Сюзън Кайл
Всичко, което блести (3)

Глава втора

В събота сутринта Айвъри се отправи към приюта, където обикновено се срещаха с Ди и работеха по няколко часа. С този доброволен труд тя се откъсваше от собствените си проблеми и уплътняваше свободното си време. Както винаги, мистър Калъуей — собственикът на малкото магазинче, което се намираше на една пряка от приюта, вече бе отворил и се усмихваше иззад железните решетки, предназначени да пазят стоката му от хулигани.

— Добро утро! — Айвъри вече говореше съвсем правилно и без следа от южняшки акцент. — Реших да купя малко плодове за децата в приюта.

— Имам хубави портокали. Вчера ги получих.

— Точно това ми трябва! Когато забогатея, ще купя няколко каси, за да се наядат до насита.

Старецът се разсмя.

— Вярвам ви. — И й подаде един портокал с театрален жест. — С комплиментите на управата, моля!

— Много мило. Съжалявам, че не мога и аз да ви подаря нещо.

В гласа на Айвъри се промъкна тъжна нотка, но скоро лицето й светна.

— Сетих се! Ще ви ушия специална престилка.

— Нека бъде палатка — предложи той, потупвайки огромния си корем.

— Ще видите! За Коледа ще бъдете най-елегантният бакалин в квартала.

Продължиха да разговарят в този тон, докато Айвъри прибираше плодовете и рестото в чантата си. На тръгване продавачът я потупа бащински по рамото и каза:

— Пазете се. Напоследък насам се навъртат някакви съмнителни типове.

— Благодаря, зная. Тим ми каза.

Всички в квартала познаваха добре Тим. Мистър Калъуей поклати глава.

— Жалко за момчето…

— Да, наистина, децата би трябвало да растат в истински дом.

— Не исках да кажа това. Той е болен…

— Какво му е? Беше съвсем здрав последния път.

— Разбра се днес. Майка му идва преди малко, да купи нещо за бебето и ми каза. — Той се намръщи. — Социалните служби са тестували миналата седмица няколко деца от приюта… Резултатите са излезли днес Тим е серопозитивен… Горката жена! Изплашена е и не знае как да му съобщи.

Кръвта на Айвъри замръзна в жилите й.

— Но той е само на осем години!

— Някои бебета се раждат заразени — напомни й мистър Калъуей. — Но майка му не се дрогира. В неговия случай най-вероятно става дума за пренасяне на заразата чрез замърсена игла.

— Тим също не се дрогира! — Възклицанието й прозвуча по-скоро като крясък.

— Знам това, но не забравяйте, че има приятел, който го прави.

Едва сега Айвъри си спомни разговора, който бяха водили с Тим, въпроса му за замърсените игли и уклончивия отговор, който му бе дала.

— Горкото дете! Той ми разказа за приятеля си, но аз не го слушах внимателно.

— Казал на майка си, че е взел една спринцовка, просто да я види, и без да иска се убол на нея.

— И това е било достатъчно?

Старецът кимна.

— Дяволска болест. И най-лошото е, че децата също страдат. Те са последните хора на този свят, които заслужават това.

— Ако е само серопозитивен, нали не е задължително да се разболее от СПИН? — Съзнанието й упорито отказваше да възприеме ужасяващата реалност. — Тим още е много малък и постоянно се измислят нови лекарства…

Айвъри чувстваше душата си празна. Прехвърли чантата си в другата си ръка и се накани да тръгва, но се спря.

— Нали няма да кажете на никого? Хората понякога реагират странно на такива неща.

Мистър Калъуей сви рамене.

— Казах само на вас. Сигурен съм, че не бихте се отнасяла с него като с прокажен, иначе и вие нямаше да узнаете.

— Благодаря, мистър Калъуей!

— Няма защо. Аз много обичам Тим. Той е наистина необикновено момче.

Айвъри чу металните решетки да хлопват зад гърба й и си спомни, че мистър Калъуей бе обиран два пъти. Изглежда напоследък малките магазинчета бяха предпочитани от бандитите и тя се зачуди кой би навредил на един толкова мил човек, готов да помогне на всеки изпаднал в беда.

Продължи към приюта потисната и спря колебливо на стълбите, оглеждайки се за Тим, но него го нямаше. Обикновено я чакаше, а и му бе обещала, че ще му донесе от джинджифиловия сладкиш на мисис Хорст. „Дали майка му му е забранила да излиза? Едва ли. Тя е твърде заета с двете бебета. Да не би пък Тим да си мисли, че аз ще го отбягвам? Но Тим ме познава добре и не би трябвало да се страхува, че ще го направя!“

Айвъри пооправи торбата с портокалите под мишницата си и влезе. Гледката беше тъжна — дълги редици легла и много отчаяни хора, които нямаха друг дом. Сред тях имаше умствено изостанали, наркомани и алкохолици, но повечето бяха просто жертви на съдбата — хора без образование и без професия.

