Сюзън Кайл
Всичко, което блести (14)

Глава тринадесета

— Можеш ли да се закълнеш?

Къри кимна.

— Говоря сериозно. И докато сме на въпроса, какво ще кажеш да станеш католичка?

Айвъри сведе очи и се замисли.

— Някога посещавах една католическа църква — каза тя, без да пояснява кога и къде. — Мисля, че бих могла да продължа да го правя.

Къри видимо се отпусна и повдигна брадичката й така, че погледите им се срещнаха.

— Искам да се оженя за теб.

Сърцето на Айвъри запърха като уловена птичка в гърдите й и тя едва намери сили да промълви:

— Аз също искам да се омъжа за теб и да живеем заедно до края на дните си.

Преливащи от щастие, двамата се прегърнаха и Айвъри остана сгушена в силните мъжки ръце. Най-сетне той отново проговори:

— С изключение на мама, винаги съм бил сам на този свят, а сега имам и теб!

— А аз теб!…

Айвъри се притисна още по-силно до него. „Господи, пази ме от собствената ми майка! — молеше се тя без глас. — Накарай я да ме остави на мира поне за малко, докато се порадвам на щастието и любовта си!“

 

 

Марлийн не я остави на мира. След няколко дни писмото бе последвано от второ и дори щастливата мисъл за съвместното бъдеще с Къри не можеше да притъпи ужаса от завръщането на майка й в живота й. Марлийн искаше да дойде в Ню Йорк, въпреки увеличената сума в чека, който Айвъри бе изпратила веднага с експресна поща. Настояваше Айвъри да плати билета й и освен това, имаше още куп завоалирани заплахи.

Айвъри не знаеше как да постъпи. Току-що я бяха интервюирали за поредното модното списание. Наричаха я „кристалната сензация“, канеха я на ревюта в Париж и имаше предложение за участие в една от най-гледаните развлекателни програми по телевизията. Дрехите й се продаваха като топъл хляб, Къри искаше да се оженят и изведнъж всичко, за което бе мечтала и за което бе хвърлила толкова усилия, висеше на косъм. И както винаги — заради Марлийн!

„Какво да правя?“ Въпросът не излизаше от главата й, макар че отговорът бе само един — да плати двупосочния билет на майка си, да я разходи по магазините и да я изпрати обратно вкъщи. Блясъкът на Ню Йорк сигурно щеше да задоволи суетната й природа поне за известно време.

Най-трудно изпълнимата част от плана бе да се избегне евентуалната среща на Марлийн и Къри, но Айвъри бе длъжна да се справи. Винаги можеше да намери някакви причини, да не му позволи да я посещава в апартамента й и да не излизат заедно. И без това Къри прекарваше все повече време при майка си. „Може би, дори няма да се наложи да измислям оправдания!?“ — надяваше се тайно.

И така, Айвъри изпрати билет на майка си и зачака нейното пристигане. Безпокойството й бе очевидно. Къри го забеляза веднага.

— Какво те тревожи? — попита той, докато обядваха, точно в деня, когато майка й трябваше да кацне на летище „Ла Гуардия“.

Тя с мъка успя да докара на лицето си някакво бледо подобие на усмивка.

— Нервна съм. Притеснявам се за онова телевизионно шоу, в което искат да участвам. Предаването е доста клюкарско и винаги търсят скандала.

— Какво ли биха могли да изкопаят срещу теб? — Къри погали ръката й, гледайки я право в очите. — Ти си чиста като изворна вода. Около теб няма мръсотия, няма грозни тайни…

Чувството за вина, което напоследък я преследваше постоянно, накара Айвъри да сведе поглед, за да прикрие бурята, бушуваща в душата й. „Никакви грозни тайни!“ Думите кънтяха в съзнанието й и целият й живот премина в мислите й като на кино. Спомни си как като дете играеше с малките негърчета в памучните плантации, а дрехите й бяха по-мръсни и по-одърпани от техните. Сякаш чу Марлийн да крещи по нея с разкривена пиянска физиономия, стиснала бутилка в едната си ръка, а в другата — цигара. Спомни си как целият град я мислеше за крадла и лъжкиня, защото Марлийн бе казала така…

— Върни се! — сепна я гласът на Къри. — Къде се беше отнесла?

