Сюзън Кайл
Всичко, което блести (17)

Глава шестнадесета

След погребението Къри замина за няколко дни на Бахамските острови, а когато се върна, бе мрачен и студен като айсберг. Освен по работа, той не разговаряше с никого, а когато един ден случайно се срещнаха с Айвъри, като че ли въобще не я видя.

Това разбира се не беше вярно. Къри горчиво съжаляваше, че се бяха разделили по такъв начин и тя му липсваше много след смъртта на майка му. Знаеше, че би понесъл по-леко огромната загуба, ако Айвъри бе до него, но не й се обади. А и тя правилно бе почувствала, че трябва да го остави насаме със себе си за известно време, като с това отново бе спечелила уважението му. Всичко би било много по-лесно, ако можеше да я мрази, но все още тя имаше силно влияние над него. Къри не смееше да я допусне по-близо до себе си от страх, да не би тя отново да се възползва от чувствата му. Ако Айвъри наистина беше толкова безнравствена, колкото я описваше Марлийн Костело, тя не би се поколебала, да използва любовта му като оръжие срещу него самия. Затова Къри реши да отиде на един официален коктейл с Габи, вместо с Айвъри.

Габи изглеждаше чудесно в един от вечерните тоалети, които Айвъри бе сътворила — този с пеперудата от оникс и кристал. Той му напомняше за костюма, който Айвъри бе носила, когато я заведе, да се запознае с майка му. Негов основен принцип бе, че новите модели се представят най-добре на подобни благотворителни коктейли, където се стичаше болшинството от най-влиятелните хора в Ню Йорк. Въпреки всичко, тоалетът предизвикваше доста мъчителни асоциации в съзнанието му и мислите му непрестанно се въртяха около Айвъри. Гостите, и най-вече жените, коментираха въодушевено, колко елегантен е тоалетът на Габи, и това още повече раздухваше пламъците на пожара, бушуващ в душата му.

— Видях вашата дизайнерка по телевизията — обърна се една от представителките на „Сакс“ към Къри. — Справи се блестящо с положението!

Той се усмихна вяло.

— Да, наистина.

Дамата продължи:

— Тя все още е много млада.

Един от управителите на голяма верига бутици дочу забележката и се намеси:

— Айвъри Кийн? Може да се каже, че е добре запазена за възрастта си, но в никакъв случай не е млада. Боядисва си косата. Сигурна съм, защото беше прекалено черна, за да е естественият й цвят.

— Черна?! — Дамата от „Сакс“ беше изумена. — Но Айвъри Кийн е блондинка!

— Тя беше в магазина ни само преди няколко седмици и не е възможно да я забравя. Непрекъснато говореше за работата си и си купи две рокли на „Кристиян Диор“, специално, за да ходи с тях на ревютата.

— Че защо й е притрябвало да си купува рокли на „Диор“, когато има собствени колекции?

Къри се почувства неловко и се намеси учтиво:

— Бихте ли описал дамата, на която продадохте роклите.

— Жена на средна възраст с дрезгав глас и провлачен говор, елегантна и с боядисана тъмна коса.

Това бе точният словесен портрет на Марлийн.

Къри промърмори нещо под носа си и се отдалечи от групата. Беше изигран, и то майсторски. Потърси Габи сред навалицата и я отведе настрани.

— Габи, вземи си такси, когато това нещо свърши — подаде й няколко банкноти. — Налага се веднага да си тръгна.

— Разбира се — усмихна се тя.

 

 

Движението бе твърде натоварено за този час на нощта и на Къри му трябваше цял час, за да стигне до апартамента на Айвъри. Остави шофьора да го чака в колата и се втурна нагоре по стъпалата, вземайки по две наведнъж. Позвъни и зачака.

— Кой е?

Айвъри се надяваше да чуе гласа на Мириам, тъй като вече бе време да се върне от работа, а децата бяха при нея. Майката на Тим бе винаги точна, а вече бе почти полунощ — часът, когато свършваше втората й смяна.