Ди я нямаше, но не беше трудно да открие Тим и семейството му. Проправи си път между обитателите на приюта — разнородна смесица от всички раси и националности.

Майката на Тим беше от Заир. Тя имаше благородна осанка и се държеше с гордо достойнство, което Айвъри много ценеше. Изглеждаше елегантна, въпреки тежките условия, в които отглеждаше децата си, а сръчните й ръце се справяха с всякакъв вид деликатна работа — плетеше разкошни дантели и умееше дори да тъче.

Айвъри се усмихна.

— Здравейте, учудих се, че Тим не ме посрещна.

Тим отговори на усмивката й и й помаха с ръка, но не се приближи, а тъмните му очи бяха несигурни и уплашени.

Айвъри пъхна ръце в джобовете си.

— Знам всичко. Мистър Калъуей ми каза. И ти, глупаче, си мислиш, че това има някакво значение за мен? Приятелите трябва да се подкрепят, нали?

Тим сви рамене и се загледа в краката си. Тя продължи:

— Слушай, ти щеше ли да ме изоставиш, ако аз бях на твоето място?

— Не, Айвъри.

— Тогава дай лапа!

— Дадено!

Двамата се разсмяха, а майката на Тим видимо си отдъхна и намести спящото бебе в скута си. Айвъри подаде на Тим сладкиша и портокалите.

— Това е за теб и за приятелите ти. И не искам да си разваляме отношенията! Разбрахме ли се?

Той кимна, а майка му изправи глава.

— Има риск.

В очите й се четяха болка и примирение, но в тях бяха и гордостта, и чувството за собствено достойнство, благодарение на които бе успяла да понесе всичко.

— Риск има и в това изобщо да се живее…

Погледите на двете жени се срещнаха за част от секундата, но всяка успя зърне онова, което ги сближаваше — преживените унижения.

После Айвъри продължи:

— Освен това знам колко предубедени могат да бъдат хората. Изпитвала съм го на гърба си също като теб.

Мириам се насили да се усмихне. Бебето се разплака и тя го залюля.

— Тим се е убол на мръсна игла. — Мириам си пое дълбоко въздух и почти изплака. — За бога, само се е убол! Ако хората разберат, ще ни изхвърлят оттук. Неотдавна имаше един хаитянин, който също беше носител на вируса. Пребиха го до смърт и трябваше да бяга, за да спаси живота си. — За миг върху лицето й се изписа страх. — Децата са още много малки…

Айвъри сложи ръката си върху рамото й.

— Ти си силна жена. Можеш да се справиш, а и никой няма да узнае, ако ти не им кажеш.

Мириам я погледна изпитателно.

— Забелязах…

— Какво?

— Акцента… ти не си оттук, нали?

— Усеща се от време на време, когато забравя да го крия.

— Няма нужда да го правиш пред мен. — Мириам стисна ръката й, а в очите й гореше познатата гордост. — Ние с теб си приличаме и се разбираме. Знаеш, че произхождам от знатен род и в моята страна не бях просякиня. Ако не бях мечтала да живея в голям град и да имам хубави дрехи, и ако не бях потърсила този начин на живот в Америка, сега нямаше да се намирам в това унизително положение.

— Но тогава нямаше да имаш Тим и другите две сладурчета — напомни й Айвъри с усмивка.

— Е, и това е вярно…

 

 

Ди дойде малко по-късно и двете помогнаха да се сервира обяда, а след това в разтребването. На тръгване Айвъри се спря да се сбогува с Тим и семейството му. Една парцалива възрастна жена в съседство правеше завивка от малки изрезки плат, които Айвъри бе донесла от фабриката.

— Какво ще кажеш, Айвъри? — Жената я гледаше със светнали очи, докато й показваше „произведението“ си.

— Прекрасно е, мисис Пейн.

— Тази е четвъртата. Надявам се, че този път няма да ми я откраднат. — Мисис Пейн се огледа наоколо, но като че ли вече се бе примирила с кражбите. — Това е лошата страна на това да няма ключалки, мила. Дори честните хора се изкушават, когато са отчаяни.

— Може би трябва да продадеш някоя от тези завивки — предложи Айвъри.

Мисис Пейн се усмихна тъжно.