„В един кошмар — бе първата й мисъл. — Кошмар, който никога няма да свърши…“ Погледна загриженото му лице и изпита непреодолимо желание да му каже истината, преди да е станало непоправимо късно. Но Къри бе повярвал, че тя произхожда от уважавано семейство, че има майка, която я обича! Как ли би реагирал, ако научеше, че е израсла в мизерия, по-голяма дори от тази, която сам той бе преживял, и че в Хармъни я знаят като непоправима лъжкиня? „Какво ли ще стане, ако Марлийн му каже?!“

— Аз… просто си мислех… За мама…

Това, всъщност, бе почти самата истина.

— Кога ще се срещна с нея? Искам да опозная бъдещата си тъща.

Въпросът бе естествен и логичен, но Айвъри замръзна от ужас. Та тя дори не можеше да го представи на майка си. Само няколко минути с нея щяха да са му достатъчни, за да разбере всичко. Въпреки красотата си, Марлийн говореше с провлачен тексаски акцент и се обличаше крещящо и безвкусно. Представата й за висша мода бе рокля с ресни, рязана в талията. Пиеше като смок, пушеше като издънена печка, а в разговор с нея дори моряк би се изчервил.

— Ами… в момента тя е в Европа…

Къри леко се намръщи.

— Тя там ли живее? Винаги, когато стане дума за нея, тя е там.

— Имаме роднини там.

Обяснението не бе убедително и Къри стана подозрителен. Айвъри го хвана за ръката.

— Кога ще ме заведеш на опера? Много ми се ходи.

Той се отпусна и отново се усмихна.

— Имаме общи интереси. Обожавам операта.

Така разговорът премина в дълга дискусия за композитори и тенори, която продължи чак до края на обяда.

 

 

Самолетът на Марлийн трябваше да кацне в четири без петнайсет. Тъй като не бе възможно да излезе от работа, за да я посрещне, Айвъри изпрати кола на летището, да я откара право в апартамента й. Вече бе позвънила на управителя на блока и бе уредила да я пуснат без проблеми. В последния момент обаче плановете й се провалиха.

Шофьорът пристигна късно на летището. Марлийн, с типичната си прибързаност, нямаше търпение да чака и хвана едно такси до сградата на „Келс-Мередит“.

Тя влетя като фурия в проектантския отдел и най-безцеремонно пожела да я заведат при Айвъри. В този момент в офиса влезе Къри Келс, който любезно предложи услугите си да й покаже пътя.

— Позволете!

Докато й отваряше вратата, той се чудеше коя може да е тази жена. Изглеждаше доста обикновена. Носеше евтин, прилепнал по тялото костюм със зелено копринено сако, а токчетата на обувките й бяха ожулени и разкривени. Дългата й коса бе прибрана в конска опашка с пластмасова шнола, а гримът по лицето й би стигнал за цяла театрална трупа. Къри не можеше да си обясни какво общо има тази жена с Айвъри. Може би беше някоя от обитателките на приюта, където двете с Ди ходеха да помагат? Тъкмо се канеше да я попита, когато Айвъри вдигна глава от скиците, върху които работеше.

— М-мамо… — заекна тя.

Къри за първи път в живота си почувства, че губи почва под краката си. Айвъри беше лъжкиня. Ако това беше майка й — а сега вече той виждаше приликата — тогава всичко, което тя бе разказвала за произхода и за миналото си, беше измама. Тази жена не беше от Луизиана, още по-малко от заможен френски род. Той вдигна очи и видя, че лицето на Айвъри е по-бяло от листите, които несъзнателно стискаше в ръце, опитвайки се да прикрие треперенето им.