Напоследък често вземаше трите деца при себе си за през нощта, защото Мириам не можеше да си позволи да наеме гледачка. Тя правеше всичко възможно да се измъкне от нищетата и Айвъри с готовност й помагаше, като поемаше грижите за Тим и двете малки момиченца нощем, за да облекчи скромния й бюджет.

— Искам да се кача — прозвуча до болка познат мъжки глас по домофона.

Последва пауза и после — дълбока въздишка.

— Сега не е удобно…

Айвъри се поколеба и реши: „Нека да поревнува“.

— Не съм сама…

Това бе истината, но куршумът попадна право в целта.

Къри почувства, че нещо го прерязва на две. Не биха стигнали и милион години, за да осъзнае чувствата, които изпитваше в този момент. Естествено, първата му мисъл беше, че при нея има мъж. Знаеше, че и той носеше вина за това, но незнайно защо мисълта за нейната „изневяра“ го вбеси.

— Значи, само толкова можа да издържиш? — Тонът му отново бе леденостуден. — Млад ли е?

— Да. Всъщност е съвсем млад.

Опасенията му, че е твърде стар за момиче като Айвъри, добиха съвсем реални измерения и Къри въздъхна тежко:

— Защо ли се чудя? Това можеше да се очаква, нали?

— Какво искаш?

— Нищо особено. Бизнес… Ще поговорим утре в офиса. Лека нощ…

Той си тръгна, а Айвъри изключи домофона с натежало сърце. Странното бе, че той идваше посред нощ, за да говорят по работа. Дори не бе успяла да му изкаже съболезнованията си за смъртта на майка му. Начинът, по който той бе разговарял с нея, беше развалил настроението й. Тя разтърси глава. Тъкмо когато бе започнала да си мисли, че е успяла да го заличи от съзнанието си, Къри се връщаше в живота й най-безцеремонно.

— За теб ли беше, Айвъри? — обади се Тим от дивана.

Тя погали къдравата му главичка и излъга:

— Някакъв непознат. Сбъркал адреса. Лягай да спиш, малък дяволе.

 

 

От този ден нататък работата се превърна в кошмар за Айвъри. Трябваше да присъства на всички ревюта по източното крайбрежие и тя често си мислеше, че Къри го прави само защото иска да й създаде затруднения. Изобщо не бе необходимо да ходи навсякъде — сега бе известна. Толкова известна, колкото винаги бе мечтала да бъде. И дори повече. Името й се бе появявало на заглавните страници на повечето от водещите модни списания, за нея се говореше по телевизията, радиото и в пресата. Името Айвъри Кийн вече значеше много в модната индустрия.

За Къри не знаеше почти нищо. Майка й също не се бе обаждала, нито й бе писала. Айвъри отчаяно се надяваше, че си е накупила достатъчно дрънкулки, за да им се радва поне две-три години. Междувременно би могла да получи ново повишение, да спечели повече пари и да бъде в състояние да се защити, ако се наложеше.

Когато се завърна от поредното ревю във Филаделфия, намери бележка, че Къри Келс искал да я види. Отиде в офиса му на Уолстрийт и седна в приемната, където й се стори, че прекара цяла вечност, преди да я поканят да влезе.

 

 

Все още обиден след последния нощен разговор, Къри нарочно я бе накарал да чака, но когато тя влезе, горчиво се разкая. Айвъри явно живееше на ръба на нервната криза и външният й вид говореше красноречиво за това — сивите й очи изглеждаха неестествено големи на издълженото й, изпито лице, а костюмът й — същият сив костюм, който носеше от два сезона насам — висеше като на закачалка. Къри си спомни, защо я бе повикал, и гузната съвест го загриза отново.

— Седни — каза й сухо.

Айвъри приседна на ръба на стола. Косата й бе пораснала до раменете и падна върху лицето й, когато се наведе напред, за да оправи полата си. Тя отметна непокорните къдрици от челото си и го погледна равнодушно.

Къри се облегна в коженото си кресло и подхвърли с подигравателна усмивка:

— Изглеждаш уморена. Приятелят ти ли те изтощава толкова?

Айвъри кръстоса крака.

— Нямам приятел.