— Допълнителните доходи намаляват размера на социалните помощи. Знаеш, че намаляват помощите, ако изкарваш някакви пари, нали?

Айвъри все още не беше запозната с безкрайните формалности в социалните служби, затова смутено се сбогува и побърза да си тръгне.

 

 

Ди слизаше от автобуса преди Айвъри и тя продължи сама до своята спирка. Сгушена в палтото си бързаше надолу по мрачната улица, следвайки тебеширените следи от „дама“ по асфалта и вече до болка познатите пукнатини в плочките на тротоара. Малко по-нататък също имаше тебеширени следи, но от съвсем друг тип. На мястото, където би трябвало да е главата, тъмнееше огромно кърваво петно — още едно доказателство, колко размирен е големият град и колко кратък е животът.

Някъде в далечината се разнесоха викове и Айвъри ускори крачка. Прибра се почти тичешком и с облекчение затвори вратата след себе си. Може би не беше много разумно да показва, че се страхува, но от друга страна беше наистина глупаво да си въобразява, че среднощните самотни разходки, дори и в сравнително спокоен квартал като този, са безопасни. След като се увери, че вратата е добре заключена, Айвъри си позволи да погледне през прозореца. Три доста здрави момчета стояха пред входа, а онова, което приличаше на главатар, говореше нещо и се смееше. Свивайки рамене, като че ли бе решил, че не си струва да я преследват по-нататък, той поведе шумната си свита надолу по тъмната улица. Имаше пистолет и гордо го показваше на другите. Тим бе казал, че всеки може да си купи оръжие ако има достатъчно пари, и дори родителите му не биха разбрали, че го има. Огнестрелното оръжие беше наистина най-страшният проблем на големия град. Никой не контролираше продажбите и употребата му и уличните банди без проблеми се въоръжаваха от заложните къщи или от нелегални търговци в квартала.

Някъде навън се разнесе пронизителен вик, а после — изстрел. Айвъри се отдръпна от прозореца и си приготви обичайната скромна вечеря от сандвич, малко кисело мляко и чаша кафе. След това пусна радиото, взе папката си и моливите и започна нов модел, който сигурно нямаше да види бял свят.

 

 

В „Келс-Мередит“ кипеше трескава подготовка за предстоящото представяне на пролетно-лятната колекция през януари. Всички се изнервяха все повече и повече в опитите да се справят с безкрайните промени, които моделиерите налагаха. Дори се стигна дотам, че някои от десенаторите заплашиха, че ще напуснат. Айвъри наблюдаваше приготовленията с интерес, защото Ди й бе казала, че така става с всяка нова колекция. Странно бе, че нещо, което изглежда съвсем добре на хартия, можеше да се превърне в истински кошмар, когато се изработва от плат. Един джоб можеше да означава толкова допълнителна работа и да оскъпи дрехата до такава степен, че тя да стане непродаваема. Няколко плисета можеха да развалят линията на модела — шлицът на полата винаги се оказваше или недостатъчен, или твърде дълбок, за да се носи без проблеми, а деколтета от скиците изобщо не можеха да се скроят така, че да стоят добре около врата. И всичко това трябваше да се оправи, преди моделът да навлезе в производството. По време на рецесия в икономиката, дори известните модни къщи трябваше да се стараят да задържат цените. Броеше се всеки цент, защото по отношение на дрехите богатите реагират също като бедните — не дават повече, отколкото е необходимо.

Мистър Келс също беше фанатик на тема „производствени разходи“ и дори бе свалил един от по-новаторските модели с паднали рамене от производство, само защото изработката щяла да отнеме прекалено много време.

— Вълненията на висшата мода! Не е ли прекрасно? — подкачи Ди приятелката си, докато обядваха в любимия си японски ресторант.

— Не е това, което очаквах. Имах такива мечти и планове… — Айвъри се засмя и се пресегна за изящното чайниче. — Е, човек се учи, докато е жив.

Ди я изпревари и напълни чашата й.

— Според японските традиции, не е възпитано да си наливаш чай сама.

— Следващия път ще знам.

Сервитьорът донесе още суши и Ди му се усмихна с учтив поклон:

— Domo arigato gozaimasu.

— Do itashimashite. — Той също се поклони и се оттегли.

— Говориш японски много добре.

Ди сви рамене и оправи светлорусата си коса.

— Японският е прекрасен език — ясен и логичен и изобщо не е обременен с омоними като английския. Ако искаш ще те науча да говориш.

— Няма да мога. Аз едва говоря правилно английски.

