИН от мръсните игли. — Погледът му беше тревожен. — Вярно ли е?

— Кое да е вярно? Да се заразиш от употребявани игли? Възможно е, но ти няма защо да се страхуваш.

Айвъри се стараеше, думите й да звучат, колкото може по-авторитетно, но й стана страшно, че едно осемгодишно дете може да знае толкова за грозната страна на живота.

Тим въздъхна:

— Много е лошо да си беден точно сега, нали Айвъри?

Тя приглади една гънка на каскета му и за сетен път й се дощя да можеше да направи повече за Тим и семейството му. Въпреки че сега живееше прилично, не бе забравила безизходицата на бедността, когато не можеш да очакваш нищо, освен още по-тежки лишения. За съжаление, от заплатата й не оставаше почти нищо, след като платеше наема си и пратеше пари на майка си в Тексас.

— Винаги е лошо да си беден, Тим, но нека забравим сега за това. Мисис Хорст ми даде джинджифилов сладкиш. Искаш ли да хапнеш малко с чаша мляко?

Очите му светнаха:

— Айвъри, ти си страхотна!

 

 

„Келс-Мередит Инкорпорейтид“ се намираше на Седмо авеню в индустриалната зона. Това бе старо предприятие, което най-новата сензация във финансовия свят — Къри Келс — бе наскоро купил и реорганизирал. Айвъри не го бе виждала лично, но съдейки по страхопочитанието, което изпитваха всички служители към него, той явно бе много влиятелна личност.

Къри Келс прекарваше по-голямата част от времето си в главния си офис на Уолстрийт. Той не се занимаваше с ежедневните проблеми на модната къща и се отбиваше само от време на време да види как стоят нещата.

Айвъри често си мислеше какво е усещането, да се возиш в лимузини и да се храниш в най-скъпите ресторанти. Беше положила огромни усилия, да подобри произношението си и светските си маниери, но все не се откриваше случай, да се изяви в по-изискано общество. Мечтите й да пожъне мълниеносни успехи в света на висшата мода, угаснаха още с пристигането й в Ню Йорк, тъй като първото място в конкурса й осигуряваше работа като асистентка на една от моделиерките в „Келс-Мередит“, а това бе твърде далеч от относителната независимост на младшите моделиери, към която така отчаяно се стремеше. Знаеше, че са нужни години къртовски труд и за най-малкото повишение, и въпреки това, бе имала дързостта да се надява, че с таланта си ще може да пробие по-бързо.

За съжаление, моделите, които изобщо стигаха до бляскавите ревюта, бяха тези на главните дизайнери в компанията. Айвъри нямаше право да предлага дори идеи, защото според мис Вирджиния Рейнс, на която бе пряко подчинена, все още бе твърде млада и неопитна, за да направи нещо прилично. Работата й беше, да прави скици на моделите, да подбира аксесоари за ревютата и да уговаря бизнес срещите на мис Рейнс. Тъй като бе само на 22 години, шефката й не желаеше да й повери дори срещите с клиентите и бе невероятно предубедена към всяко предложение, излязло от Айвъри, макар че тя самата не бе създавала нищо оригинално от години.

Днес Айвъри отиваше на работа в прекрасно настроение. Имаше няколко много добри идеи за линията на лятната колекция, която щеше да бъде представена през януари. Носеше папката си, за да покаже скиците на мис Рейнс и въпреки че бе малко вероятно тя изобщо да ги погледне, вроденият й оптимизъм поддържаше бодростта й.

На една пряка от компанията имаше малка църква и Айвъри внезапно се спря пред нея, заинтригувана от много необичайна гледка: някакъв мъж, наметнат със скъпо сиво палто, седеше на стълбите и се взираше в празното пространство пред себе си с единственото си око. Другото бе покрито с черна превръзка, пресичаща привлекателното му лице. „Прилича на филмова звезда“ — беше първата й мисъл, и то не без основания, защото непознатият имаше чуплива черна коса, чудесен тен и правилни черти. Ръцете, които лежаха в скута му бяха изящни и добре поддържани. Странен готически пръстен с рубин украсяваше кутрето на дясната му ръка, а под безупречно белия маншет на ризата му проблясваше златен часовник. Имаше вид на човек, който дълбоко страда, но минувачите само хвърляха любопитни погледи и отминаваха — тук беше опасно, дори да се спреш да помогнеш на непознат.