— Нямаш? Кой тогава беше в апартамента ти онази вечер?

Къри си позволи да й зададе подобен въпрос, защото сведенията, с които разполагаше говореха, че тя не би го мамила никога.

— Тим.

— Тим?

— Той е на осем години. — Усмивката му я подразни и тя добави войнствено: — Той е болен от СПИН.

Погледът му не трепна.

— Това ли е момчето от приюта?

— Да. Откъде знаеш?

— Ди ми разказа за него и за Мириам. И за това, че помагаш на семейството. — Къри сви рамене. — Оказа се, че преценката ми за човешките характери не е съвсем адекватна, но мисля, че вече се научих да не гледам на фактите само откъм видимата им страна.

За първи път от толкова време насам Айвъри отново видя, познатата топла усмивка да изплува на лицето му.

— СПИН, значи? Не се ли страхуваш?

— Няма от какво да се страхувам.

Къри се обтегна лениво и погледът му се плъзна по тялото й.

— Аз също не се страхувам. Обичам децата, но ти, querida, си отслабнала и се чувствам отговорен.

— Няма защо. Едва ли си пратил да ме повикат, само за да видиш как изглеждам.

Айвъри говореше делово, пренебрегвайки нежното обръщение. От онази нощ Къри почти не бе разговарял лично с нея и тя се радваше, че има възможност да си изяснят нещата. Но все още бе подозрително настроена към причините, поради които я бе повикал.

Изражението на лицето й накара сърцето му да се свие от болка. Това сякаш не бе онази красива млада жена, която се бе приближила до него пред църквата, за да се увери, че е добре.

— Повиках те, защото научих, къде са отишли всичките онези дрехи.

Къри се срамуваше от себе си, задето не бе сторил това по-рано, а трябваше разговорът между външни за компанията хора да разпали любопитството му.

— Нужно ми бе известно време, да си изясня всичко, а и след смъртта на мама не съм съвсем на себе си. Разговарях с Ди и с някои собственици на бутици и вече мога да сглобя мозайката. Всичко е отишло в Хармъни, Тексас.

Айвъри изобщо не бе изненадана.

— По-точно в дома на майка ми.

— Защо, по дяволите, не ми каза? — стисна зъби Къри.

Айвъри не пожела да му напомни, че бе опитвала. Това вече нямаше никакво значение. Тя беше знаменитост и щеше да се издига все повече в кариерата, а заплатата й бе много добра. Но славата вече не я вълнуваше, просто всичко се бе оказало много по-различно, отколкото го бе виждала в мечтите си. След първата радостна тръпка, когато името й се появи в пресата, Айвъри бе станала по-критична към материалите, които се публикуваха, и към това, което се говореше по телевизията. Макар че талантът й бе всеобщо признат, някои по-консервативни журналисти и дизайнери бяха нарекли „Кристалната колекция“ кич. Известността бе нож с две остриета, но Айвъри дори не бе подозирала това.

Къри въздъхна тежко:

— Тя ми каза, че ти си настоявала да й купиш някои скъпи неща и че се срамуваш от нея и я пренебрегваш. Какви други лъжи ми е наговорила?

Той вече бе абсолютно сигурен, че всичко казано от Марлийн, бе лъжа, но Айвъри само гледаше в пода и не знаеше какво да отговори. Къри скочи от мястото си и удари с юмрук по плота на масивното бюро. Изглеждаше обезумял от гняв, а погледът му блестеше застрашително.

— Ти се страхуваш от нея! Защо?

— Та ти повярва на лъжите й още първия път, когато я срещна в моя офис, и заяви право в лицето ми, че съм безскрупулна кариеристка. Ти допусна, че съм толкова алчна, че мога да похарча хиляди долари служебни пари, за да накупя бутикови тоалети на себе си и на майка си, а сега се осмеляваш да ме разпитваш и упрекваш?

Къри въздъхна с видимо облекчение и се усмихна.

— Хайде, не бъди опърничава. Кажи ми истината.