— Ето и теб най-после! — възкликна Марлийн. — Ти съвсем ме забрави, скъпа.

Бе се сетила, че мъжът в скъпия костюм може да е някоя важна клечка и не си позволи да започне да й крещи, както обикновено. С насълзени очи се обърна към Къри и захвана представлението, от което Айвъри най-много се страхуваше.

— Тя не обича да говори за мен пред приятелите си. Срамува се от старата си майка. Нали, миличка?

Къри, за когото Тереза Келс бе светица, не можеше изобщо да си представи, че съществува и друг тип майки. Той застана до Марлийн и се втренчи в Айвъри с невярващи очи.

— Но аз изпратих кола да те посрещне, майко — каза тя смутено.

— Така ли? Там нямаше никой.

Марлийн прехвърляше дамската си чанта от ръка в ръка. Всичките й пръсти, с изключение на палците, бяха отрупани с евтини тенекиени пръстени. Тя продължи с най-сладкия си глас:

— Няма значение, взех такси. Чака долу, но ще трябва да ми дадеш малко пари, за да платя на шофьора и да си прибера багажа.

— Аз ще се погрижа — обади се Къри.

Той хвърли един последен поглед към Марлийн, а после към Айвъри и излезе, без да продума нищо повече.

Айвъри чувстваше, че й призлява. Всички наоколо я гледаха, макар че се стараеха да не го правят съвсем явно. Бе се подготвила толкова старателно, за да избегне появата на Марлийн в службата, но плановете й се бяха провалили. Нямаше нужда да прави опити, да обяснява ситуацията на Къри — лицето му бе казало всичко без думи. Той вече знаеше, че го е лъгала през цялото време. Навярно си мислеше, че Айвъри се срамува от майка си и я презираше, защото не знаеше нищо за нея, но това нямаше значение. По-важното беше, че жената, която обичаше, го бе излъгала.

— Защо не заведеш майка си вкъщи, Айвъри? — обади се тактично Ди. — Аз ще поема работата тук. Сигурна съм, че искате да се видите насаме.

Айвъри потърси погледа й, но и в очите на приятелката си прочете съмнение. Миналото се бе върнало отново и Марлийн продължаваше да манипулира мнението на околните за нея.

Марлийн щедро раздаваше усмивки наляво и дясно.

— Наистина, скъпа, имаме да си говорим за толкова неща. Колко вълнуващо! Аз нямах никаква представа… ти не си ми се обаждала изобщо, откакто ме напусна. — Тя се обърна към Ди. — Трябваше да й се моля, да ми позволи да дойда, за да видя къде живее и да се уверя с очите си, че всичко е наред. Знаете ли, тя е единственият близък човек, който имам на този свят.

Айвъри се изчерви. „Точно така, добре ги забаламосай, мамо“ — скръцна със зъби. Марлийн я погледна и се усмихна самодоволно и студено, но присъстващите не можеха да видят очите й.

— Добре тогава, можем да си тръгваме, мамо.

— Няма ли първо да ме представиш на тези мили хора?

В отсъствието на Къри Марлийн започна да става нагла.

— Разбира се.

Докато я представи на всички, Айвъри вече се молеше, земята под краката й да се разтвори и да я погълне. Когато излязоха в коридора и останаха сами, Марлийн изсъска:

— Е, постигна своето. Остави ме да вися като първата глупачка на летището. Не си изпратила никаква кола!

— Изпратих — процеди Айвъри през зъби. — Шофьорът може би все още е там и те чака. Трябваше да държи една табела с името ти. Ти изобщо ли не се огледа?

Марлийн сви устни и се засмя саркастично.

— Имаше една табела, на която пишеше „Кийн“. Но моето, а и твоето фамилно име е Костело. Поне така беше, преди да си смениш фамилията и да започнеш да си придаваш важности.