— Казват, че мистър Келс говорел още три езика, освен английски. Чувала съм, че майка му била от някаква испаноезична страна. Доколкото знам, ти с испанския си добре, нали?

— Научих малко… Имахме съседи мексиканци за известно време.

— Къде?

— У дома… — За момент Айвъри изглеждаше малко стресната.

— И къде е това „у дома“?

— На запад… — Отговорът й беше доста уклончив и тя веднага се опита да смени темата. — Исках да те питам нещо. Мис Рейнс каза, че в началото на декември трябвало да отидем на някакво парти. Ти чувала ли си за такова нещо?

— Да, поканени сме заедно с дизайнерите и манекените, като почти бели хора.

— Престани. Това е чест за нас.

— Мистър Келс също ще бъде там.

— В такъв случай ще си облека най-малко одърпаната рокля.

Ди поклати глава.

— Никога не изглеждаш одърпана.

— Там ще изглеждам. Ако можех да си купя поне някакъв плат.

— Мога да ти дам една прекрасна тъмнозелена „Киана“. Ако човек не разбира от платове, ще я вземе за коприна.

— Ди, там всички разбират от платове.

Ди подпря брадичка на юмрука си.

— Платът е хубав, а и много ще ти отива. Имаш ли предвид някакъв модел?

— Един от онези, които ти показвах. Виж, много е мило, че ще ми дадеш плат. Ако искаш, бих могла да ушия нещо и за тебе. Шевната ми машина е хубава.

Ди си бе уредила да вземе рокля под наем, но се поколеба, преди да отговори, страхувайки се да не я обиди. Айвъри усети това и побърза да добави:

— Всъщност, ще ми трябва много време, за да ушия две рокли…

— Аз ще взема под наем, а и вече съм оставила капаро. Но следващия път ще съм много щастлива, ако ушиеш нещо специално за мен.

— Идеално, макар че каквото и да сторя, едва ли ще мога да ти се отплатя за всичко, което правиш за мен.

Ди погледна кадифено гладката кожа на лицето й и прекрасните сиви очи с дълги извити мигли. Ако оставеше косата си да порасне, би станала истинска красавица. Дори и сега Айвъри беше много привлекателна с фигура, на която всяка дреха би залепнала.

— Имаш хубави очи.

Айвъри се засмя.

— Ще ми се да бяха зелени като твоите.

— Благодаря. Тъкмо си мислех колко красиви са твоите и колко добре би стояла косата ти, ако я оставиш по-дълга. Тогава ще можеш да я носиш на букли и ще приличаш на Хубавата Елена, ако се омотаеш в един бял чаршаф.

— Сбъркала си си професията. Трябвало е да станеш дизайнер.

— Да пием за това! — Ди вдигна с театрален жест чашата с чай и отпи тържествено.

 

 

През следващите две седмици Айвъри използваше всяка свободна минута, за да работи по роклята за приема. Отхвърли много модели от папките си, преди да се спре на един преработен вариант на тоалет в любимия й стил „Тюдор“ от средата на XVI век. Роклята имаше трапецовидно деколте, богато избродирано бюстие и буфан ръкави, преминаващи от лактите надолу в много тесни маншети. Остави я дълга — такава каквато би била по онова време — и единственото, което си позволи да промени, бе да я направи малко по-функционална, като я скъси до глезените. Идеята беше зашеметяваща, но меката и хлъзгава „Киана“ изобщо не беше подходяща за този модел. Най-добре щеше да е, да се използва бял сатен и цветни конци за бродерията, но тъй като едва свързваше двата края, не можеше да си позволи този лукс. Примири се с факта, че просто трябва да мине с това, което имаше благодарение на Ди, и сметна въпроса за приключен.

Един ден във фабриката показа рисунките на Ди, която ги съзерцава дълго време, без да продума.

— Как е? — Айвъри все още не беше съвсем уверена, че точно това е подходящият модел.

— Божествена е.

— Смятах утре да започна да я кроя. Събота е. Ако нямаш други планове…

— Не можеш да използваш мек плат за този модел.

— Напротив, мога. Бродерията ще…

— Бродерията ще се набръчка.

Айвъри се поколеба. Ди беше права. Тежката бродерия щеше да се набръчква върху мекия плат. Може би трябваше да се опрости малко.

— Ако използваш бял сатен, ще бъде идеално — предложи Ди.

— Да, но вече имам „Кианата“, а аз не мога да си позволя…

— Аз обаче мога. — Ди вдигна ръка, когато Айвъри се опита да протестира. — Няма да е чак толкова скъпо. Освен това, можеш да ми ушиеш същата в друг цвят и така ще ми върнеш парите за плата.