— Сигурен ли си, че можеш да я понесеш? — попита Айвъри с „най-културния“ си акцент. — Добре. Майка ми забременяла от баща ми още като момиче и били принудени да се оженят. Той беше изполичар, неграмотен, беден и не можеше да й предложи нищо в живота, освен мизерия. Тя го мразеше, защото не можеше да си купува дрънкулки от скъпите магазини, крадеше, а после обвиняваше мен за всичко. След неговата смърт, ме изпрати да работя в плантацията на любовника си, заедно с негрите и мексиканците.

Айвъри се вглъби в спомените си и замълча.

— Ето значи, къде си научила толкова добре испански?

— Това не е всичко, което научих. Научих какво нещо са предразсъдъците. Аз бях мръсно, одърпано момиче, което говори зле родния си език и няма никакви светски маниери. Майка ми пиеше много, крадеше и междувременно успя да убеди всички, че аз съм крадлата, а не тя. По този начин ме държеше винаги в ръцете си. Ако сега отидеш в Хармъни и попиташ за мен, всички ще ти кажат, че съм безсрамна и неблагодарна мръсница, защото Марлийн им е създала такава представа за мен. Една нощ, точно преди да замина за Хюстън, тя и любовникът й ме повалиха на леглото, за да може той да удовлетвори страстите си с мен. Успях да избягам, но споменът все още ме преследва. Предполагам, че Марлийн тогава осъзна, че е прекалила, защото никога повече не се появи с него вкъщи.

Старателно избягвайки погледа му, Айвъри продължи:

— Това беше капката, която преля чашата, и аз реших да се явя на онзи конкурс по дизайн, който за щастие, спечелих. — Тя замълча за малко и после продължи: — Отскубнах се от нея, научих се да се държа културно, да се обличам, да говоря правилно и оставих миналото зад себе си. Или поне си мислех, че съм го оставила…

Айвъри се загледа в дланите си. Ноктите й бяха оставили кървавочервени следи в плътта, но тя не ги забелязваше.

— Когато започнах да печеля, майка ми искаше все повече и повече. Настояваше да дойде тук и да я заведа да пазарува… А аз се страхувах, че ако не се съглася, може да отиде и да разкаже всичко на пресата. — Тя вдигна тъжните си сиви очи към Къри. — Не исках ти да я срещаш, но всичко се обърка още от летището — Марлийн дойде в офиса и за броени минути всички наоколо ме гледаха точно както хората в Хармъни, когато бях малка.

Къри се опита да каже нещо, но Айвъри му направи знак, да не я прекъсва и се засмя мрачно.

— Включително и ти. Твоята майка беше изключителна жена и аз много съжалявам, че я изгуби, но моята би ме продала, без да й мигне окото. Единственото чувство, което е изпитвала някога към мен, е ненавист и имам значение за нея само като източник на средства.

Той не отговори на забележката й за майка му. Раната в душата му още кървеше и не беше готов да говори за това.

— Други роднини нямаш ли?

Айвъри поклати глава.

— Майка ми е сама на този свят. Баща ми имаше брат, но го убиха във Виетнам, а бабите и дядовците ми измряха, още когато бях дете. Приятели нямах. Марлийн не обичаше да идват хора вкъщи, а и аз не бих позволила никому да види къде живея. — Айвъри потръпна, като че ли споменът й причиняваше физическа болка. — Живеехме в бардак — това е най-точното описание на къщата ни, което ми идва на ума. Богатият любовник на майка ми й даваше пари само за джин и евтини бижута.

Тя вдигна очи и гордо срещна погледа на Къри.

— Аз идвам от нищото. В рода ми всички бяха изполичари и повечето от тях — неграмотни. Аз съм първата в семейството, завършила гимназия. За нещо по-добро не смеех и да мечтая. А ако ти знаеше това в началото, щеше да си помислиш, че ти се натискам, за да получа по-голяма заплата.

Къри гледаше втренчено пред себе си, без да вижда нищо.

— Откакто забогатях, това е ежедневието ми в един или друг смисъл.

Айвъри се засмя сухо.

— И би очаквал точно това от дъщерята на един изполичар?

— Да.

