Сюзън Кайл
Всичко, което блести (18)

Глава седемнадесета

Секретарката на Къри се оказа истинска вълшебница. Айвъри пристигна в Сан Антонио без проблеми около десет часа сутринта, а огромната черна лимузина вече я чакаше на летището. Шофьорът, облечен в безупречен черен костюм, й отвори вратата и тя се настани вътре.

Трябваше да положи доста усилия, за да не се разсмее, защото момичето очевидно бе следвало инструкциите на Къри съвсем буквално — шофьорът беше огромен и много внушителен мъж, макар и не чак толкова грозен.

Айвъри му даде нарежданията си и се отпусна върху разкошната кожена седалка, спомняйки си последния път, когато бе изминавала този път, но в обратната посока. Хората по улиците се спираха и гледаха със страхопочитание след лъскавия автомобил, вероятно мислейки, че вътре се вози някоя рок звезда или петролен магнат. Беше й забавно да наблюдава изумените им физиономии и се чудеше как ли биха реагирали, ако знаеха, че отзад се вози „нескопосницата“ Айвъри Костело.

Не беше сигурна, дали ще намери майка си вкъщи, но ако не беше там, щеше да е във фризьорския салон. Открай време това бяха двете места, където Марлийн се задържаше най-дълго.

Когато минаваха край единствения в града фризьорски салон, Айвъри забеляза, някаква жена да влиза вътре. Въпреки жегата, носеше палто от норки, така че не можеше да има никакви съмнения коя бе тя.

— Спрете тук, ако обичате.

Шофьорът кимна и умело паркира огромната кола до бордюра, привличайки вниманието на всички наоколо. Сърцето на Айвъри биеше двойно по-бързо от обикновено. Все още изпитваше някакъв смътен страх от срещата с Марлийн, но вярваше, че дебелият плик в ръцете й ще промени живота й завинаги. Беше облечена в един от собствените си модели от „Кристалната колекция“ — бледорозов костюм от фин вълнен плат. В Тексас бе доста горещо за подобни дрехи, но в Ню Йорк това бе най-подходящото, което можеше да избере. Обувките и чантата й бяха купени от един от най-добрите бутици в страната, прическата й бе безупречна, а лицето й — деликатно гримирано.

Възможността да изобличи майка си на публично място, я накара да се усмихне доволно, още повече че собственичката на салона често я бе обвинявала в кражба на различни неща, когато бе малка.

— Какво ще обичате, госпожице? — запита почтително собственичката, тъй като не можа да я познае.

Айвъри се огледа и видя Марлийн, седнала пред едно от огледалата, без да изпуска коженото палто от ръцете си.

— Нищо особено — каза тя и се отправи към Марлийн, която пребледняла бе замръзнала на мястото си. — Дойдох да поговоря с майка си.

— Айвъри?!

Без да обръща повече внимание на сащисаната собственичка на салона, тя спря едва когато застана лице в лице с Марлийн.

— Здравей, майко. Хубави норки. Обясни ли на всички, как си се сдобила с палтото?

— К-какво? — заекна Марлийн, очевидно неприятно изненадана от нейното пристигане в Хармъни.

Айвъри извади фотокопията от разписките, върху които бе фалшифицираният й подпис, а също и показанията на продавачките в магазините с точното описание на Марлийн, потвърждаващи, че именно тя е пазарувала с кредитната карта на „Келс-Мередит“, и й ги подаде.

— Какво е това?

Макар и шокирана, Марлийн нямаше намерение да се предаде лесно.

— Достатъчно доказателства, за да влезеш в затвора за фалшифициране на документи.

Айвъри се обърна към клиентите в салона и най-вече към съдържателката, която още не можеше да дойде на себе си.

— Майка ми идва в Ню Йорк да ме навести и докато беше там, си е направила една хубава обиколка по магазините, подправяйки подписа ми и пазарувайки с фирмената кредитна карта. Шефът ми беше, меко казано, доста разстроен, като видя каква сума липсва.

Марлийн пребледня още повече. Постави ръка на гърлото си и се изкашля.

— Ами и аз заслужавам да имам нещо! Ти ме остави тук, да изнемогвам, и не ми пращаше нито стотинка…

Айвъри извади купчина осребрени чекове и ги постави пред нея.