Айвъри пристъпи нерешително, притискайки папката към избелялото си палто. Сивите й очи изучаваха внимателно лицето на мъжа. Наистина изглеждаше като човек, който има нужда от помощ. Той вдигна глава. Здравото му око беше съвсем черно и в него се четеше такъв гняв, че кръвта замръзна в жилите й.

— Какво искаш?

Неочакваният въпрос и хладният тон я смутиха и Айвъри се поколеба.

— Ами…

Мъжът въздъхна, преценявайки незавидното й финансово положение по окаяния вид на дрехите й, и извади пет долара от джоба си.

— Купи си нещо за ядене. Приличаш на гладно коте.

Едва когато той се изправи, Айвъри осъзна колко е висок. Но внушителният му ръст беше нищо, в сравнение с начина, по който я изгледа.

— Не искам нищо. Изглеждахте нещастен и се надявах да помогна. — Думите се изплъзнаха от устата й, докато се опитваше да му върне банкнотата.

— Естествено.

Непознатият пъхна ръце в джобовете си и се отдалечи с големи крачки, видимо раздразнен. Едва сега Айвъри се сети за упоритите петна на ревера си, които не можеше да изчисти, и за разкривените си стари обувки с обелени токчета. „Е, май ме постави на място. — Мрачна усмивка се плъзна по устните й. — Май наистина ще трябва да си купя нещо прилично.“ С тази мисъл тя пъхна парите в джоба си, възнамерявайки да ги даде на Тим, и продължи по пътя си. Спря само за малко, когато видя непознатия, да влиза в сградата на компанията.

 

 

Айвъри работеше на първия етаж в един реконструиран склад, където се изработваха пробните модели. Освен шивашкия цех, там се намираха офисите на десенаторите, технолозите и всички дизайнери. На горния етаж бяха администрацията, рекламният отдел, отделът по продажбите и кабинетът на вицепрезидента на компанията — Хари Ламбърт.

В съседство с елегантния представителен офис на мис Рейнс се намираше и малката стаичка на Айвъри, претъпкана с грозни стари мебели, които можеха да депресират и най-големия оптимист. Кракът на единия от двата стола беше счупен, плотът на бюрото — надраскан с някакъв остър предмет, а зад пердетата на стената нямаше прозорец. Всъщност, това беше без значение, защото една висока тухлена ограда се издигаше на по-малко от три метра от тази страна на сградата и закриваше външния свят. Прозорците на мис Рейнс гледаха към улицата, но тя никога не се доближаваше до тях, защото намираше, че гледката е потискаща. Без съмнение, изобщо не бе обръщала внимание на мебелировката при Айвъри, защото тогава със сигурност щеше да се отчае от живота.

Айвъри вече бе привършила с подбора на аксесоарите за предстоящото представяне на лятната колекция. Оставаше й само, да реши какъв шал да комбинира с един от елегантните копринени костюми, когато вратата се отвори:

— Мис Кийн. — Студените очи на Вирджиния Рейнс гледаха смразяващо иззад елегантните очила. — Какво търсят тези скици на бюрото ми?

Айвъри се сепна и притисна шаловете към гърдите си, като че ли търсеше в тях защита. После смотолеви бързо преди, куражът й да се е изпарил съвсем:

— Надявах се, че може би ще одобрите някои от тях…

Мис Рейнс остави папката с вид на човек намерил змия под стола си:

— Едва ли. Както вече ви казах, главните дизайнери определят модната линия за сезона. Разбира се, младите колеги също могат да изказват мнение и да предлагат различни идеи, но това не се отнася до вас. След като поработите при нас няколко години и наберете известен опит, бихме могли да вземем под внимание някои ваши хрумвания. Във всички случаи обаче, първо трябва да се докажете като професионалист.