Айвъри се отдръпна и я пропусна през въртящата врата. Чудеше се, дали ще има сили да владее нервите си през цялото време, докато майка й си отиде. Някъде дълбоко в съзнанието й я глождеше мисълта, какво ли си мислеше сега Къри за нея и как ли щеше да постъпи. Знаеше, че тя е лъжкиня! Дали щеше да й даде възможност да му обясни?

До апартамента й стигнаха с такси. Сега можеше да си позволи поне това. Когато влязоха, Марлийн се огледа наоколо и подхвърли с провлачения си акцент:

— Е, не е хотел „Риц“, но можеше и да е по-зле.

— Има спалня. Ще спиш там. Аз ще се преместя в дневната.

Марлийн се обърна към нея и се загледа в бледосиния костюм, който носеше.

— Изглеждаш добре с този елегантен костюм, а и този излъскан акцент, с който говориш… Кой беше едноокият мъж в службата ти?

— Къри Келс. Шефът ми.

— Беше изумен, когато разбра коя съм. Какво си му казала за мен, Айвъри?

Айвъри остави чантичката си на масата.

— Казах му, че съм от богато семейство от Луизиана, и че майка ми в момента е в Европа при роднини — отвърна студено, хвърляйки й убийствен поглед. — Вече няма значение. Едва ле ще продължи да вярва на това, след като те видя.

Веждите на майка й се повдигнаха учудено.

— Станала си дръзка. Поразена съм. Преди изобщо не говореше.

— Имаше ли смисъл? — попита Айвъри уморено. — Ти би излъгала, дори и когато истината напълно те устройва. Защо ти трябваше да идваш тук и да проваляш целия ми живот? Не можеше ли просто да вземаш парите и да си стоиш у дома?

Марлийн позеленя от ярост.

— Видях снимката ти в едно списание и прочетох статията за теб. Дори не си им казала истинското си име. Надуваш се и се правиш на някоя богата наследничка от Юга, а? Е, това не е истината и шефът ти вече знае.

— Да, знае. Благодарение на теб. А какво ще кажеш, ако ме уволни. — В очите на Айвъри се четеше презрение. — Тогава няма да има пари, които да ти пращам.

Марлийн изсумтя и си запали цигара, без да обръща внимание на откритата неприязън в думите на дъщеря й. Измъкна от бюфета една красива захарница и изтръска пепелта в нея.

— Той няма да те уволни само за това — рече безгрижно, без да престава да се оглежда наоколо. — Хм, похарчила си доста пари, за да подредиш това местенце.

Взе една снимка на Къри в сребърна рамка и се изхили.

— Значи такава била работата? Той ти е любовник.

Лицето на Айвъри се вкамени.

— Не те интересува, какъв ми е той!

— Ти си моето „малко момиченце“ — подразни я Марлийн. — Естествено е, да ме интересува. Искам да знам какви са намеренията му.

— Искаше да се ожени за мен до преди един час.

— Ако наистина те обича, сигурно ще го направи.

Айвъри скръсти ръце на гърдите си.

— О, разбира се. За него ще е голяма чест, да се ожени за дъщерята на беден изполичар и на градската повлекана!

Ръката на Марлийн се вдигна като светкавица и злобно я удари по бузата.

— Не смей да ме наричаш „повлекана“! — изсъска тя, а бледосините й очи горяха от ненавист. — Аз не съм повлекана!

Айвъри докосна бузата си, учудена, че насилието вече не я плаши. Сега за първи път виждаше майка си в истинската й светлина. Всичко у нея бе поза. Този маниакален пристъп на гняв бе просто блъф. Марлийн знаеше много добре какво прави и просто искаше да я накара да се страхува, както преди.

Айвъри изправи рамене.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита тихо, но гласът й издаваше непоколебима твърдост. — Опитай да ме удариш още веднъж и ще видиш какво ще стане.