— Е, поне си искрен. — Тя преметна крак върху крак. — И какво ще правим сега, мистър Келс? Ще ме понижиш? Или направо ще ме изхвърлиш?

Той отговори на въпроса й с въпрос:

— Защо не ми каза истината?

— Защото ти ме харесваше, заради всички онези неща, които не си имал.

Циничната нотка в гласа й бе нещо ново за Къри.

— Имаш пари, но нямаш съответното „аристократично“ потекло. За теб беше важен акцентът ми и социалното ми положение, а не това, което всъщност съм.

— Може би си права, но това бе само в началото. След като те опознах повече, ти самата ме държеше в плен, а не произходът ти.

— Само физически — напомни му Айвъри и красивите й очи потъмняха натъжени. — Когато бях с теб, аз открих една частица от себе си, за която не подозирах, че съществува. След всичко преживяно, не вярвах, че някога ще се отдам доброволно на мъж. Но ти беше всичко, което бих могла да искам в това отношение. Ти ми каза, че ме обичаш, дори и да не си го мислил наистина. Никой друг не ми го е казвал. Дори баща ми едва ме понасяше, защото твърде много му напомнях за Марлийн.

Къри дори не бе предполагал, че емоционално тя е толкова уязвима. На пръв поглед тази страна на душевността й бе напълно несъвместима с независимата й натура. Той се наведе през бюрото към нея и каза нежно:

— Но ти си надарена с необичаен талант. Освен това притежаваш вътрешно излъчване, което очарова всички — дори и най-заядливите журналисти.

— Една журналистка ме разкри, още щом ме видя — спомни си Айвъри. — Не знам дали е било за добро или за лошо, но ми обеща, че няма да ме издаде и удържа на думата си.

— Тя го е разбрала, а аз не!

— Ти се гордееш с несгодите, които си преживял, защото само с решителност и вяра в себе си си успял да постигнеш много. — Айвъри поклати замислено глава. — Аз мразя миналото. Исках да го скрия, да избягам от него, но Марлийн, както винаги, ме хвана. Колкото далеч и да ида, тя ме преследва като лош сън. Никога няма да се освободя, нито от нея, нито от тормоза и униженията, на които ме подлага!

— Но това е нелепо! — Къри се изправи гневно. — Всичките ти нещастия произлизат от самата теб, от собственото ти съзнание. Ти си това, което мислиш, че си. Ако вярваш в себе си, ако се уважаваш, ще те уважават и другите хора. По дяволите, Тексас! Ако ти си убедена в правотата си, какво значение има мнението на съгражданите ти!

Айвъри му хвърли унищожителен поглед.

— Има значение! Ти изобщо не можеш да си представиш как се чувствам аз!

— Защото все още робуваш на техните предразсъдъци — извика Къри, пъхайки ръце в джобовете си. — Защо най-после не се отърсиш от това и не заживееш нов живот?

— Марлийн няма да ми позволи.

— Не бъди толкова сигурна. — Къри седна срещу нея на ръба на бюрото. — Тя е подправила подписа ти, за да пазарува с кредитната карта на компанията. Това е кражба, а от друга страна, самото фалшифициране на подписа ти е углавно престъпление и ти можеш да го докажеш. Ето доказателствата.

Той й подаде един плик, в който бяха квитанциите от магазините, където бе пазарувала Марлийн. Сърцето на Айвъри спря да бие за момент.

— Престъпление?! — Не можеше да повярва на ушите си.

— Да. Тя може да си мисли, че в Тексас е на сигурно място, но ръцете на закона са дълги. Време е да повярваш, че Марлийн не е непобедима, защото сега имаш всичко необходимо, да я пратиш в затвора за доста време.

Звучеше твърде добре, за да е истина.

— Но тя е откраднала от твоята компания…

— Затова пък е твоя майка и е подправила твоя подпис. Никога няма да имаш по-удобен случай да се измъкнеш веднъж завинаги от лапите й.