Айвъри едва се сдържа да не я попита, как би могла изобщо да се изяви като професионалист, след като по цял ден подбира аксесоари. Погледът й механично я изучаваше — къса коса, семпла, но много скъпа бледолилава рокля, елегантни обувки от естествена кожа. Знаеше, че мис Рейнс е стара мома, и че работата е всичко за нея. Винаги се опитваше да я разбере, но този път тя наистина бе прекалила.

— Бъдете така любезна да не оставяте… рисунчиците си, където ви попадне. И приберете малко тези натурии. Мистър Келс днес е в компанията.

Вратата се хлопна зад нея и Айвъри остана сама с гнева и отчаянието си. „Каква е ползата от лоялността?“ — питаше се тя. Работеше за „Келс-Мередит“ от шест месеца, а й се струваше, че са минали шест години. „И много важно, че мистър Келс бил на посещение! Той няма работа тук.“ Освен с мис Рейнс, Айвъри контактуваше само с шивачките и с търговците, които от време на време навестяваха офиса, така че вероятността да го срещне бе повече от нищожна. С това философско заключение, тя се върна към сивото си ежедневие, в което скромните заплати се даваха всяка втора седмица, осигуровките бяха символични, празниците — малко и всичко останало бе напрегната работа.

Едва сега Айвъри погледна етикетчето на шала, който държеше — „GUCCI“. Дали някога щеше да си позволи да влезе в един от скъпите бутици и да си купи такива нещица? В момента дори само цената на един шал надхвърляше многократно възможностите й, а тоалетите с марка „Келс-Мередит“ бяха толкова скъпи, че с парите за някой от по-обикновените би платила наема си за два месеца.

Остави шала и отвори папката със скиците. Това бяха модели, създадени въз основа на мотиви от XVI век, и по-специално, от времето на Тюдорите. Тези костюми бяха обсебили съзнанието й още в първия миг, когато ги видя в градската библиотека в Хармъни. В нейната интерпретация на модата от този период определено имаше стил и всички, видели скиците, с изключение на мис Рейнс, разбира се, бяха възхитени. За съжаление, единствено Вирджиния Рейнс имаше достатъчно влияние, да ги представи пред хората, които решаваха какво ще влезе в колекциите на компанията. В този момент Айвъри попадна на любимия си модел и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. Представи си рокля с висока талия, буфан-ръкав, трапецовидно деколте и с богато избродирано бюстие. В идеалния вариант роклята би трябвало да бъде изпълнена от коприна за лятото и от някакъв по-тежък плат, сатен например, за зимата. „Може би дългите ръкави не са съвсем подходящи в жегата, но от друга страна, сега навсякъде има климатични инсталации, а и коприната е толкова красива“ — помисли си.

Замечтана, Айвъри затвори папката и се зае отново с шаловете, докато влезе мис Рейнс и я прати да занесе три костюма в залата за ревюта за специалното дефиле, организирано в чест на няколко високопоставени дами.

— Казах ти да оправиш тази бъркотия!

Ругатните на шефката й, преминала демонстративно на „ти“, се изляха върху нея като порой, когато най-после се върна след ревюто.

— Трябва да знаеш, че според мистър Келс, един помощник-моделиер би трябвало да върши повече работа, а не само да подбира аксесоари. Съгласна съм с него, че свободното ти време е прекалено много, и реших, ти да поемеш последните поправки на моделите. Предполагам, можеш да шиеш?

За Айвъри това означаваше единствено понижение и затова опитът й да протестира бе твърде вял.

— Тогава започваш от утре. Другите момичета имат достатъчно работа, за да се занимават и с това. Мисля, че това ще повлияе добре на организацията и мистър Келс напълно ме подкрепя.

— Мис Рейнс, дойдох тук, за да работя като моделиер…

— Да, разбира се. Някой ден и това ще стане, но както знаеш, преди да проходи, човек първо трябва да се научи да се държи на краката си.