— Искаш да ти ушия такава рокля?

Ди се разсмя.

— Какво само повтаряш като папагал? Слушай, глупаче, това е най-красивата дреха, която съм виждала в живота си. Разбира се, че искам такава рокля и я искам от сатен. Мисля, че от нея би излязла и великолепна булчинска рокля, но като вечерен тоалет ще бъде сензацията на партито. Мога да ти кажа, че всички ще искат такива рокли, така че аз просто си давам първа заявката.

— Ами, не знам. Сигурна ли си, че е достатъчно добра?

— Достатъчно добра ли? Тя е върхът! — Ди поклати глава и прекара нежно пръсти по рисунката. — Великолепна е. Просто главозамайваща. Ще купим плата през почивката. Знам къде има точно такъв.

— Ди, сигурна ли си?

— Естествено.

В този момент мина мис Рейнс и видя рисунката, преди Айвъри да успее да я прибере в папката. Взе я, разгледа я високомерно и отсече:

— Претрупано е. Ще трябва да се постараеш повече, ако се надяваш на повишение тук.

Айвъри прехапа устната си и не отговори, но вътрешно кипеше и се зарече, че един ден ще докаже на Вирджиния Рейнс, че може да стане преуспяващ дизайнер.

 

 

Кройката беше сложна, но не чак толкова, че да не може да се справи. Кроенето беше една от дисциплините, които се изучаваха в школата по дизайн, така че знаеше как да постигне желаните резултати. Когато най-после беше готова с кройките, Айвъри внимателно ги наложи върху белия сатен и оттук нататък всичко беше въпрос на прецизно изрязване. Когато накрая сглоби парчетата, остана приятно изненадана от крайния резултат — роклята бе достойна дори за царска особа и Айвъри с право се почувства горда от постижението си. Язвителните забележки на мис Рейнс бяха последното нещо, което я интересуваше в този момент.

Бродерията й отне доста повече време. Първо трябваше да измисли мотива и после да подбере цветните конци за изработването. В крайна сметка, се спря на един флорален мотив с бръшлян и диви цветя, който някога бе срещнала в една книга и много го бе харесвала. Всичкото й свободно време след работа отиваше за това и Айвъри се надяваше, че ще успее да завърши навреме роклята.

 

 

Съботата преди приема Тим си играеше на голия под в приюта и гледаше изящните пръсти на Айвъри, докато тя работеше върху бродерията. Беше дошла да се грижи за децата на Мириам, която отново си търсеше работа, и беше взела роклята със себе си, защото времето беше малко и не искаше да губи нито една скъпоценна минута.

— Много е красиво, Айвъри — отбеляза Тим. — Сигурно отнема много време.

— Наистина. Но на мен ми е приятно да шия.

— Искам да стана доктор, когато порасна, и да лекувам хората. Но мисля, че няма да доживея.

Думите му прозвучаха цинично, като на възрастен човек. Мълчанието, което последва беше тягостно.

Айвъри го гледаше и се чудеше, дали изобщо и двамата ще доживеят да видят сбъднати поне част от мечтите си. Внезапно той попита:

— Айвъри, ти имаш ли си майка?

Въпросът дойде толкова неочаквано, че тя убоде пръста си и трябваше бързо да захвърли роклята, за да не остане кърваво петно върху белия сатен. Изсмука кръвта с устни и, след като се посъвзе, отговори:

— Почти всички имат майка, Тим.

— Съжалявам, че се убоде заради мен.

Той въздъхна, защото едно убождане беше причината за неговата болест. Големите му черни очи я гледаха изпитателно.

— Ти не обичаш твоята майка, нали?

Айвъри отмести погледа си, остави бродерията и отиде да откъсне малко тоалетна хартия, защото убоденото все още кървеше. Скоро Мириам се появи и по отчаяния й вид ставаше ясно, че и този път не е успяла да си намери работа. Айвъри не я попита нищо и само каза нежно на Тим:

— Ще помогнеш на майка си да се оправи с момичетата, нали?

Той стана и я погледна.

— Сърдиш ли ми се?

— Не. Хайде да намерим Ди и да дойдеш да ни изпратиш. Мисля да спра при мистър Калъуей и да купя малко лепенки. Не ми се ще да изцапам роклята с кръв.

Тази рокля трябваше да бъде безупречна, каквото и да й струваше това. С малко повече късмет, мистър Келс можеше да я забележи на партито и да я хареса. Това беше нейният шанс най-после да стъпи на пътя към мечтаната бляскава кариера и нямаше никакво намерение да го пропусне.