Инстинктите на майка й се обадиха и тя се овладя, без да нанесе втория удар, който бе планирала. Очите на Айвъри говореха, че ще й го върне, и то с лихвите.

— Променила си се.

— Трябваше. Ти ме направи за посмешище у дома. Присмиваха ми се, подиграваха ме и ме презираха, заради твоите лъжи. Аз успях да се измъкна оттам и сега никой не мисли, че съм нищожество.

— Все още. — В тона на Марлийн имаше скрита заплаха.

— О, днес се постара достатъчно, но не успя да направиш нищо непоправимо.

— Така ли мислиш?

Майка й допуши цигарата си и яростно я загаси. Дългите й нокти се впиваха в угарката, като че ли го правеше в лицето на Айвъри. Вдигна очи.

— Почакай и ще видиш! Искам нови дрехи, модерна прическа, маникюр и малко козметика за лицето ми. Искам и ново палто. Може би от норка.

— Къде ще носиш норка в Тексас?

— Няма значение. Твоя е вината, че никога не съм имала нищо. Когато забременях от баща ти, неговите старци и моите ни накараха да се оженим. — Марлийн не се и опитваше да крие омразата, която изпитваше към дъщеря си. — Отказах се от всичките си мечти, за да се грижа за теб.

— Ти никога не си се грижила за мен! — отговори Айвъри.

Ръцете й се свиха в юмруци и тя най-после се реши да каже всичко, което бе трупала в себе си в продължение на години.

— Никога не си се интересувала от мен. Когато татко умря, сменяше любовниците си като носни кърпички, докато успя да завъртиш главата на оня богаташ. Животът ми с теб беше ад.

Марлийн я погледна надменно.

— Ти си го търсеше. Постоянно се фръцкаше наоколо с тесни джинси и блузки с дълбоки деколтета.

— Това бе всичко, което имах — дрехите, които ти захвърляше. Ти им позволяваше да ме опипват…

Марлийн отегчено изсумтя.

— Стига си се вайкала. Нито са те изнасилили, нито нищо.

— Те ме опипваха! — Гласът на Айвъри затрепери от унижението, което изживяваше наново в спомените си. — Нямаш представа как ме отвращаваха! Но ти винаги беше пияна и само се хилеше идиотски с похотливите си приятелчета.

— Както винаги преувеличаваш.

Марлийн запали нова цигара. Явно не бе в настроение да спори.

— Искам утре да отидем по магазините, а после на някое хубаво място да обядваме. Може в „21“ или „При Сарди“.

— Сбъркала си десетилетието. Сега най-снобската кръчма е „Четирите годишни времена“.

Марлийн сви рамене.

— Няма значение. — Тя пусна телевизора и избра рекламния канал, където денонощно предлагаха всевъзможни стоки. — Виж това! Не е ли прекрасно?

Седеше захласната пред екрана, а Айвъри я гледаше и мислеше. Майка й не бе особено интелигентна. Харесваше сапунени опери и клюкарските предавания по телевизията. Когато не бе пред приемника, четеше жълтата преса или пиеше. Интелектуалният й живот бе крайно беден, а след смъртта на богатия си любовник, тя нямаше и социални контакти. С напредването на възрастта мъжете почти не й обръщаха внимание.

На Айвъри й се доплака, когато се сети за майката на Къри и нейната самопожертвувателна обич. Марлийн не би се лишила дори от един лак за нокти, за да купи храна на гладно дете.

— Нима никога не си ме искала?

— Кво? — тя изобщо не я слушаше. — Айвъри, погледни този часовник. Страшно искам да имам такъв. Когато излезем утре, ще се оглеждам по магазините. Налей ми нещо за пиене.

— Нямам никакъв алкохол.

— Тогава иди и купи! — тросна се Марлийн. — Не можеш да ме лишиш и от това дребно удоволствие.