Очевидно мис Рейнс и мистериозният господин не желаеха Айвъри да работи върху собствените си модели и правеха всичко възможно да й пречат. Още повече, че преди време Вирджиния се бе изпуснала да каже, че винаги е била против да се предлага работно място в компанията, като награда в конкурс за млади дизайнери. „Сигурно всичко е било рекламен трик, опит да се закрепи реномето на западащата търговска марка.“ Айвъри се чувстваше измамена. Бе очаквала много повече, когато й връчиха наградата и й обещаха розово бъдеще.

— Ще имаш прекрасна работа в голяма модна къща в Ню Йорк. — Така бе казал мистър Уолъс, директорът на училището в Хюстън. — Ще живееш в хубав апартамент и ще започнеш да плащаш наем, чак след като получиш първата си заплата.

Той продължаваше да говори, че за него било чест, възпитаниците му да се представят толкова успешно. После, забелязвайки, че Айвъри е сама на церемонията се бе огледал любопитно наоколо и бе попитал, дали семейството й няма да дойде на промоцията. Тогава тя невъзмутимо бе излъгала, че майка й е болна и не може да пътува, а баща й отдавна не е между живите.

— Сигурно си едно самотно дете?

Загрижеността на директора я смущаваше и Айвъри постоянно се взираше във върховете на обувките си, като че ли отговорът бе написан там.

— Много жалко, тъжно е, и то най-вече по празниците.

С усилие на волята Айвъри бе вдигнала очи и бе попитала:

— Кога трябва да започна работа?

— Когато пожелаеш. Какво ще кажеш за следващата седмица?

— Би било чудесно — бе отвърнала тя и с това разговорът бе приключил.

 

 

Бленуваната професия се оказа съвсем различна от това, което си бе представяла, а заплатата й изобщо не позволяваше да живее в предложения й апартамент. Затова си бе наела друг — съвсем скромен, но затова пък сравнително чист и удобен. Намираше се в един хубавите райони на Куийнс и в същото време бе само на няколко минути път с автобус до фабриката. Айвъри разполагаше с кухненски бокс, трапезария и малка спалня с двойно легло. Апартаментът беше напълно мебелиран, но тя не хареса избелялата тапицерия на дивана и след като си купи шевна машина с една от първите заплати, уши нова тапицерия и покривка за малката кръгла масичка. Откак се помнеше, това бе най-добре обзаведеното жилище, което бе обитавала и единствената й мечта беше да си купи и един чисто нов килим за дневната.

Айвъри харесваше апартамента и съседите си, които бяха много мили към нея, и беше почти щастлива. Тези мисли я поразведриха и тя се усмихна, когато русата глава на Ди Гриър се появи на вратата:

— Гази ли те мечката? — ухили се тя, но Айвъри не я разбра и я изгледа озадачено.

— Мистър Келс идва тук — обясни й Ди. — Разгледа всичко, после петнадесет минути фуча, трещя и чете конско на мис Рейнс.

— Ами ти къде беше?

— Скрих се в тоалетната, но го чух. Каза, че сме мудни, апатични и отчайващо праволинейни и че дрехите ни не се купуват, защото хората търсят нови по-оригинални идеи.

— Аз нямам вина за това. Имам много нови и оригинални идеи, но мис Рейнс дори не поглежда моделите ми.

Ди почувства болката в гласа й и се опита да я успокои:

— Не се предавай. В крайна сметка, хубавото винаги се налага.

— Тя каза, че ще трябват години.

— Сигурно, ако зависи от нея. Не е толкова глупава и може да прецени, дали някой има талант. Затова се страхува от теб. Позволиш ли й, ще те тормози цял живот. Най-добре ще е да вървиш през главата й и да занесеш скиците направо на мистър Келс.

Очите на Айвъри се разшириха:

— Тя ще ме уволни!

— Не и ако той хареса работата ти…

— Значи всичко или нищо, а?

Ди кимна.

— Риск печели, риск губи. А и не помня кой умник беше казал нещо за „дързостта да опиташ“.