— Това са чекове, издадени на твое име и осребрени от теб. Сумата надхвърля десет хиляди долара. Ако някой иска да се увери в думите ми, може да дойде и да ги разгледа. Предполагам, че майка ми през цялото време ви е разправяла, как съм я изоставила без пукната пара, но е пропуснала да спомене, че точно това заслужава. Майко, защо не им разкажеш как ме държеше, за да може любовникът ти да ме изнасили? Или как се напиваше и ме биеше, а после казваше, че аз съм ти се нахвърлила? Или пък, как крадеше и приписваше всичко на мен, за да не те осъдят?

Марлийн позеленя и чертите на лицето й се изопнаха.

— Лъже! — изкрещя тя.

— Ако лъжа, защо тогава ще те арестуват за кражба и фалшификации?

— Да ме… а-арестуват?!

— Да, нали знаеш как става. Идват униформени полицаи и те отвеждат в затвора.

— Марлийн каза, че крадеш от нея и от други хора. — Съдържателката на салона най-после бе възвърнала способността си да говори. — Всъщност, ти ми открадна един лак за нокти…

Айвъри показа ноктите си. Бяха безупречно оформени, но без следа от лак.

— И никога ли не ти е минавало през ума, че аз не използвам лак? — попита тя, кимвайки към кървавочервените нокти на Марлийн.

Жената не можа да каже и нищо и Айвъри продължи спокойно, обръщайки се отново към майка си:

— Крадеше тя, а обвиняваше мен, защото е знаела, че никой няма да потърси отговорност от едно дете.

Чуха се приглушени коментари и Марлийн прехапа устни, оставяйки огромно количество червило по зъбите си.

— Айвъри, станало е някакво недоразумение…

— Искам да признаеш на тези хора истината! — В сивите очи на Айвъри горяха гневни искри. — Или няма да кажа нито дума в твоя защита, когато Къри Келс изпрати полиция да те арестуват. Мога да те уверя, че точно това са намеренията му и вече е разговарял с адвокатите си.

Марлийн се огъна. Съзнаваше ясно, че този път е победена.

— Е, добре. Исках да си купя някои хубави неща, но ти си виновна — каза тя студено. — Ако не бях забременяла с теб, щях да имам всичко, което си пожелая. Бих могла да се омъжа за свестен човек, а не за тъпия ти баща с мръсните дрехи и разкапаните зъби! Винаги съм те презирала. Показаха те по телевизията и ти надрънка куп лъжи за миналото си.

— Така е — отвърна сухо Айвъри. — Мислех, че хората няма да ме приемат ако знаят, че съм бедна. Сега вече не ме е грижа за тяхното мнение. Аз съм богата и известна, а още не съм постигнала всичко, на което съм способна. Ще имам съпруг, който ме обича и деца. А ти, майко… — Тя се огледа наоколо. — Е, за теб ще остане всичко това.

Марлийн разбра безпогрешно, какво искаше да каже дъщеря й и позеленя от гняв.

— Върви по дяволите! Аз ще разкажа всичко на пресата!

Айвъри невъзмутимо се усмихна.

— Моля.

Сгъна разписките и показанията на продавачките, прибра ги демонстративно в чантата си и добави многозначително:

— Мисля, че ще ти позволят едно телефонно обаждане.

Марлийн се пое дълбоко въздух. Значението на тези думи беше само едно: „Иди при пресата, а аз ще отида в полицията“. Тя се размърда неспокойно на стола.

— В такъв случай, не се надявай някога да се върнеш тук. Не искам да те виждам повече!

— Чувствата ни са взаимни. Трябва да хващам самолет, а в Ню Йорк един човек ме чака.

Айвъри хвърли един последен поглед, изпълнен със съжаление, към жената, която я бе родила.

— Колко различен можеше да е животът ни, ако ти ме беше обичала поне малко!

Марлийн избухна в истеричен смях:

— Коя жена с всичкия си би искала деца?

— О, аз искам! — каза Айвъри, мислейки си за Къри и за синове, които щяха да приличат не него. — Искам деца повече от всичко на света!

Излезе от салона, качи се в лимузината и не се обърна повече назад. Майка й и миналото, от което толкова се страхуваше, оставаха тук в Хармъни, а пред нея беше цял един живот и бъдещето, което доскоро смяташе за безвъзвратно загубено. Марлийн сигурно отново щеше да се опита да диктува условията си, но тя вече не беше сериозна заплаха, а и Айвъри се чувстваше наистина пораснала и нямаше намерение да позволи втори път на страха да ръководи постъпките й.

Къри я очакваше и тя изгаряше от нетърпение, да се прибере и да му разкаже всичко.