Айвъри грабна портмонето си и излезе, глуха и сляпа за всичко наоколо. Душата й бе свита на топка, а мислите й — по-объркани от всякога.

 

 

Опита се да позвъни на Къри, но той не желаеше да говори с нея. Секретарката в службата и икономът в дома му постоянно я отпращаха с едни и същи думи, докато тя най-после прие поражението и се отказа.

— Големият бос не иска ли да говори с теб, така ли? — попита Марлийн, изливайки поредната доза джин в гърлото си. — Горкото маце.

Айвъри погледна жената, която я бе родила.

— Защо не потърсиш помощ? Не разбираш ли, че имаш проблеми с пиенето?

— Това не са проблеми. Това е решението на проблемите. — Тя вдигна чашата си като за наздравица и се усмихна с размътен поглед. — Доставя ми удоволствие и не мога без него. А и не е необходимо да се отказвам, ти ще се грижиш за мен. Нали не искаш приятелите ти да научат как ме пренебрегваш.

— Защо не? — Айвъри въздъхна тежко. — Ти и без това цял живот това разправяш.

— Вината е твоя. Аз не исках да се омъжвам, не исках да забременявам. Омъжих се заради теб. Ти ми съсипа живота!

На Айвъри й писна да я обвинява за нещо, за което нямаше никаква вина.

— Ти си позволила това да стане. Можела си да кажеш и „не“, нали?

Марлийн примигна изненадано насреща й. Подобни думи не бяха в стила на дъщеря й.

— Той ми каза, че ще ми купи рокля, ако му се отдам — обясни й. — Хубава рокля, с бродерия.

— Значи затова аз съм на белия свят? Защото ти си искала нова рокля.

— Горе-долу.

— Не обичаше ли татко?

— Обичах го. За около десет минути. — Марлийн се разсмя с цяло гърло на остроумната си шега. — Но той винаги бързаше. Изобщо не бе интересно, да се прави секс с него. Виж, Лари знаеше как се прави любов и ми купуваше хубави неща. Но той умря, така че сега ти можеш да се грижиш за мен.

— Какво ще стане, ако се грижиш сама за себе си? Очите на Марлийн се разшириха, като че ли Айвъри изведнъж бе проговорила на китайски.

— Моля?

— Намери си работа.

— И какво бих могла да правя? Да бера памук?

Айвъри отговори равнодушно:

— Защо не? Аз го правех. Пращаше ме да работя на плантацията на любовника ти, докато ти по цял ден се забавляваше с него.

— Работата никому не е навредила.

— Да, ти винаги знаеш всичко. — Айвъри почти се задушаваше от гняв. — А знаеш ли, че хората, с които работех, ми бяха по-близки от теб. Семейство Гонсалес ме научиха да говоря испански, а Джоунс се отнасяха с мен като със собствено дете.

— Аз ли не зная!? — процеди Марлийн презрително. — Та ти дори не се мислеше за бяла преди да постъпиш в гимназията. Винаги играеше с негърчетата и мексиканчетата, а не с децата от твоята раса.

— Внимавай, мамо. Днес не е много разумно да се сее расова омраза. В Ню Йорк това може да ти навлече доста неприятности.

— Разбира се, скъпа. Кажи ми и тук ли си имаш вземане-даване с цветнокожите или държиш да бъдеш истинска дама и не разговаряш с хора, които не членуват в елитни клубове?

Айвъри си помисли за Тим, за майка му, за сестричките му и за другите хора в приюта и не си направи труда да й отговори. Нямаше значение. Жената насреща й вече бе пияна до козирката и с всяка изминала минута ставаше по-зле. Скоро щеше да започне да пада, после — да повръща и накрая щеше да заспи. Старият сценарий се повтаряше отново и Айвъри се чувстваше самотна и нещастна, макар че сега се справяше в живота по-добре от всякога. В този момент изпитваше отчайваща нужда от Къри, но той не желаеше дори да разговаря с нея.