— Струва ми се, Хелън Келер и Теди Рузвелт, но не по едно и също време. — Айвъри се отпусна в стола и се усмихна измъчено. — Още не съм събрала достатъчно смелост, а и Коледа е другия месец.

Ди се разсмя:

— Тогава напролет?

— Става. Дотогава в приюта ще е станало достатъчно топло.

— Ти си глупачка. Човек с твоите дарби никога няма да остане на улицата.

— Напротив, мога да ти посоча поне трима души, които въпреки таланта си, са свършили точно така. — Тонът на Айвъри вече беше сериозен. — Между другото, ти би трябвало да помниш, защото ти ни запозна. Двамата са получавали петцифрени заплати, а третият е имал собствен бизнес с недвижими имоти. И всичките от лимузините изведнъж се озовали на пейките в парка.

Ди потрепери.

— Страшничко е.

— Наистина. Как всъщност изглежда мистър Келс? — любопитството у Айвъри най-после надделя.

— Видях го отдалеч — висок и с увредено зрение. Ще поразпитам, ако настояваш.

„Увредено зрение. Какво ли иска да каже, всъщност? Че носи очила?“ — мислите в главата на Айвъри се объркаха и тя се опита да смени темата.

— Чудех се, дали не е някой съсухрен, консервативен старец или е достатъчно млад, за да възприема нови идеи.

Ди си играеше с якичката си.

— Пое компанията няколко месеца, преди да дойдеш ти и все още търпи мис Рейнс. Това какво ти говори?

— Че цени лоялността у подчинените си и не обича твърде промените, макар че му се иска да види нещо оригинално.

— Еврика!

— Тогава защо ме съветваш да му покажа моделите си?

— Защото са добри. И освен това, ако някой има смелостта да поеме управлението на една фирма, която е на ръба на фалита, той би рискувал, ако си заслужава.

Ди добави нещо за двама млади италианци, които бяха направили бум на пазара с една романтична колекция в испански стил и попита:

— Дали някой би обърнал внимание на дрехите им миналата година, когато жените се обличаха в стил „Мао“^[1]? Тези костюми приличаха на ония ужасно грозни комунистически униформи.

— Това не е вярно! — Айвъри се опита да възрази на приятелката си.

— Точно така си е — обикновени прави поли, блузи с деколте по врата и никакви орнаменти. Ужас! Никога не бих навлякла такова нещо!

— Дори и мини?

Ди неохотно се предаде:

— Е, с моите крака… може би ще направя компромис.

— Мис Гриър! — кресливият глас на мис Рейнс ги изненада. — Не ви се плаща да разговаряте с останалите служители!

— Да, мис Рейнс, само исках да попитам мис Кийн, дали ще дойде да хапнем суши в новото японско заведение. — Усмивката на Ди никога не би могла да бъде по-сияйна. — И вие можете да дойдете, ако желаете.

— Не ям риба, а още по-малко сурова. Бог знае, с какви отрови е било замърсено морето, където я ловят.

С тези думи мис Рейнс гордо се отдалечи, държейки тялото си така изправено, като че ли бе глътнала ръжен. Кръвта нахлу в лицето на Ди, която полагаше геройски усилия да сдържи смеха си. За съжаление, погледът й се спря върху Айвъри и двете избухнаха в неудържим смях, който много скоро трябваше да замаскират под формата на кашлица.

Айвъри отново се залови за работа. Може би си струваше, да занесе скиците на мистър Келс, само да не се плашеше толкова много от перспективата, да остане без работа и без покрив над главата.

Страхът наистина я спираше. Мисълта за приюта за бездомни — също, особено през зимата, когато температурите са под нулата и бръснещият вятър въобще не спира. В крайна сметка реши, че е по-добре да изчака още малко, преди да заложи всичко на карта, а и думите на Ди, че зрението на мистър Келс е увредено, продължаваха да глождят съзнанието й. „Ами ако това е някакъв евфемизъм, с който тя искаше да каже, че той има само едно око?! С моя късмет и това може да се случи — да вляза в кабинета и да се окаже, че мистър Келс е същият несговорчив, ядосан мъж, който ме взе за просякиня…“