Айвъри най-после съзря светлина в живота си, който досега бе приличал на безкраен тъмен тунел. Къри беше прав. Тя имаше оръжие и Марлийн сама го бе сложила в ръцете й. За първи път, откакто се бе родила, имаше надмощие над майка си и като погледна още веднъж документите заяви:

— Отивам в Тексас!

— Така си и мислех. Кога тръгваш?

— Утре. С първия полет.

Къри вдигна телефона и позвъни на секретарката си.

— Запази за мис Кийн двупосочен билет първа класа за първия полет до…?

— Сан Антонио, най-близо е до Хармъни — подсказа му Айвъри.

— Сан Антонио. Уреди кола, която да я посрещне и после да я върне на летището. Наеми най-голямата и най-новата лимузина, която можеш да намериш, и непременно трябва да е черна. Шофьорът да е много як и много грозен. Да, точно така. Ще й предам.

Къри затвори апарата.

— Тя ще ти позвъни да ти съобщи подробностите, а ти утре можеш да си вземеш билетите направо от летището.

Айвъри стана, оправи сакото си и промърмори малко смутено:

— Благодаря.

— Когато се върнеш, ще искам да знам коя си.

Веждите й се извиха въпросително и той обясни:

— Ти ме подложи на доста сурова диета от лъскави лъжи. Сега искам да чуя истината. Искам да знам какво си правила като дете, къде си ходила, с кого си играла, какво си мислила за живота и за света. Искам да знам всичко, включително и кога си започнала да рисуваш.

— Но това е грозно — промълви Айвъри тихо. — Отблъскващо е.

Къри стана, доближи се до нея и нежно обви с ръце талията й.

— Имало е и хубави неща. Ти си ги погребала дълбоко, заедно с всичко лошо, но те са в теб. Мексиканското семейство, например. Обичала си ги, нали?

— Да — съгласи се тя. — Как разбра?

— Говориш испански с такава нежност, querida! Не беше ли забелязвала?

Айвъри сведе свенливо поглед.

— Когато се любиш, ти също говориш на испански.

— Само с теб. — Къри я целуна нежно по челото и я пусна. — Виждаш ли, когато казах, че те обичам, това беше самата истина. Не съм преставал да те обичам и никога няма да престана. Бях самотен без теб и Габи беше просто параван. Откакто те познавам, в живота ме не е имало друга жена, а когато се върнеш, ще те помоля за прошка по най-романтичния начин, който знам.

Светът отново възвърна очарованието си в очите на Айвъри, сияещи от щастие и любов.

— Няма нужда да ме молиш за прошка. Аз трябва да го направя.

— Ще започнем заедно всичко отначало. Никога повече между нас няма да има лъжи, нали Айвъри?

Айвъри погали вратовръзката му, наслаждавайки се на нежната повърхност на коприната. Дори името, с което Марлийн я бе кръстила, й причиняваше болка и тя прошепна:

— Дала ми е името на някаква марка сапун.

Къри повдигна брадичката й и я погледна с ласкава усмивка.

— Когато чуя името ти, аз си представям, как изглежда тялото ти върху бял сатен, мисля си колко непорочна е душата ти и за светлината, която внесе в живота ми.

При тази интерпретация очите й плувнаха в сълзи. Къри се засмя и отново я целуна нежно.

— Виждаш ли, всичко е субективно. А сега мисля, че е по-добре да си тръгваш, защото персоналът отдавна не е имал свежа тема за клюки.

— Няма за какво.

— Скъпа моя, ако беше гледала телевизия късно нощем, щеше да научиш за най-новаторското приложение на бюрата в офисите, което хората са открили напоследък.

Айвъри погледна полираната тъмна повърхност и се подсмихна лукаво:

— Тръгвам си.

— Добра и навременна идея, защото лесно се паля по подобни новости.

— Стар развратник.

— Когато станем родители ще работиш по-малко. — Къри произнесе думите съвсем непринудено. — Искам синовете ми да ме отменят в бизнеса.

Като че ли всичко наоколо засия от щастие заедно с Айвъри и лошите неща останаха някъде далече зад нея.

— Надявам се — отрони тихо тя и с това клетвата за вярност помежду им бе скрепена завинаги.